Невинните

76

Роби стискаше глока и се оглеждаше подозрително във всички посоки. Този път се размина на косъм. Ако не беше забелязал червената точица, Джули вече щеше да е при мъртвите си родители. По всичко личеше, че животът й беше престанал да има стойност за другата страна. А по всяка вероятност и неговият.

Той се намести малко по-удобно на седалката, но стойката му остана напрегната. Опасността все още не беше отминала.

От време на време Ванс хвърляше поглед към пистолета в ръката му. За миг очите им се срещнаха, но тя побърза да извърне глава. Проговори едва след като изминаха около три километра.

— Предполагам, че имаш основателна причина да държиш този пистолет насочен към мен…

— Причините са поне десет, но ти със сигурност ги знаеш всичките — отвърна той.

— Не съм те предала, Роби — въздъхна тя. — Най-малкото защото не съм от този тип хора.

— Добре е да го знам. Ще го имам предвид.

— Разбирам защо не се доверяваш на никого, включително и на ФБР.

— Добре е да знам и това — отвърна някак безжизнено той. За момент дори не повярва, че е неговият глас.

— Къде искаш да ви закарам?

— Защо ти не избереш този път? — погледна я с каменна физиономия той. — Да видим какво ще се получи.

— Изпитваш ли ме?

— А защо не?

— Няма ли да престанете? — обади се Джули. — Това не помага на никого.

Двамата едновременно погледнаха в огледалото, което отразяваше блесналите от гняв очи на момичето.

— Току-що се измъкнахме от капан, който са ни поставили въпреки закрилата на ФБР — отвърна с равен глас Роби. — По тази причина е най-добре агент Ванс да избере следващата ни дестинация. Пък там ще видим какво ще излезе.

— Какво ще кажеш за ВОБ? — попита Ванс.

— Какво очакваш да кажа?

— Аз съм на твоя страна, Роби!

— Какво стана с подкреплението, което повика? — попита той и погледна през страничното стъкло.

— Не съм го повикала аз, а други хора от Бюрото.

— Кои други хора?

— Не знам точно. Подадох молба да изпратят агенти от провинцията. По твое настояване.

— Един от тях беше убит — кимна Роби. — Него го изключваме, защото едва ли е очаквал, че животът му ще свърши именно в онази къща. Но някой е открехнал капаците на прозореца в стаята на Джули… — Обърна се и попита: — Кой от агентите те изпрати обратно там?

— Онзи, който дойде пред вратата след изстрела. Познах го по гласа.

— Същият, който не се върна повече — замислено промълви Роби. — Същият, който е убил партньора си, а на нас каза да не мърдаме. — Стрелна с поглед Ванс и добави: — И ти ни посъветва същото…

Ванс рязко натисна спирачката. Беемвето поднесе и спря.

— Хайде, застреляй ме! — кресна тя. — И без това нямаш нужда от мен, след като не ми вярваш! Какво чакаш още? Опри дулото в главата ми и натисни проклетия спусък!

— Истерията няма да ти помогне — отвърна Роби.

— Какво по-точно очакваш от мен?

— Вече ти казах. Просто карай.

— Накъде?

— Избери си някаква посока и се придържай към нея.

— По дяволите! — изруга с треперещ глас Ванс, включи на скорост и рязко потегли. Изчака известно време да се успокои и каза: — Преди да завия в сляпата уличка, чух експлозии. Твое дело ли бяха?

— Вдигнах във въздуха два служебни автомобила на ФБР — кимна Роби. — Направи необходимото да ги включат в сметката ми.

— Взривил си ги?

— Отвличане на вниманието — обади се Джули. — Това беше единственият начин да се измъкнем живи от къщата.

Роби се облегна назад.

— Я да видим каква е равносметката — промърмори той. — Предатели в моята служба, предатели във ФБР. Плюс един пъзел, който не мога да подредя, докато времето ми изтича…

— Какво мислиш да правиш? — нервно попита Ванс.

— Засега две неща: прегрупиране и преосмисляне. През това време ние тримата оставаме заедно, но ще ни трябва друг транспорт.

— Какво й е на моята кола?

— Нищо й няма, но някои хора знаят, че е твоята.

— Пак ли ще крадеш кола, Уил? — обади се Джули.

— Пак?! — вдигна вежди Ванс.

— Много го бива — увери я момичето. — Като го гледаш, ти се струва фасулска работа.

— Надявам се, че теб пък те бива в шофирането — добави Роби.

— Защо?

Той вдигна пистолета и натисна копчето за сваляне на страничното стъкло.

— Защото отзад има един джип, който много бързо ни настига.