Невинните

100

Роби беше зад волана. До него този път седеше Джули. Ванс пътуваше на задната седалка. Двете се бяха пооправили от травмите, въпреки че Джули продължаваше да накуцва, а лицето на Ванс все още беше подпухнало.

— Къде отиваме? — попита момичето.

— На място, което вече познаваш.

Беше й обяснил каквото може за смъртта на родителите й. Беше я оставил да се наплаче, подавайки й книжни салфетки. Беше изричал успокоителни слова, докато гневът й нарастваше и избухваше, след което отмина, удавен в нови сълзи. Закаленото от суровия живот на улицата четиринайсетгодишно момиче най-сетне се предаде на мъката и дълбокото отчаяние. После настъпи неизбежното облекчение.

Роби спря колата пред „Тексаски покер“ и тримата влязоха вътре.

Джеръм Касиди ги очакваше. Гладко избръснат, облечен с нов костюм и лъснати черни обувки. Косата му беше подстригана и прилепваше към черепа. От нея се излъчваше лек аромат на гел, очевидно използван да заглади непокорните кичури.

— Какво търсим тук, Уил? — попита Джули, докато Касиди се приближаваше да ги поздрави.

Роби и Касиди бяха уточнили детайлите предварително.

— Довел те е тук, за да чуеш истината — отговори на въпроса Касиди.

— Коя истина? — с недоумение го погледна тя.

— Не съм само приятел на родителите ти — отвърна той и погледна Роби, който му кимна насърчително. — Аз съм полубрат на майка ти, което ме прави нещо като твой вуйчо. Всъщност не ме прави, аз просто съм твой вуйчо…

— Ние сме роднини?

— Точно така. По всичко личи, че съм последният, който ти е останал. Знам, че не ме познаваш, но имам едно предложение за теб.

— Какво предложение? — подозрително го изгледа тя и скръсти ръце пред гърдите си.

— На първо време да се поопознаем. Истинската причина да ви издирвам толкова упорито беше, че баща ти и моята сестра много ми помагаха, когато бях зле. Така и не успях да им се отплатя…

— Разбирам накъде биеш — кимна Джули. — Но не ми дължиш нищо.

— Напротив, Джули. Дългът ми е съвсем реален. Те ми дадоха пари назаем, а аз им подписах разписка. С тези пари започнах бизнеса си, а след това ги вложих в акции на компанията си. В момента тази компания е собственик на всичките ми бизнеси, включително и на този бар. В разписката беше отбелязано, че ако заемът не бъде погасен до определена дата, сумата плюс натрупаните лихви автоматично се превръща в акции. Това вече е факт, защото така и не успях да им върна парите. В момента ти притежаваш четирийсет процента от бизнеса ми, Джули. Разполагам с всички документи, които можеш да видиш, когато пожелаеш. Трябваше да ти го кажа още при първата ни среща, но бях толкова изненадан, че просто забравих. Но аз съм човек, който държи на думата си. Това, което родителите ти направиха за мен, промени живота ми. Те имат право да се възползват от наградата. По обясними причини не могат да го направят, но ти си тук. Сега всичко, което им се полага, принадлежи на теб. Вече ти казах, че държа на думата си…

Касиди млъкна и я погледна смутено. Подозрението бавно напусна лицето на Джули.

— Истина ли е всичко това? — обърна се към Роби тя.

— Проверихме историята му дума по дума. Истина е от начало до край. Ще можеш да постъпиш в колеж по свой избор, ще можеш да правиш всичко, което пожелаеш.

Очите й се върнаха върху лицето на Касиди.

— Какво означава това за теб и мен?

— Много неща — отвърна той. — Например можеш да живееш при мен. Готов съм дори да те осиновя. А можеш да живееш и в собствен дом, ако пожелаеш. Сега разполагаш с достатъчно средства, за да си потърсиш попечител, който да се грижи за финансите ти, докато навършиш осемнайсет. Всичко зависи от теб.

— Да живея при теб? — изгледа го с присвити очи тя.

— Е, това ще бъде доста относително. Аз съм много зает, но имам икономка, която се грижи за мен от дълги години. Тя пък има дъщеря на твоята възраст, с която добре ще се разбирате. Мисля, че ще се получи, но пак повтарям, че всичко зависи от теб.

— Трябва да си помисля — отвърна Джули.

— Разбира се. Разполагаш с толкова време, колкото пожелаеш.

— А защо не започнете опознаването още сега? — подхвърли Роби. — Според мен господин Касиди не се е изтупал така само за един кратък разговор. Имаш ли нещо против, Джули? Ще мина да те взема по-късно…

— Май нямам нищо против — колебливо кимна момичето.

Роби погледна Касиди и се усмихна.

— Желая ви приятно прекарване.

— Благодаря, агент Роби. Благодаря ти от сърце.

Двамата с Ванс се обърнаха и излязоха. Джули ги настигна още преди да се приближат до колата.

— Тази история е пълна нелепост! — обяви тя. — Искам да знам какво всъщност се случва!

— Казах ти истината — отвърна Роби. — Той действително ти е роднина. Много е обичал родителите ти. И теб ще обича по същия начин. Освен това е богат и ще ти осигури добър живот.

На лицето на Джули се появи лека усмивка.

— Ела да ме вземеш след два часа — обяви тя.

— Добре.

В ръката й се появи малък флакон.

— Паралитичният газ, който ми даде преди време — поясни тя. — Ще го задържа за всеки случай. Да не вземе да се окаже някой мръсник…

След тези думи се обърна и изчезна в бара.

— Жал ми е за онзи, който ще я накара да побеснее — промълви с уважение Ванс.

— А на мен не. Всеки получава това, което е заслужил.

Качиха се в колата.

— Мислиш ли някога да й разкажеш истината за Касиди? — погледна го тя.

— Не.

— Така и трябва.

Роби включи на скорост и потегли.

— Добре ли си? — докосна рамото му тя.

— Добре съм.

— Не ми се ще да те връщам назад, но какво искаше да каже Талал, когато…

Роби намали скоростта и се обърна да я погледне.

— Няма значение — извърна глава тя. — Значи разполагаме с два часа. Искаш ли да хапнем?

Докато се хранеха, обсъждаха някои неща, които биха могли да направят заедно. Но той почти не я слушаше. После се сбогуваха.

— Ако продължаваш да ми спасяваш живота, като нищо ще развия комплекс за малоценност — подхвърли Ванс, докато слизаше от колата.

— Около теб няма нищо малоценно, Ники — промълви той. — Ти си на първо място в списъка ми.

— Никога не съм те разбирала напълно, Роби — рече с въздишка тя. — Но винаги съм се стремяла да го направя. Не е ли глупаво?

— Мисля, че ще имаш този шанс — отвърна с лека усмивка Роби.

— Запомни си думите!

В уречения час Роби прибра Джули и я закара в апартамента, който федералните власти й бяха отпуснали за временно ползване. Той вървеше в комплект с иконом с пистолет на кръста, който приличаше на човек, способен да срита задниците на натрапници от всякакъв калибър.

— Сбогом завинаги, така ли? — попита Джули с ръка върху дръжката на вратата.

— Ти искаш ли да е така?

— А ти?

— Аз не — отвърна искрено той.

— Но не си сигурен…

— Не искам никога повече да страдаш заради мен.

— Животът е такъв, какъвто е, Уил. Просто го приемаш.

— Това е и моята философия.

— Откъде мислиш, че съм го научила? — усмихна се тя и закачливо го побутна по рамото. — Благодаря ти за всичко. Адски много ти благодаря.

— Мисля, че аз ти дължа много повече, отколкото ти на мен.

— Нека е поравно, става ли?

Момичето протегна ръце и го прегърна. Той се поколеба за миг, после го притисна в обятията си.

Джули слезе от колата и бавно тръгна към апартамента. Обърна се да му помаха, а след това запрескача стъпалата нагоре въпреки накуцващия крак.

Още си е дете, помисли си той, докато я гледаше как се отдалечава и изчезва във входа.

Беше убеден, че раните й ще зараснат. Поне физическите. А може би и душевните с течение на времето.

За себе си обаче не можеше да каже същото.

В съзнанието му се появи образът на Ани Ламбърт. Бурно и неочаквано, сякаш изстрелян от ракетна установка. Преживя всеки миг, който бяха прекарали заедно. Всяка дума, която си бяха разменили. Всяка мисъл за нещо общо помежду им, която му беше минала през главата.

Но тя се оказа убиец. Също като него. С тази разлика, че той го беше избрал по собствена воля. Докато тя не бе имала никакъв избор. Тогава кой от двамата беше по-виновен?

Джули беше права. Животът беше такъв, какъвто е — просто го приемаш. Той не предлагаше комфорт, не щадеше чувствата. Не ограничаваше болката, но и не слагаше таван на щастието.

Това бе неговият свят. Роби беше такъв, какъвто е. Не можеше да се промени. Той не беше невинен.

Хората, които преследваше, също не бяха невинни жертви.

Може би най-доброто, на което бе способен, щеше да е да защитава истински невинните.