Невинните

30

Джули се покатери по металната решетка за бръшляна и бутна прозореца на стаята си. Скочи на пода и се ослуша, но чуваше само собственото си дишане. Излезе в коридора и заслиза по стълбите. Краката й трепереха толкова силно, че трябваше да се подпира на стената. Стигна до завоя на стълбите и затвори очи.

Когато отново ги отвори, направи всичко възможно да не изпищи.

— Разхождаш се, а? — подхвърли Роби.

Очите й бързо пробягаха по стаята. Нямаше нищо освен мебелите.

— Май очакваше да видиш нещо друго — рече той и направи крачка напред.

Тя инстинктивно се отдръпна.

— Как се озова тук?

— Проследих те.

— Това е невъзможно!

— Няма нищо невъзможно. Това е домът ти, нали?

Джули не отговори. В очите й се четеше по-скоро любопитство, отколкото страх.

Той пристъпи към една от масичките и погледна снимката върху нея.

— Майка ти и баща ти са били симпатични хора. А ти си между тях, видимо щастлива. Наистина ли беше така?

— Ти нищо не разбираш! — сопнато отвърна Джули.

— Поправка: разбирам някои неща. Едно от тях е, че си в опасност. Търсят те хора, които разполагат с много пари и имат връзки навсякъде.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото са прикрили две убийства, извършени в този дом.

— Как разбра? — попита с разширени очи тя.

Роби махна с ръка към близката стена.

— Прясна боя, но само върху част от стената. Явно е положена, за да скрие нещо. — Пръстът му се насочи към пода. — Тук е имало килим. Личи си по по-светлото дюшеме. Липсата му означава желание да се скрие нещо.

— Откъде знаеш, че става въпрос за убийство? Причините може да са други.

— Не са други. Човек боядисва стени и прибира килими, когато иска да прикрие криминологични следи — кръв, тъкани, телесни течности. В случая обаче са пропуснали капчицата кръв, която е останала върху онзи шкаф. Нима си очаквала да завариш труповете им тук? След толкова време вече щяха да миришат. А тази миризма няма как да се сбърка.

— Май си прекарал доста време около трупове — мрачно рече тя.

— Особено след като се сближих с теб — кимна той.

— Не сме се сближили по никакъв начин.

— Знам за приемните ти родители, въпреки че определението „родители“ е твърде пресилено.

— Не ми харесва начинът, по който душиш около мен! — намръщи се тя.

— Но общината им отне правата — продължи Роби. — В момента вероятно извеждат другите две деца. Личното ми мнение е, че и ти имаш пръст в това.

Гневът на Джули се стопи.

— Никое дете не заслужава подобно отношение — промълви тя.

— Сега ми разкажи какво се е случило тук.

— Защо?

— Защото искам да ти помогна.

— Защо?

— Може би защото съм добрият самарянин.

— Добрите отдавна не съществуват — отсече тя.

— Дори родителите ти?

— Остави родителите ми на мира!

— Видя ли с очите си как умират? Това ли е причината да избягаш?

Джули направи крачка назад и опря гръб в стената. За миг му се стори, че всеки момент ще побегне. Ако това се случеше, той едва ли щеше да знае как да реагира.

— Може би са се забъркали в нещо, без да искат? Наркотици?

— Мама и татко не биха наранили никого. И нямат нищо общо с наркотиците.

— Но въпреки това са ги убили? Едно кимване ще ми бъде достатъчно.

Тя протегна шия и главата й леко се сведе надолу.

— И това стана пред очите ти?

Ново кимване.

— В такъв случай трябва да се обърнеш към полицията.

— Те ще ме върнат на социалните. А това означава, че онези хора лесно ще ме открият.

— Човекът в автобуса беше един от тях, нали?

— Мисля, че да.

— Разкажи ми всичко, Джули. Само така ще мога да ти помогна. Дори ако събитията от изминалата нощ не ти говорят нищо, пак би трябвало да си разбрала, че съм от хората, които вършат работа.

— Ти ли уби онези хора, които показваха по телевизията? Майката и детето? Вече отрече, но аз искам да знам истината!

— Ако съм ги убил, няма сила на света, която би ме накарала да призная. Но ти ми дай поне една причина за желанието ми да ти помогна, в случай че действително съм го направил.

Джули въздъхна и пръстите й несъзнателно заопипваха презрамките на раницата.

— Заклеваш ли се, че не си ги убил? — тихо попита тя.

— Заклевам се. В момента работя съвместно с ФБР, за да открием убиеца.

След тези думи Роби бръкна в джоба си и й показа служебната значка.

— Добре — кимна Джули. — Предполагам, че всичко е наред. Снощи избягах от къщата на Диксън и дойдох тук. Не бях се прибирала много дълго време. Чух, че някой влиза долу. Помислих, че са родителите ми, но с тях имаше и друг човек, който крещеше и ги засипваше с въпроси.

— Какви въпроси? — попита Роби. — Опитай се да бъдеш максимално точна, моля те!

Момичето сбърчи чело.

— „Какво знаете“, „какво са ви казали“, ей такива неща — промълви тя. — А после… После…

— Той нарани някой от двамата? — подсказа й Роби.

По бузите й потекоха сълзи.

— Чух изстрел и хукнах надолу по стълбите. Онзи се обърна и ме видя. Татко се беше облегнал на онази стена, целият в кръв. Мъжът насочи пистолета си към мен, но мама го блъсна и той падна. Исках да остана и да й помогна, но тя ми изкрещя да бягам.

Джули затвори очи, но сълзите продължаваха да се стичат изпод клепачите й.

— Върнах се в стаята си и изскочих през прозореца. Тогава чух още един изстрел. Спуснах се на земята и хукнах да бягам. Знаех, че вторият изстрел е убил мама, но въпреки това избягах. Предполагам, че съм била паникьосана, но това не ме оправдава. Трябваше да се опитам да й помогна, нали?

Джули отвори очи и трепна, зърнала Роби на крачка от себе си.

— Ако се беше опитала, сега щеше да си мъртва — промълви той. — Майка ти ти е спасила живота, жертвайки своя. А ти си постъпила правилно, защото си я послушала. Тя е искала да живееш.

Той извади една салфетка от кутията на масата и й я подаде. Джули попи сълзите и издуха носа си.

— И сега какво? — прошепна тя.

— Мислиш ли, че някой е чул изстрелите?

— Съмнявам се. Съседната къща е празна, онази насреща — също. Някога кварталът беше добър, но после хората изгубиха работата си.

— И родителите ти ли?

— Те работеха каквото им падне — каза тя, после гордо добави: — Мама е завършила колеж. — Замълча за момент и сведе очи. — Татко беше много добър човек, но понякога го прихващаха… Имаше чувството, че целият свят е срещу него.

— Как се казваха?

— Къртис и Сара Гети.

— Предполагам, че нямат нищо общо с петролния магнат Гети, нали?

— И да са имали, никой не ни е казал.

— Добре — кимна той. — Ето какъв е планът ми: издирваме убиеца на родителите ти, за да разберем защо го е направил.

— Но ако е бил онзи от автобуса, той със сигурност е мъртъв.

— Направо към автогарата ли тръгна снощи, след като избяга от тук?

— Да.

— В такъв случай убиецът не е бил сам. Няма как да изнесе телата от къщата и едновременно с това да те настигне на спирката. Трябва да е имало и други.

— Защо моите родители? Аз много ги обичах, но те си бяха съвсем обикновени хора.

— Сигурна ли си, че не са били замесени в нещо незаконно? Разпространение на дрога, банди или друго от тоя сорт?

— Нима допускаш, че ако са били наркодилъри, щяха да живеят на подобно място? — огледа се тя.

— Значи не са имали врагове, така ли?

— Поне аз не знам да са имали.

— Къде работеха?

— Татко в някакъв склад, югоизточно от тук, а мама в една закусвалня наблизо.

— Това означава ли, че баща ти е отскачал да хапне при нея?

— Да, разбира се. Аз също.

— Просто събирам информация — поясни Роби.

— Искам да се махна от тук — прошепна Джули. — Това вече не е моят дом.

— Няма проблем. Къде искаш да отидеш?

— Отседнала съм на едно място.

— Знам, защото те проследих. Постъпила си глупаво, като си откраднала кредитната карта на Диксън. Първо, защото си извършила престъпление, и второ, защото по нея могат да те открият в рамките на броени минути.

— Но как си успял да… — Джули се овладя и намръщено добави: — Разполагам и с пари в брой.

— Засега си ги запази.

— Добре де, а къде да отида? Не искам да се връщам в твоята фермерска къща. Тя е много далече от града.

— Няма да се връщаш там. Имам и друго място. Предлагам да си събереш багажа и да тръгваме.