Невинните

84

Роби отвори вратата на Джули, а след това седна зад волана, щракна предпазния колан и се обърна към Ванс.

— Не научихме нищо ново от визитата при Елизабет ван Бойрън — съобщи й той. — Жената не може да говори. Не й остава много време на този свят.

— А какво стана при Сигъл? Не ми каза почти нищо след посещението си в банката.

— Бил разговарял с Лио Брум, но преди повече от десет години. Изобщо не знаел, че Къртис Гети и Джеръм Касиди живеят в района. Мисли само за две неща: кога ще хване рак и кога ще го изхвърлят от работа. Не виждам как може да се вписва във всичко това, освен ако не е гениален лъжец.

— Следователно ни остава само Джеръм Касиди — каза Ванс.

— Той живее в Арлингтън, нали?

— Така пише в документите.

— Нещо подозрително, докато ни нямаше?

— Нищо.

— Тогава да вървим.

Заради натоварения трафик пътуването до Арлингтън им отне повече от час. Наближаваше обед, когато Роби най-сетне откри свободно място за паркиране и се обърна към Ванс.

— Сигурна ли си, че това е мястото?

Тя вдигна листа пред очите му. И тримата се обърнаха да огледат сградата, пред която бяха спрели.

— Бар грил — каза Джули.

— Но над него има и стаи — вдигна глава Роби. — Може би Касиди живее в някоя от тях.

— Сега е мой ред — промърмори Ванс и разкопча колана си.

Роби бързо се огледа. Намираха се в гъсто застроен квартал, както почти навсякъде в Арлингтън. Магазините и жилищните сгради бяха плътно наблъскани едни до други, без никакво пространство между тях. Улиците бяха тесни, почти без места за паркиране, но с достатъчно удобни за наблюдение извивки и закътани местенца.

— Предлагам да отидем всички — рече той.

— Ами колата? — попита Ванс. — Не можем да я оставим без надзор. Не ми се ще да я заварим с някоя бомба под шасито.

— Получих тази кола от специално място — поясни Роби. — Това означава, че е оборудвана със специални средства за защита.

— Например?

— Например да ни извести за всеки опит за проникване или миниране.

Слязоха от колата. Роби напрегнато се озърташе.

— Какво има? — нервно попита Ванс. — Виждаш ли нещо?

— Не, но това още не означава, че не са някъде наоколо.

— На предишните места не беше толкова напрегнат.

— Да, но това е последното.

— Прав си — кимна Ванс и изпусна въздуха от гърдите си.

Името на ресторанта беше „Тексаски покер“. Часът беше едва дванайсет без десет, но вътре имаше поне двайсетина посетители. Обзавеждането беше в стил уестърн — седла, оглавници, каубойски шапки и ботуши. Тапетите по стените изобразяваха стада добитък насред безкрайните равнини на Тексас, охранявани от каубои на коне. В дъното имаше огромен извит бар, който се простираше по цялата ширина на заведението. Високите столчета от изкуствена кожа бяха оформени като седла, а на стената зад бара беше окачено голямо знаме на Тексас. Около него бяха струпани стотици шишета с всевъзможни питиета, чието предназначение беше да смазват гърлата и да замъгляват сетивата, но най-вече да опразват портфейлите на клиентите.

— Много пари са хвърлени в обзавеждането на това заведение — отбеляза Роби.

Към тях се насочи облечена в черно млада жена с бяла шапка и бели каубойски ботуши. Носеше менюта.

— Покер на три ръце? — попита с усмивка тя.

— Може би — отвърна Роби. — Търсим един приятел, който би трябвало да живее на този адрес. Казва се Джеръм Касиди. Познавате ли го?

— Господин Касиди е собственикът на заведението.

Роби и Ванс се спогледаха.

— Тук ли е в момента?

— Мога ли да му предам кой го търси? — попита младата жена.

— ФБР — Ванс показа служебната си карта. — Заведете ни при него, ако обичате.

— Все пак нека проверя дали е тук — колебливо промълви сервитьорката.

— Само ако ви виждаме и чуваме — отсече Роби.

Любезността на жената се стопи.

— Какви неприятности има господин Касиди? — нервно попита тя. — Той е страхотен шеф!

— Искаме само да си поговорим — успокоително отвърна Роби. — Доколкото разбрах, той е тук…

— Да, в офиса отзад.

— След вас — каза Роби с широк замах към вътрешността на заведението.

Жената колебливо се раздвижи. Подминаха бара, прекосиха тесен коридор и завиха надясно. През врата с надпис „Вход за персонал“ влязоха в нов коридор с две врати, разположени една срещу друга. Жената спря пред тази с табелка „Офис“ и почука плахо.

Отвътре се чу шум. Роби плъзна ръка под сакото си. Ванс го забеляза и стори същото.

— Кой е? — обади се мъжки глас.

— Тина, господин Касиди. Едни хора от ФБР искат да разговарят с вас.

— Имат ли уговорена среща?

— Не.

— Кажи им да си уговорят.

Роби избута Тина и завъртя топката на бравата. Но вратата се оказа заключена.

— Хей, какво става там? — долетя гневният глас на Касиди. — Вече казах да си уговорят среща!

— Тук ФБР, Касиди! — извика Роби и заблъска с юмрук по вратата. — Веднага отворете!

Отвътре долетяха някакви неясни звуци, последвани от затръшване на чекмедже. Роби отстъпи крачка назад и стовари десния си крак върху топката на бравата. Вратата отлетя встрани. Тина изпищя.

Роби и Ванс измъкнаха пистолетите си, а агентката избута Джули назад.

— Стой тук! — заповяда тя и последва Роби, който вече беше проникнал в офиса.

Изправен зад бюрото си, Касиди ги гледаше втренчено. Беше висок колкото Роби, но по-слаб, с широки рамене и тесен ханш. Прошарена кестенява коса, издължено лице с правилни черти, няколкодневна брада. Беше с избелели дънки и свободно спускаща се бяла риза.

— Ще ми кажеш ли защо разби вратата ми и защо влизаш с насочен пистолет? — заплашително излая той, гледайки Роби.

— А ти ще ми кажеш ли защо отказа да ни отвориш, след като те помолихме?

Касиди извърна поглед от Роби и се втренчи във Ванс.

— Искам да видя служебните ви документи. Веднага! — кресна той.

Те му ги показаха.

Касиди ги разучи внимателно, придърпа бележника, който лежеше на бюрото, и си записа номерата на картите и значките.

— Това е за адвокатите ми, които ще ви скъсат задниците в съда — каза с дрезгав глас той.

— Вие не отворихте вратата, господин Касиди — напомни му Ванс.

— Щях да я отворя, ако не бяхте ме изпреварили. Освен това не знаех, че сте федерални агенти.

— Вашата служителка ви го каза изрично.

— На нея й плащам десет долара на час, за да посреща и настанява клиентите. Не вярвам да прави разлика между федерален агент, пощальон и разбойник, решил да ме ограби. — Той погледна младата жена, която трепереше пред вратата. — Всичко е наред, Тина. Връщай се на работа.

Жената побърза да изчезне, а Касиди отново се обърна към Роби, който прибираше пистолета в кобура си.

— А ти дори не си от ФБР, а от ОКР.

— Знаеш какво е ОКР?

— Знам, защото съм служил в армията. — Мъжът седна зад бюрото, измъкна тънка пура от джобчето на ризата си и я запали. — Е, за какво става въпрос?

— Пушенето е забранено във всички ресторанти и барове в щата Вирджиния — подхвърли Ванс.

— Вярно е, че доблестната управа на Вирджиния взе решение да лиши своите поданици от привилегията да пушат на подобни места — кимна Касиди. — Но също така е вярно, че здравното министерство, което трябва да прилага въпросния закон, няма реална власт да го направи. В много заведения хората си пушат на воля. А този кабинет е моето лично пространство, което съм оборудвал със специална вентилационна система именно за да пуша колкото си искам въпреки опасността да пипна рак на белите дробове. Ако искате, сядайте и гледайте как го правя…

— Имаме няколко въпроса към теб — заговори по същество Роби.

— Задай ги на адвокатите ми — отсече Касиди. — Сигурен съм, че ще чуеш решителното им не! — Той извади една визитка от бюрото си и му я подаде. — Тук са всичките им телефони, господин ОКР.

— Винаги ли си толкова бърз, когато имаш нужда от юридическите си хрътки? — изгледа го Роби.

— Отдавна съм изчислил, че заслужават всеки цент от безбожните си хонорари!

— Това означава ли, че често се нуждаете от юридически услуги? — попита Ванс.

— Тук е Америка, госпожо. Когато някой бизнесмен иска да си избърше задника, адвокатът му винаги трябва да е наблизо.

Роби бавно се огледа. Офисът беше със скъпи мебели, а край една от стените имаше етажерка със свидетелства и грамоти.

— По всичко личи, че бизнесът ти върви — отбеляза той. — Заведението трябва да работи добре.

— То е само една от двайсетте фирми, които притежавам. Всички те ми носят високи доходи и това ми позволява да не дължа нищо на никого. Я ми кажи колко от онези нещастници от „Форчън 500“ могат да се похвалят със същото? Притежавам дори собствен самолет, ей богу!

— Браво на теб — рече Роби и остави картичката на адвокатската кантора на бюрото. — Тук сме, за да ти зададем няколко въпроса, свързани с взвода, в който си служил по време на войната.

Касиди зяпна от изненада и беше принуден да извади пурата от устата си.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Поддържаш ли връзка с някой от бившите си бойни другари?

Касиди зърна Джули, която надничаше през разбитата врата.

— Я ела тук, момичето ми — каза с променен глас той.

Джули погледна Роби, който й кимна.

— По-близо — направи й знак Касиди.

Джули се приближи до бюрото.

Касиди загаси пурата си в пепелника и разтърка брадичката си.

— По дяволите!

— Какво има? — озадачено го изгледа Ванс.

— Ти си Джули, нали? — попита той, без да обръща внимание на въпроса.

— Да. Но не ви познавам.

— Аз обаче познавам родителите ти, при това доста добре. Как я карат?

— Откъде ги познаваш? — вметна Роби.

— От взвода, разбира се. Двамата с Къртис Гети служихме рамо до рамо. На два пъти ми спаси живота.

— Доскоро дори не знаех, че татко е служил в армията — обади се Джули.

Касиди кимна, но не показа изненада.

— Не беше от най-разговорливите — промърмори той.

— А как разбрахте, че аз съм Джули? Никога не сме се виждали.

— Одрала си кожата на майка си, момичето ми. Същите очи, същите трапчинки… Освен това ние с теб сме се виждали. Само че ти беше още бебе. Поне два пъти съм ти сменял памперсите. Макар че хич ме няма да се оправям с малки деца.

— Значи си поддържал връзка с тях? — попита Роби.

— Само известно време. Не съм ги виждал, откакто Джули навърши годинка.

— Какво се случи?

— Нищо особено — каза Касиди и се загледа настрани. — Хората са вечно заети. Нямат време да се виждат и постепенно се отчуждават… — Обърна се към Джули и попита: — Майка ти как е?

— Майка ми е мъртва.

— Как така?! Какво се е случило, по дяволите? — Наложи му се да се подпре на бюрото, за да запази равновесие.

— Убиха я — отговори Роби. — И нея, и Къртис.

— Убили са ги?! — Касиди немощно се отпусна на стола си, после ги засипа с въпроси: — Защо? Как? Кой го направи?

— Надяваме се на твоята помощ, за да получим отговорите — отвърна Роби.

— На моята помощ ли?

— Да.

— Вече споменах, че отдавна не съм ги виждал.

— Не знаеше ли, че живеят във Вашингтон?

— Не. Когато се срещнахме за последен път, живееха в Пенсилвания.

— В Пенсилвания ли? — възкликна Джули. — Не знаех това. Мислех, че са от Калифорния.

— Къртис може да е бил от там. Но когато се прибрахме в Щатите, живееха в околностите на Питсбърг. Изобщо не знаех, че са се преселили тук.

— Значи по онова време и вие сте живели в Пенсилвания, така ли? — попита Ванс.

— Да. Дори за малко живях при тях. Но това беше отдавна. Опитвах се да си стъпя на краката. Познавах майка ти още преди да срещне баща ти. Те се ожениха, докато той все още беше в армията. Бях на сватбата им.

Джули го гледаше ококорено и жадно попиваше новите сведения за родителите си.

— Но както и да е — продължи Касиди. — След Първата война в Залива не ми потръгна. Забърках се в едни гадни работи, а те ми помогнаха да се измъкна.

— Дрога? — попита Роби.

— Не, друг се забърка с дрогата — отвърна Касиди, избягвайки погледа на Джули.

— Знам, че родителите ми имаха проблеми с наркотиците — каза тя. — Особено баща ми.

— Той беше добър човек, Джули. Веднъж ми спаси живота в пустинята, както вече споменах. Наградиха го с Бронзова звезда, а по-късно и с „Пурпурно сърце“. Докато бяхме в армията, не близваше алкохол. Но когато се прибрахме, нещата се промениха. За всички нас. Тази война не трая дълго. Нямаше нищо общо с Виетнамската или Втората световна. Но въпреки това преживяхме доста неща. Ранени и убити на всяка крачка, най-вече цивилни. Жени и деца. Много хора се върнаха болни или сакати. Татко ти започна да се дрогира. Трева, кока, метамфетамини. Майка ти така и не успя да го откъсне от тези гадости. В един момент и тя се пристрасти. А веднъж паднеш ли в лапите на този порок, няма измъкване.

— А какъв беше вашият порок? — попита Ванс.

— Прекалявах с алкохола — откровено отвърна Касиди.

— И въпреки това притежаваш бар? — изгледа го с недоверие Роби.

— Това е най-добрият начин да се изпробваш всекидневно. Заобиколен съм с най-качествените питиета на света, но вече десет години не съм близвал алкохол.

— Джули е на четиринайсет — каза Ванс. — Това означава, че последната ви среща със семейство Гети е била някъде преди около тринайсет години.

— Да — кимна Касиди.

— Но те не са имали твоя късмет — рече Роби и огледа луксозния кабинет. — Може би е трябвало да им помогнеш, ако не за друго, поне от благодарност.

— С удоволствие щях да го направя, но не знаех къде са. — Касиди издърпа чекмеджето на бюрото и натисна някакъв бутон от вътрешната му страна. Картината на стената зад него, изобразяваща жена на кон, бавно се отмести и зад нея се показа солидна каса.

Той я отвори, извади пачка писма и ги размаха.

— Всичките съм ги писал на твоите родители, Джули, в продължение на много години. Но те се връщаха запечатани поради неоткрит получател. Изхабих сума ти време и пари, за да ви намеря. Но така и не ми хрумна да погледна в задния си двор… — Той хвърли писмата на бюрото и седна на мястото си. — Не мога да повярвам, че са мъртви… — Гласът му потрепери и той избърса една сълза.

— Това са доста писма — рече Роби, оглеждайки купчината на бюрото.

— Бяха ми много близки — промълви Касиди. — Къртис ми спаси живота, а и след войната много ми помагаха… — Погледна към Джули и добави: — Къде живееш, след като родителите ти вече ги няма? Кой се грижи за теб?

— Засега те — отвърна Джули и махна към Роби и Ванс.

— Вие сте й настойници? — обърна се да ги погледне Касиди.

— Нещо такова — отвърна Роби.

— Аз мога да ти помогна, Джули — каза Касиди. — И ще го направя!

— По-късно ще говорим за това — рече Роби. — Наистина ли не разполагаш с никаква информация за Гети или за останалите от вашия взвод?

— Вече ти казах, че не поддържам връзка с никого.

— Помниш ли Елизабет Клеър и Гейбриъл Сигъл?

— Да, разбира се. Как са те?

— Не много добре. А знаеш ли нещо за Рик Уинд?

— Добър човек. И отличен боец.

— Вече е покойник. Също и Лио Брум.

Касиди се изправи и стовари юмрук върху бюрото.

— Нима всичките са убити?!

— Не всичките — отвърна Ванс. — Но процентът на смъртност във взвода ви е обезпокоително висок.

— Това означава ли, че и аз трябва да се тревожа?

— Според мен всички трябва да се тревожат — каза Роби.