Необикновена зараза

15.

Дъгуей беше с размерите на Роуд Айланд. В базата живееха две хиляди души. Но не видяхме нищо, защото кацнахме в пет и половина сутринта. Лоръл ни предаде на един войник, който ни качи на камион и ни закара там, където да можем да си починем и да освежим. Но нямаше време за спане. По-късно през деня самолетът отново щеше да излети и ние трябваше да сме на борда.

Луси и аз се настанихме в хотел „Антилопа“, който се намираше срещу военния клуб. Дадоха ни стая на първия етаж, с мебели от светъл дъб и син мокет. Прозорците гледаха към казармите отвъд моравата. С появата на зората лампите започнаха да светват една след друга.

— Знаеш ли, няма смисъл да се къпем, защото пак ще трябва да облечем същите мръсни дрехи — каза Луси и се изтегна на леглото си.

— Имаш право — рекох аз, докато събувах обувките си. — Имаш ли нещо против, ако угася лампата?

— Не.

В стаята стана тъмно и аз изведнъж се почувствах глупаво.

— Спомняш ли си, когато спеше при мен като малка? Понякога стояхме будни до късно. Все не искаше да заспиш и ме караше да ти прочета още една приказка. Изтощаваше ме.

— Аз пък си спомням точно обратното. Аз исках да заспя, а ти не ме оставяше на мира.

— Не е вярно. Ти беше направо влюбена в мен.

— Съвсем не. Едва издържах да спя в една стая с теб, но те съжалявах и исках да бъда мила.

В мрака прелетя възглавница, която ме удари по главата. Хвърлих я обратно. Луси скочи на леглото ми, но не знаеше какво да направи, защото вече не беше десетгодишна, пък и аз не бях Джанет. Тя стана, отново легна в леглото си и занамества възглавниците.

— Струва ми се, че си много по-добре — каза тя.

— Е, не чак много. Но ще се оправя.

— Лельо Кей, какво смяташ да правиш с Бентън? Сякаш дори вече не мислиш за него.

— Мисля. Но напоследък нещата малко излязоха от контрол, меко казано.

— Вечното извинение. Трябваше да се досетя. Цял живот го слушам.

— Но не и от мен.

— Точно това имах предвид. Е, какво ще правиш с него? Може да се ожените.

Самата мисъл за това отново ме изнерви.

— Не мисля, че мога да го направя, Луси.

— Защо?

— Може би съм си създала навици, които трудно биха се променили. От мен се изисква твърде много.

— И ти трябва да имаш свой живот.

— Така смятам и аз. Но може би животът ми няма да бъде такъв, какъвто мислят другите.

— Винаги си ми давала съвети. Може би сега е мой ред. И аз мисля, че не трябва да се омъжваш.

— Защо? — Бях по-скоро любопитна, отколкото изненадана.

— Мисля, че още не си погребала Марк. И докато не го направиш, не трябва да се омъжваш. Няма да си изцяло отдадена на съпруга си.

Натъжих се и в същото време се зарадвах, че Луси не може да ме види в тъмното. За пръв път през живота си разговаряхме като близки приятелки.

— Наистина не съм преживяла смъртта му и мисля, че никога няма да я преживея — казах аз. — Предполагам, че той беше голямата ми любов.

— Да, знам. Безпокоя се, че ако се случи нещо, ще остана съвсем сама. А не искам до края на живота си да нямам онова, което имам сега. Да няма с кого да разговарям за всичко. Някой, който да държи на мен и да е мил. — Тя се поколеба и следващите й думи бяха по-остри. — Някой, който не ти завижда и не те използва.

— Луси, Ринг никога повече няма да бъде полицай, но единствено ти можеш да се пребориш с влиянието на Кари върху себе си.

— Но тя няма влияние над мен — ядоса се Луси.

— Разбира се, че има. Знам това. И също съм й адски ядосана.

Луси не каза нищо за миг, после тихо заговори.

— Какво ще стане с мен, лельо Кей?

— Не знам, Луси. Не знам отговорите на всички въпроси. Но обещавам, че ще бъда до теб.

Криволичещият път, който я бе завел до Кари, накрая отново ни върна при майката на Луси, сестра ми. Припомних си младите си години и бях откровена с Луси за брака си с бившия й вуйчо Тони. Обясних й как се чувства човек на моята възраст и че вероятно няма да имам деца. Небето просветля и се съмна. Във фоайето ни чакаше шофьорът на командира на базата, млад редник, който вероятно още не се бръснеше.

— Има още един човек, който дойде веднага след вас — каза той и си сложи слънчеви очила. — От Вашингтон. ФБР.

Редникът, изглежда, изпитваше страхопочитание от това и явно нямаше представа каква е Луси.

— Какво работи във ФБР? — попитах го аз.

— Мисля, че е учен. Важна клечка — отговори младежът, оглеждайки Луси, която изглеждаше поразително дори когато не беше спала цяла нощ.

Ученият се казваше Ник Голуи, шеф на отдел „Бедствия“ към Бюрото и прочут специалист по съдебна медицина. Познавах го от години и когато Ник влезе във фоайето, двамата се прегърнахме, а Луси се ръкува с него.

— Приятно ми е да се запознаем, специален агент Фаринели. Повярвайте, чувал съм много за вас. И така, ние с Кей ще свършим мръсната работа, докато вие си играете с компютъра.

— Тъй вярно, сър — мило каза Луси.

— Може ли да се закуси тук някъде? — обърна се Голуи към редника, който се смути и изведнъж стана стеснителен.

Шофьорът подкара шевролета на командира на базата. Небето изглеждаше безкрайно. В далечината на запад се извисяваха разпокъсани планински вериги, а около нас имаше високи пустинни растения и недоразвити поради липсата на дъжд иглолистни дървета. Огромната база — с бункери с амуниции, оръжия от Втората световна война и космическа техника — се намираше на шейсет и пет километра. В пустинята имаше следи от сол и пресъхващи древни реки. Забелязахме антилопа и орел.

Пътят ни отведе към изпитателните полигони и лаборатории, които бяха на петнайсет километра от жилищните помещения на базата. Ресторант „Дито“ беше по пътя и спряхме, за да пием кафе и да хапнем сандвичи с яйца. Сетне продължихме към полигоните, които бяха опасани с ограда с бодлива тел отгоре.

Навсякъде имаше предупредителни знаци, които съобщаваха, че влизането е забранено и по нарушителите се стреля. Кодовете на сградите показваха какво се извършва вътре и аз познах символите за иприт, нервнопаралитичен газ, ебола, антракс и ханта. Редникът ни каза, че стените са бетонни и дебели шейсет сантиметра. Установената практика не се различаваше от онова, което познавах от личния си опит. Пазачите ни поведоха през помещенията за токсично замърсяване и Луси и аз влязохме в женската съблекалня, а Голуи — в мъжката.

Сложихме си военни дрехи, а върху тях — камуфлажно облекло с качулки, тежки черни гумени ръкавици и ботуши. Помещението беше от неръждаема стомана и се затваряше херметически. Увериха ни, че можем да работим там, колкото искаме, и няма да изложим никого на риск.

Вероятно бе възможно да се обеззаразят и съхранят някои от веществените доказателства, макар че беше трудно да се каже. Никой от нас не бе работил по подобен случай. Отворихме вратата на караваната и наредихме лампи вътре. Над нас, в остъклена контролна стая, седеше военен учен, който наблюдаваше какво правим.

Отново влязох първа, защото исках обстойно да огледам сцената на престъплението. Голуи започна да снима следите от инструменти по вратата и да взима отпечатъци, а аз огледах интериора. Малкият хол, където би трябвало да има диван и маса, беше изтърбушен и превърнат в лаборатория със сложна апаратура, която не беше нова, но не беше и евтина.

Заекът още беше жив. Нахраних го и сложих клетката му на работната маса от боядисан в черно шперплат. Отдолу имаше хладилник, в който намерих клетки от бял дроб на човешки ембрион и други култури, които обикновено се използват за подхранване на вируси от шарка все едно тор за растенията. По тях и по заека разбрах, че смъртдок не само поддържаше живота на вируса, но и го разпространяваше.

Този умопомрачен човек бе съхранил вируса в течен азот, сложен в камера за дълбоко замразяване, която не се включваше в електрическата мрежа, а се зареждаше на всеки няколко месеца. Камерата приличаше на четирийсет и пет литров термос от неръждаема стомана и след като отвъртях капачката, извадих седем епруветки. Не бях виждала такива кодове за идентифициране на болести, но беше отбелязана годината — 1978 — и местонахождението — Бирмингам, Англия. Имаше и няколко съкращения, написани с черно мастило и с малки букви. Върнах в камерата за дълбоко замразяване епруветките с живия, замразен, смъртоносен вирус, претърсих я пак и намерих двайсет спрея за лице „Вита“ и спринцовки, които убиецът несъмнено бе използвал, за да инжектира болестта във флаконите.

Разбира се, имаше и капкомери и шишенца с капачки на винт, където вирусът зрееше. Веществото вътре беше розово. Ако бе започнало да се променя в бледожълто, това щеше да означава, че заразените с вируса клетки от известно време не са били потапяни в хранителна тъканна култура.

Достатъчно добре знаех, че когато вирусът се разпространява, клетките трябва да бъдат захранвани. Това се правеше с розовата хранителна среда, която на всеки няколко дни трябваше да бъде добавяна с капкомер. Фактът, че хранителната среда не бе станала светложълта, означаваше, че културата е захранена скоро, през последните четири дни. Смъртдок беше педантичен. Той отглеждаше с любов и грижи смъртоносния вирус. Въпреки това на пода имаше две счупени епруветки. Вероятно ги бе бутнал заекът, докато бе подскачал насам-натам. Според мен в караваната не бе извършено самоубийство, а се бе случил непредвиден инцидент, който бе принудил смъртдок да избяга.

Разгледах кухнята. Единствената чиния и единствената вилица бяха измити и сложени да съхнат на хавлия до мивката. На шкафовете грижливо бяха наредени подправки, кутии със зърнени храни, ориз и пакетчета със зеленчукова супа. В хладилника имаше мляко, ябълков сок, лук и моркови, но не и месо. Затворих вратата и озадачеността ми нарасна. Кой беше смъртдок? Какво бе правил в тази каравана ден след ден освен вирусните си бомби? Гледаше ли телевизия? Четеше ли?

Започнах да търся дрехи и издърпах чекмеджетата, но там нямаше нищо. Ако бе прекарвал много време тук, защо не си беше донесъл други дрехи освен онези на гърба си? Защо нямаше снимки и лични вещи или книги, учебници и каталози за поръчка на лабораторни принадлежности, тъканни култури и справочници за инфекциозни болести? И какво бе станало с превозното средство, което бе докарало караваната? Кой бе потеглил с него и кога?

В спалнята прекарах повече време. Мокетът беше потъмнял от кръвта, която бе оставила следи и в другите помещения, докато изнасяхме трупа. Не долавях никаква миризма и не чувах нищо, освен циркулирането на въздуха в защитното ми облекло. Дръпнах покривката на леглото и видях измачкани чаршафи и възглавница, на които някой бе спал. Намерих къс сив косъм и го взех с пинсета и в същото време си спомних, че косата на мъртвеца беше дълга и черна.

На стената бе окачена евтина репродукция на морски пейзаж и аз я взех, за да видя дали пише къде е сложена в рамка. Канапето от другата страна на леглото беше тапицирано в яркозелен винил. Отгоре имаше саксия с кактус — единственото живо нещо в караваната освен съдържанието на инкубатора и на камерата за дълбоко замразяване. Докоснах пръстта. Не беше твърде суха. После сложих саксията на пода и вдигнах седалката на канапето.

По паяжината и праха разбрах, че от много години никой не го е отварял. Видях гумено коте, избеляла синя шапка и надъвкана лула. Нямах усещането, че тези неща принадлежат на човека, обитавал караваната последен. Нито дори че са били забелязани от него. Запитах се от кого всъщност е била използвана караваната, сетне запълзях на колене и намерих гилза и зарядна торбичка, които също пуснах в пликче за веществени доказателства.

Върнах се в лабораторията и видях, че Луси седи пред преносимия си компютър.

— Парола за съхраняване на екрана — каза тя по микрофона.

— Надявам се, че ще измислиш нещо трудно — рекох аз.

Луси вече вкарваше нова парола. Можеше да го направи за секунди — много пъти я бях виждала да се занимава с това.

— Откри ли нещо, Кей? — прозвуча в слушалките ми гласът на Голуи.

Слязох по стълбите. Той бе приклекнал пред караваната, пред мястото, където бе заличен регистрационният номер. Беше излъскал метала с фина шкурка и слагаше меден хлорид и солна киселина, за да разтвори издраскания метал и да възстанови заличения номер.

— Хората не съзнават колко е трудно да се отърват от тези неща — каза Голуи.

— Освен ако не са професионални крадци на коли.

— Е, онзи, който е направил това, не е свършил добра работа. — Той започна да снима. — Мисля, че открихме номера.

— Да се надяваме, че караваната е регистрирана.

— Кой знае? Може да ни провърви.

— А отпечатъци?

Дръжката на вратата беше посипана с дактилоскопичен прах.

— Има няколко, но един господ знае на кого са — отговори Голуи, стана и се разкърши. — След минута ще проверя и вътре.

През това време Луси работеше с компютъра и също като мен не намираше нещо, което да ни каже кой е смъртдок. Но откри файлове на разговорите ни в чат румовете, които той бе съхранил. Кръвта ми се смрази, като ги видях на екрана. Запитах се колко ли пъти ги е препрочитал. Имаше подробни лабораторни записки, документиращи разпространението на вирусните клетки, и това беше интересно. По всичко личеше, че смъртдок бе започнал да работи по този въпрос през есента, около два месеца преди да бъде намерен торсът на сметището.

Късно следобед бяхме направили всичко, което беше по силите ни, но без особен резултат. Дезинфектираха ни и напръскаха караваната с газообразен формалин. Останах в зелените военни дрехи, защото не исках да обличам костюма си след онова, което бяха преживяла.

— Страхотно си се издокарала — отбеляза Луси. — Защо не си сложиш и перлена огърлица?

— Понякога говориш като Марино — отвърнах аз.

Дните неусетно се превърнаха в седмица. Нямаше развитие по разследването и това ме влудяваше. Забравих да се обадя на майка ми по случай рождения й ден.

— Какво ти става? Да не си болна от Алцхаймер? — сърдито ме попита тя по телефона. — Не идваш тук. Дори вече не си правиш труда да ми се обаждаш. Не си млада, за да правиш такива неща.

Майка ми се разрида и на мен също ми се доплака.

— Ще измисля нещо за Коледа — казах аз, както повтарях всяка година. — Ще доведа и Луси. Обещавам. Малко време остава дотогава.

Потисната и капнала от умора, подкарах към центъра на града. Луси имаше право. Убиецът бе използвал телефонната линия в къмпинга само за да се включи в „Америка онлайн“. Сметката пристигна на кредитната карта на Пърли. Смъртдок не се обади повече. Вманиачих се да проверявам електронната си поща и понякога чаках часове наред в онази чат рум, без да съм сигурна дали ФБР я наблюдават.

Източникът на замразения вирус, който намерих в караваната, остана неизвестен. Опитите да се идентифицира ДНК на вируса продължиха. Учените от Центъра за контрол и превенция на заболяванията знаеха, че вирусът е различен, но не и какъв е. Ваксинираните примати бяха податливи на въздействието му. Още четирима души, сред които двама рибари, избягали в Крисфилд, се разболяха, но в лека форма. Никой друг не пострада. Карантината на рибарското селище на остров Танжер продължи и икономиката му западна. Що се отнасяше до Ричмънд, само Уинго беше болен. Стройното му тяло и нежното му лице бяха обезобразени от обривите. Той не ми позволяваше да отида да го видя, колкото и често да се опитвах да го направя.

Бях съсипана и ми беше трудно да работя върху другите случаи, защото този изглеждаше безкраен. Разбрахме, че мъртвият мъж в караваната не е смъртдок. Отпечатъците от пръсти го идентифицираха като скитник, извършил множество престъпления — кражби, наркотици и две нападения и опит за изнасилване. Беше пуснат под гаранция и с помощта на джобно ножче бе отворил вратата на караваната. Никой не се съмняваше, че е бил убит.

В осем и петнайсет влязох в кабинета си. Роуз ме чу и се показа на прага.

— Надявах се, че ще си починеш — каза тя, както винаги разтревожена за мен.

— Починах си. Благодаря — усмихнах се аз и загрижеността й ме накара да се засрамя и да изпитам чувство за вина. — Има ли нещо ново?

— Не и за остров Танжер. — Видях безпокойството в очите й. — Опитай се да не мислиш за това. Тази сутрин докараха пет трупа. Погледни колко папки има на бюрото ти. Ако изобщо можеш да го видиш. И съм изостанала две седмици с кореспонденцията, защото не си тук да ми диктуваш.

— Знам, Роуз, знам — раздразнено казах аз. — Но всичко по реда си. Опитай пак да се свържеш с Филис. И ако отново ти кажат, че отсъства, защото е болна, поискай номер, на който мога да я намеря. От няколко дни звъня в дома й, но никой не отговаря.

— Ако я намеря, искаш ли да говориш с нея?

— Разбира се.

Петнайсет минути преди да тръгна за съвещанието на персонала, Роуз успя да ме свърже с Филис Краудър.

— Къде си, за бога? И как си? — попитах аз.

— Проклет грип. Гледай да не го хващаш.

— Вече го хванах и дори се отървавам от него. Търсих те в дома ти в Ричмънд.

— О, аз съм в къщата на майка ми в Нюпорт Нюз. Нали знаеш, че работя четири дни в седмицата и от години прекарвам тук останалите три.

Не знаех това, но от друга страна, не бяхме разговаряли по този въпрос.

— Филис, съжалявам, че те притеснявам, особено след като не си добре, но ми трябва помощта ти. През 1978 година в една лаборатория в Бирмингам, Англия, е имало инцидент. Ти си работила там. Прочетох каквото можах по случая и знам само, че една фотографка е работила в лабораторията за изследване на едра шарка…

— Да, да — прекъсна ме тя. — Знам всичко за това. Предполага се, че фотографката се е заразила през вентилационен отдушник и е умряла. Вирусологът се самоуби. Случаят непрекъснато се цитира от хора, които настояват да се унищожат всички замразени смъртоносни вируси.

— Ти работеше ли в лабораторията, когато това се случи?

— Не, слава богу. Инцидентът стана няколко години, след като напуснах. Тогава вече бях в Щатите.

Бях разочарована, а тя се закашля толкова силно, че не можа да продължи да говори.

— Извинявай — каза Филис. — Така става, когато живееш сам.

— Няма ли кой да се грижи за теб?

— Не.

— Имаш ли какво да ядеш?

— Оправям се.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— В никакъв случай.

— Ще ти помогна, ако и ти направиш същото за мен. Имаш ли записки от Бирмингам? За изследванията, които са били извършвани, докато си била там? Нещо, което мога да прегледам.

— Убедена съм, че са някъде в къщата.

— Намери ги, а аз ще ти донеса яхния.

След пет минути излязох и хукнах към колата си. Отидох вкъщи, извадих от хладилника домашно приготвената яхния, напълних резервоара с бензин и поех на изток по магистрала 64. Обадих се на Марино по телефона от колата и му казах какво правя.

— Този път наистина си се побъркала — възкликна той. — Да пропътуваш сто и петдесет километра, за да занесеш на някого храна?

Сложих си слънчеви очила и отговорих:

— Може да попадна на нещо. Тя може да знае нещо, което да помогне.

— Добре. Обади ми се после. В теб ли е пейджърът?

— Да.

Движението по това време на деня не беше натоварено и аз поддържах скорост от сто и десет километра в час, за да не ме глобят. След по-малко от час минах покрай Уилямсбърг и двайсет минути по-късно, следвайки указанията, които ми бе дала Краудър, стигнах до къщата в Нюпорт Нюз. Кварталът се наричаше Брандън Хайтс. Там живееха хора от различни обществени прослойки и колкото повече се приближавах до река Джеймс, толкова по-големи ставаха къщите. Жилището на Филис Краудър беше скромно, двуетажно и наскоро боядисано в бяло. Дворът беше добре поддържан.

Паркирах зад един микробус и взех яхнията. Филис отвори вратата. Изглеждаше ужасно. Лицето й беше бледо, а очите й горяха от високата температура. Беше облечена в памучен халат и бе обула кожени пантофи, които приличаха на мъжки.

— Не мога да повярвам колко си мила — каза тя. — Или откачена.

— Зависи откъде го погледнеш.

Влязох и спрях да разгледам снимките в рамки на стените в коридора, облицован в тъмно дърво. Повечето бяха на хора, които бяха отишли на излет сред природата или ловяха риба, и бяха правени много отдавна. Погледът ми прикова една фотография, на която възрастен мъж със светла шапка и с лула в устата държеше котка и се усмихваше.

— Баща ми — каза Краудър. — Там живееха родителите ми, а преди това — и баба и дядо. Бизнесът на баща ми в Англия западна и те се преместиха тук.

— А ти?

— Аз останах. Ходех на училище.

Погледнах я. Не ми се виждаше толкова стара, колкото се опитваше да се изкара.

— Винаги си се опитвала да ме накараш да повярвам, че в сравнение с мен си праисторическо животно — рекох аз. — Но аз не мисля така.

— Може би на теб годините не ти личат толкова много.

— Жив ли е още някой от семейството ти?

— Баба и дядо починаха преди десет години, а баща ми — преди около пет. След това всяка събота и неделя идвах тук да се грижа за мама. Тя се държа колкото можа по-дълго.

— Сигурно ти е било трудно да съчетаваш грижите с кариерата — казах аз, докато разглеждах една снимка, на която Филис се смееше и държеше пъстърва.

— Влез и седни. Дай да занеса това в кухнята.

— Не, не. Покажи ми къде да го оставя. Не изразходвай силите си.

Минахме през трапезария, която явно не бе използвана от години. На тавана нямаше полилей и над прашната маса висяха оголени жици. Пердетата бяха заменени с щори. Влязохме в голямата старомодна кухня и косите ми настръхнаха. Запазих спокойствие и оставих яхнията на плота.

— Чай? — попитах аз.

Тя вече не кашляше и макар че може би беше болна, това не беше истинската причина да не ходи на работа.

— Нищо? — добавих аз.

Филис ми се усмихна, но очите й останаха проницателни и когато седнахме на масата, аз трескаво започнах да се мъча да измисля какво да направя. Безпочвени ли бяха подозренията ми? Или трябваше да се досетя по-рано? С Филис бяхме приятелки от повече от петнайсет години. Бяхме работили заедно по безброй случаи, бяхме споделяли информация и бяхме изразявали съчувствието си като жени. Навремето заедно пиехме кафе и пушехме. Намирах я за очарователна и умна и никога не бях усещала в нея нещо зловещо. А после се сетих, че съседите дават точно такива описания на хората, които се оказват серийни убийци, агресивни педофили и изнасилвачи.

— И така, нека да поговорим за Бирмингам — казах аз.

— Добре. — Филис вече не се усмихваше.

— Намерен е замразеният източник на болестта. На шишенцата има етикети с надпис 1978 година, Бирмингам. Питам се дали в лабораторията там не са правели експерименти с мутирали вируси на едра шарка. Ако знаеш нещо по този въпрос…

— През 1978 година не бях там — прекъсна ме тя.

— Мисля, че си била, Филис.

— Няма значение — каза тя, стана и сложи един чайник на печката.

Не казах нищо. Филис отново седна.

— Аз съм болна. И ти вече трябва да си болна — каза тя и разбрах, че не говори за грипа.

— Изненадана съм, че не си разработила ваксина, преди да се заловиш с всичко това. Струва ми се малко безразсъдно за прецизен човек като теб.

— Нямаше да се нуждая от ваксина, ако онзи негодник не бе нахлул и не бе съсипал всичко. Мръсна, гадна свиня!

— Докато разговаряше с мен по „Америка онлайн“, нали? Тогава, когато остана на линията, но не отговори, защото той бе започнал да разбива вратата ти. И ти го застреля и избяга с твоя микробус. Предполагам, че си отишла на Джейнс Айланд, за да прехвърлиш вирусите в нови епруветки и да ги нахраниш.

Започнах да се ядосвам. Филис се правеше, че не й пука, но едва ли беше така.

— След като толкова години си се занимавала с медицина, хората не са ли нещо повече за теб от предметни стъкла и петриеви панички? Какво стана с лицата им, Филис? Видях хората, които си заразила. Възрастна жена, починала в самота в изцапаното си легло, без никой да чуе виковете й за вода. А сега и Уинго, който не ми позволява да го видя. Свестен млад мъж, който умира. Ти го познаваш! Той е идвал в лабораторията ти! Какво лошо ти е направил?

Тя не се трогна, но също започна да се ядосва.

— Оставила си на Лила Прюит спрей „Вита“ в една от дървените кутии, откъдето е продавала рецептите си за четвърт долар. Кажи ми, ако не съм разбрала правилно. Тя се е зарадвала, че е получила такова хубаво нещо безплатно, и е напръскала лицето си. Държала е флакона на нощното си шкафче и го е използвала винаги, когато е чувствала болка.

Колегата ми мълчеше. Очите й блестяха.

— Вероятно си доставила наведнъж всичките си болестотворни бомби на остров Танжер — продължих аз. — Сетне си пуснала флакони за мен и за персонала ми. Какъв беше планът след това? Да заразиш целия свят?

— Може би.

— Защо?

— Първо другите ми сториха зло. Зъб за зъб.

— Какво толкова са ти направили? — С усилие контролирах гласа си.

— Бях в Бирмингам, когато се случи инцидентът. Намекнаха, че отчасти вината е моя, и бях принудена да напусна. Беше абсолютно несправедливо. Прекъснаха кариерата ми, когато бях млада и нямаше кой да ми помогне. Бях уплашена. Родителите ми бяха заминали за Съединените щати, за да живеят тук, в тази къща. Те обичаха природата. Екскурзии, риболов. — За миг Филис се вторачи в празното пространство, сякаш се върна в онези дни, после очите й се съсредоточиха върху мен. — Работих усилено. Намерих си друга работа в Лондон, но много под нивото, на което бях. Не беше справедливо. Вирусологът предизвика инцидента. Но защото аз бях там в онзи ден и защото той се самоуби, беше лесно да прехвърлят вината върху мен. Пък и бях съвсем млада.

— Ти си откраднала вируса, преди да напуснеш.

Тя се усмихна студено.

— И си го съхранявала през всичките тези години?

— Не е трудно, когато го сложиш в замразен азот и непрекъснато го наблюдаваш. Аз спасих вируса.

— Защо?

— Защо ли? — Филис повиши тон. — Аз работех върху вируса, когато се случи инцидентът. Той беше мой. Затова го взех заедно с резултатите от другите ми експерименти. Защо да ги оставям? Хората там не бяха достатъчно умни, за да направят онова, което постигнах аз.

— Но вирусът не е точно на едра шарка.

— По-лош е, нали? — Устните й потрепериха от вълнение, когато си припомни онези дни. — Присадих ДНК на маймунска шарка върху генома на вариолата.

Филис се уморяваше все повече. Ръцете й трепереха, докато бършеше носа си с кърпа.

— И после, в началото на новата академична година, не ме избраха за декан на факултета — продължи тя, а в очите й блеснаха сълзи на гняв.

— Филис, не е честно…

— Млъкни! — изкрещя тя. — След всичко, което бях дала на онзи проклет медицински факултет? Аз съм най-старшата. Обучавала съм всички, включително теб. А те дадоха поста на мъж, защото аз не съм лекар. Аз съм само доктор на науките — иронично добави Филис.

— Избраха патолог, който е завършил Харвард и напълно отговаря на изискванията — заявих аз. — Пък и какво толкова? Няма оправдание за онова, което направи. Да запазиш жив вирус през всичките тези години, за да извършиш това!

Чайникът започна да свири пронизително. Станах и изключих котлона.

— Вариолата не беше единствената екзотична болест, която имам в изследователските си архиви. Колекционирам ги. Всъщност предполагах, че някой ден може да осъществя важен проект. Да изследвам най-страшните вируси на света и да науча нещо повече за човешката имунна система, което да ни спаси от други напасти като СПИН. Мислех, че може да получа Нобелова награда. — Филис се успокои, сякаш беше доволна от себе си. — Не, не бих казала, че в Бирмингам намерението ми беше един ден да предизвикам епидемия.

— Е, наистина не успя да го направиш.

Очите й се присвиха.

— Никой не се е разболял, освен хората, които са използвали спрея за лице — добавих аз. — Аз бях изложена няколко пъти на риск при аутопсиите, но ми няма нищо. Вирусът, който си създала, заразява само човека, пряко изложен на въздействието му, и не се възпроизвежда. Няма вторична инфекция. Няма епидемия. Ти създаде само паника, болест и смърт за няколко невинни жертви. И съсипа рибната индустрия на малък остров, населен с хора, които вероятно не са и чували за Нобелови награди.

Облегнах се назад и изпитателно се вторачих в нея, но тя изглеждаше невъзмутима.

— Защо ми изпращаше снимки и съобщения? — попитах аз. — Снимки, правени в твоята трапезария, на онази маса. Кой беше опитното ти морско свинче? Възрастната ти немощна майка? Напръскала си я с вируса, за да видиш дали ще подейства? И когато тя се е разболяла, си я застреляла в главата. А после си я разчленила с трион за аутопсии, за да не свърже никой смъртта й с евентуално замърсяване на продукти.

— Мислиш се за много умна — каза Филис или смъртдок.

— Убила си родната си майка и си я увила в покривка, защото не си могла да я гледаш, докато я режеш.

Пейджърът ми иззвъня. Погледнах го и видях номера на Марино. Извадих клетъчния си телефон, без да откъсвам очи от Филис.

— Проследихме караваната до производителя и оттам до един адрес в Нюпорт Нюз — каза той. — Мислех, че ще искаш да знаеш. Агентите на ФБР ще бъдат там всеки момент.

— Щеше ми се агентите да бяха направили това разкритие малко по-рано. Ще ги посрещна на вратата.

— Какво каза?

Изключих телефона.

— Свързах се с теб, защото знаех, че ще ми обърнеш внимание. — Краудър говореше все по-високо. — И за да те накарам да се заловиш с нещо и поне веднъж в живота си да загубиш. Великата главна съдебна лекарка!

— Ти ми беше колега и приятелка.

— Аз те ненавиждам! — Лицето й се зачерви от гняв. — Винаги съм те мразила! Системата беше благосклонна към теб. Ти получаваше всичкото внимание. Великата доктор Скарпета! Легендата! Но виж сега кой спечели. Накрая те надхитрих, нали?

Не казах нищо.

— Преметнах те, нали? — Филис взе шишенце аспирин и извади две хапчета. — Доведох те до вратата на смъртта и те накарах да чакаш в киберпространството. Да чакаш мен! — победоносно каза тя.

Нещо метално шумно изтрака по външната врата. Блъснах стола си назад.

— Какво ще направят? Ще ме застрелят ли? А може би ти ще ме застреляш? Обзалагам се, че носиш пистолет в чантата си. — Филис изпадна в истерия. — И аз имам пистолет. В другата стая. Ей сега ще отида да го взема.

Тя стана. Тропането по вратата продължи и един глас извика:

— Отворете! ФБР!

Хванах Краудър за ръката.

— Никой няма да те застреля, Филис.

— Пусни ме!

Поведох я към вратата.

— Пусни ме!

— Наказанието ти ще бъде да умреш така, както умряха жертвите ти.

— Не! — изкрещя тя.

В същото време вратата с трясък се отвори и снимките в рамки паднаха от стените в коридора.

С извадени пистолети в къщата влязоха двама агенти на ФБР. Единият беше Джанет. Краудър припадна и те й сложиха белезници. Линейката я закара в болницата в Норфък, където след двайсет дни тя почина, прикована към леглото и покрита с ужасни обриви. Доктор Филис Краудър беше на четирийсет и четири години.