Невинните

94

По настояване на Роби му доставиха униформа, която беше с два номера по-голяма от неговия размер. Това се налагаше, тъй като не можеше да рискува някой в залата да забележи издутината от оръжието под дрехите му. Всъщност носеше два пистолета — един в кобура и друг под покривката на количката. Беше облякъл и бронежилетка, въпреки че поне един агент щеше да се прицели в главата му, ако преценеше, че представлява заплаха за президента.

Агентите вътре бяха уведомени, че опасността е отстранена, но им беше наредено да поддържат плътния кордон около държавния глава. Принцът и делегацията му се намираха в противоположния ъгъл на залата, заобиколени от други агенти. Трийсетината служители на Белия дом и останалите гости се бяха струпали в средата на залата.

Вратата се отвори и Роби влезе, бутайки количката пред себе си. Беше без слушалка в ухото заради решението да не поддържа комуникации с когото и да било. Отрядът за бързо реагиране начело с директора на Сикрет Сървис остана пред вратата, готов за светкавична намеса. Самият директор държеше радиостанция в ръката си. С нея щеше да предупреди личната охрана на президента да не стреля по Роби, ако той извадеше пистолета си. Дълбоко в себе си обаче директорът беше убеден, че няма никакви шансове подобна заповед да бъде изпълнена. За него Роби беше покойник още от мига, в който влезе в залата.

Вратата се затвори зад Роби и той продължи напред. Очите му незабелязано шареха наоколо.

Семейната трапезария беше от времето на президента Джеймс Мадисън. В продължение на много години тук се бяха хранили всички президентски двойки. Традицията бе нарушена от Джаки Кенеди, която бе обзавела трапезария в президентския апартамент на горния етаж. Залата беше около осемдесет квадратни метра. Голяма част от пода беше покрита със синьо-бял персийски килим. На една от стените имаше камина, облицована със син и бял мрамор. От двете й страни светеха орнаментирани стенни свещници, а над тях беше окачен портрет на жена с облекло от XIX век. Дългата маса за хранене беше изместена до стената, а пред нея бяха наредени столовете. Висок шкаф препречваше една от вратите. Над изящната ракла „Чипъндейл“ висеше огледало, а от тавана — разкошен кристален полилей. Стените бяха бледожълти.

Макар че не бяха информирани за каквато и да е заплаха, гостите и служителите на Белия дом явно усещаха, че има някаква важна причина да бъдат преместени в тази зала.

В съзнанието на Роби отново изплуваха фрази от подслушания разговор в онзи хангар.

Не съм казал, че въпросното лице е западняк.

Внедряването му е отнело десетилетия.

Явно не ставаше въпрос за Джордж ван Бойрън. А самият Роби би трябвало да се досети, че има и втори човек.

Успя да зърне принца в ъгъла, обграден от плътна стена телохранители. Бързо огледа облеклото на гостите. Някои от тях носеха широки роби като самия принц, други бяха облечени в костюми. Принцът много приличаше на черната овца в кралското семейство — братовчед си Талал. И двамата дебели, и двамата прекомерно богати. Толкова много пари могат да причинят големи пакости, помисли си Роби. Светът би бил по-спокойно място без проклетите несметни богатства на някои хора.

Той извърна очи към другия край на помещението. Президентът почти не се виждаше зад плътната жива стена. Когато спечели изборите, косата му беше тъмна, но днес, три години по-късно, бе доста прошарена. Може би това бе истинската причина за името на тази сграда, помисли си Роби. Всичките й обитатели се състаряваха в нея.

Стената около президента се състоеше от шестима агенти. Но въпреки това в нея имаше достатъчно пролуки за директна стрелба, особено ако нападателят се намираше достатъчно близо. Всеки от агентите беше с гръб към държавния глава и внимателно наблюдаваше залата. Роби потърси някой от тях с различно поведение, но никой не гледаше към президента. Това беше нормално. Бдителността им нямаше да намалее от никакви съобщения за преминала опасност. Те добре знаеха, че опасност винаги има.

Всички агенти гледаха навън. Вероятно стрелецът бе само един. Ако наистина бе така, значи късметът на Роби работеше. А в този миг той адски много се нуждаеше от късмет.

Продължи да бута количката из помещението. Провери още веднъж групата на престолонаследника в ъгъла. Ако заплахата се криеше в нея, улучването на президента щеше да бъде наистина трудна работа.

Насочи вниманието си към последната група. Тя се състоеше от служители на Белия дом и гости, струпали се в средата на трапезарията. Всички бяха облечени официално. Сред тях имаше доста чернокожи. Жените носеха шалове и сака, прикриващи голите им рамене. Някои от тях имаха чантички, които обаче бяха твърде малки, за да поберат пистолета на Ван Бойрън.

Мъжете стояха плътно един до друг, повечето облечени в смокинги. Но имаше и такива с обикновени костюми, в чиито джобове спокойно можеше да се побере 9-милиметров пистолет. Болшинството бяха бели и приличаха на западняци, макар че Роби не би се заклел в това. Сред тях обаче имаше поне десетина чужденци, пристигнали Бог знае откъде.

Той насочи цялото си внимание към тази група, разположена на равно разстояние от двамата държавници. Това беше най-разумната позиция за онези, които са решили да ги ликвидират. За целта щяха да са нужни наистина магически стрелкови умения — нещо, което не беше невъзможно за човек, който знае какво прави.

Аз бих могъл да се справя, помисли си той. Първият изстрел ще предизвика паника. Ако попадне в целта, фокусът неминуемо ще бъде насочен към жертвата. Тя ще се строполи на пода, а хората наоколо ще изпаднат в паника. Писъци, опити за бягство, търсене на укритие.

Но стрелбата с пистолет в толкова ограничено пространство нямаше как да остане незабелязана. Все някой щеше да идентифицира стрелеца. Агентите щяха да се втурнат напред. Част от гостите щяха да го сграбчат. Но при всички случаи той щеше да има възможност за още един изстрел.

В този ред на мисли Роби осъзна, че трябва да отгатне кой от двата обекта на покушението ще е първата мишена?

Президентът, разбира се. След това идва ред на принца.

Президентът беше приоритетната мишена. Ако стрелецът получеше възможност за втори изстрел, той несъмнено щеше да е насочен към престолонаследника.

Част от гостите се приближиха към количката, за да си вземат кафе. Роби използва времето за още един внимателен оглед, опитвайки се да изчисли най-благоприятната позиция на стрелеца.

Група гости и служители на Белия дом останаха край масата до стената. Някои от тях бяха обърнали столовете и се подпираха на облегалките. Повечето от тях жени, отбеляза Роби. В плен на синдрома „високи токчета“, примирени с неизбежната болка в краката.

Роби започна да оглежда членовете на тази групичка. Един по един.

После престана да се взира, срещнал погледа на Ани Ламбърт.

Беше облечена в черно, наметнала сако върху голите си рамене. Не носеше чантичка. Ръцете й бяха скръстени пред гърдите, а дланите им бяха скрити под сакото. Косата й беше прибрана на тила, разкривайки дългата шия. Беше красива.

Ето я причината за черната официална рокля и високите токчета, които беше видял през телескопа. Беше му споменала, че ще организира прием, но той, кой знае защо, не направи връзката.

Обеща си да направи всичко възможно тя да не пострада. Каквото и да се случеше тази вечер, Ани Ламбърт нямаше да умре.

Устните й бяха плътно стиснати. Очевидно го позна, но не се усмихна. Вероятно е уплашена, помисли си той. В един кратък, но ужасен миг реши, че ще вдигне тревога заради присъствието му. За нея той беше инвестиционен банкер. Защо се бе предрешил като сервитьор? Може би щеше да реши, че е тук, за да убие президента. Запита се как да й сигнализира, но не откри начин. Оставаше му само да се надява, че тя няма да се паникьоса от присъствието му.

Но тя остана завидно спокойна и това засили уважението му към нея. Гледаше го с широко отворени очи и сякаш разбираше всичко.

После забеляза, че зениците й са разширени. Забеляза го в мига, когато тя му се усмихна. Никога не му се беше усмихвала по този начин. Изведнъж откри присъствието на едно качество, което само допреди миг не би могъл да свърже с Ани Ламбърт. По абсолютно никакъв начин.

За част от секундата изключи тотално. Сякаш го беше улучила мълния. После умът му отново включи на високи обороти.

— Стрелец! — изкрещя той и измъкна пистолета си.

Но Ани Ламбърт го изпревари със смайваща бързина. Измъкна пистолета изпод сакото си, прицели се и стреля. С едно-единствено плавно движение.

Президентът беше само на няколко крачки от нея. Куршумът пропусна гърдите му и попадна в ръката. Благодарение на един от агентите, който рязко го избута встрани, почти едновременно с крясъка на Роби. Ако не го беше сторил, куршумът без съмнение щеше да прониже сърцето му.

Дулото на пистолета й започна да се завърта към престолонаследника, но не завърши движението си.

Куршумът на Роби я улучи в челото и излезе отзад заедно с костици и парченца мозък. Бледожълтата стена зад нея се обагри в червено, Ани Ламбърт политна назад, блъсна се в масата и рухна на пода.

Разнесоха се писъци. Хората се блъскаха панически около него, опитвайки се да стигнат вратата, през която вече нахлуваше помощният отряд. Но той остана неподвижен в средата на помещението, насочил пистолета си в пода.

Не беше в състояние да направи нищо друго, освен да гледа безмълвно мъртвото тяло на Ани Ламбърт.