Невинните

52

Роби излезе през отворения портал.

— Къде се губиш толкова време? — попита Ванс.

— По-добре да се върнем в „Донъли“.

— Защо?

— Искам да проверя нещо. Отдавна трябваше да го направя.

Петнайсет минути по-късно Роби стоеше на мястото, на което един картечен пистолет МР-5 се беше опитал да прекъсне живота му. Огледа позицията на черния джип и кофите за боклук, зад които беше намерил укритие, а след това се обърна към потрошената витрина на заведението. Закрачи напред-назад, опитвайки се да прецени траекторията на куршумите.

— Общата бройка на убитите и ранените към момента? — обърна се той към Ванс, която внимателно го наблюдаваше.

— Шестима мъртви, петима ранени. Един все още в болницата, но без опасност за живота.

— Но ние не сме — промърмори Роби.

— Какво?

— Ние не сме мъртви.

— Очевидно — язвително рече Ванс.

— Единайсет души са простреляни, шестима от тях фатално, но ние не сме сред тях? Въпреки че бяхме най-близката мишена, само на няколко метра от стрелеца, който е разполагал с трийсет патрона в пълнителя? Единствено две-три алуминиеви кофи за боклук ни деляха от масата във вашингтонската морга.

— Искаш да кажеш, че стрелецът ни е пропуснал умишлено?

Той вдигна глава и срещна объркания поглед на Ванс.

— Как може да се обясни това?

— Как може да се обясни, че един решен на всичко престъпник с бойно оръжие в ръце пропуска мишени, които няма как да пропусне? Убитите би трябвало да са поне осем, сред които да сме и ние. Съвсем не е трудно да се изчисли траекторията. Очевидно е стрелял покрай нас.

— За какво тогава е избил всички тези хора? Като предупреждение ли? Нещо, свързано със случая „Уинд“? Или с взривения автобус?

Не й отговори. Мислите му бясно препускаха, тласкайки го в напълно неочаквана посока.

— Роби?

Той се обърна.

— Мисля, че има логика в това, което казваш — бавно промълви тя. — Наистина би трябвало да сме мъртви. Следователно нападението има някаква връзка с убийството на семейство Уинд или с взривяването на автобуса. А може би и с двете.

— Не, няма.

— Но…

Роби й обърна гръб и погледна към мястото, от което беше започнала атаката на черния автомобил.

Някой ме е набелязал. Играе игрички, за да се докопа до мен.

— Имаш ли други врагове, Роби?

— Не мога да се сетя — разсеяно отвърна той.

С изключение на стотина души.

— Спестяваш ли ми нещо?

Той прогони мрачните мисли и разтърка врата си.

— А ти всичко ли ми казваш?

— Моля?

— Всичко ли ми казваш? — повтори той.

— Предполагам, че не.

— Това е отговорът на въпроса ти.

— Но ти твърдеше, че мога да ти се доверя, нали?

— Можеш. Но все пак работиш за своята служба, а аз — за моята. Предполагам, че споделяш всичко, което можеш. Аз също. Но и двамата докладваме по-нагоре, следователно има някакви граници. Което не означава, че не можем да работим заедно и да постигнем успех.

Ванс наведе глава и побутна някакъв фас с върха на обувката си.

— Тоест, ако си открил нещо в автобусното депо, ще ми кажеш всичко, което можеш? — подхвърли тя.

— Автобусът е престоял там достатъчно дълго, за да му бъде поставена бомба.

— Следователно извършителят е знаел, че мишената му ще бъде в него.

— Разполагаме ли със списък на пътниците?

— Да, но той е непълен. Съдържа само имената на хората, които са платили с кредитна карта, но не и на платилите в брой. За тях можем да разчитаме единствено на информация от близки и роднини, които твърдят, че съответният човек е пътувал с този автобус.

— Общ брой на пътниците?

— Трийсет и шест, плюс шофьора. В момента проверяваме всички, за които разполагаме с информация. Те са двайсет и девет. Осем обаче се губят. Вероятно са се качили в последния момент, плащайки кеш.

Такива са Джули и преследвачът й, помисли си Роби.

— Може ли да видя списъка? — попита той.

Ванс измъкна телефона си, натисна няколко бутона и му показа дисплея.

Очите му пробягаха по списъка. Името на Джули не беше в него. Отсъстваше и Джералд Диксън, което означаваше, че, слава богу, тя не бе използвала откраднатата кредитна карта. Останалите имена не му говореха нищо — разбира се, с изключение на псевдонима, който самият той беше използвал, за да си купи билет.

Е, добре. Мишената е бил той, а не Джули. Но защо правят опит да го взривят в автобуса, а след това умишлено го пропускат, въпреки че се намира в смъртоносния обхват на картечния пистолет?

Променили са плановете си. В един момент ме искат мъртъв, но в следващия вече ме предпочитат жив. Защо?

— Роби?

Той вдигна глава от дисплея и срещна погледа на Ванс.

— Не виждам познати имена в този списък.

Лъжите му се трупаха със забележителна бързина.

— Значи все още не знаем кой е бил мишената.

Смутен от мисълта, че трябва да я излъже още веднъж, той побърза да смени темата.

— Нещо ново около Рик Уинд?

— Получихме резултатите от аутопсията. Причината за смъртта е задушаване.

— По-точно?

— Имал е петехиални кръвоизливи. Първоначално съдебният лекар не е бил сигурен какво точно го е причинило. Напълно изключва притискане на възглавница към лицето или нещо друго.

— Но защо са искали да прикрият начина, по който е било извършено убийството? — попита Роби и неволно затаи дъх.

— Очевидно за да не бъде открит извършителят.

— Може би не е така.

— В крайна сметка обаче патологът все пак е открил истинската причина за смъртта…

— Която ти все още не си споделила с мен — отбеляза Роби.

— Обичам мелодрамата — сви рамене тя.

— Как е бил убит този човек, Ванс? — остро попита той.

— Отрязали са езика му и са го натикали в гърлото му, причинявайки задушаване — не по-малко остро отвърна тя.

— Благодаря — намусено кимна Роби.

— Виж какво ще ти кажа — смени тона Ванс. — Ако има връзка между взривяването на автобуса и убийствата на Джейн Уинд и съпруга й, трябва да има и общ знаменател.

— Но ти мислиш, че има връзка и тя е онзи пистолет, който не е бил използван за убийството на Джейн Уинд и детенцето й. Аз вече споменах, че човекът, който е бил там, вероятно просто го е изхвърлил, след като е избягал от апартамента. Това ме кара да мисля, че въпросният пистолет няма нищо общо с взривяването на автобуса.

— А може и да има.

— Наистина ли мислиш така, или просто искаш да имаш преследване на терористи и разкрито убийство в служебното си досие?

— Служебното ми досие е достатъчно внушително и без този случай! — сопна се тя.

— Просто искам да те предупредя, че не бива да мислиш еднопосочно — каза той. — Глупаво е непременно да търсиш връзка между двата случая, защото може и да няма. Вземаш решенията си на базата на предположения, които в повечето случаи изобщо не би направила. Това ми прилича на усилията да вкараш кръгли колчета в квадратни дупки. Тоест получаваш погрешни отговори. За съжаление едва ли ще имаш шанс да се коригираш.

Ванс скръсти ръце на гърдите си.

— Е, добре. Ти как би постъпил?

— Бих работил и по двата случая, но паралелно. Човек не прекосява реката, без да е сигурен, че има брод. А това означава нещо повече от един пистолет, открит на местопрестъплението.

— Може би имаш право — кимна тя.

— Мисля да подремна час-два — погледна часовника си Роби. — Ако трябва, събуди ме.

— Вече имаш къде да спиш, така ли? — изгледа го тя. — Ако нямаш, можеш да дойдеш у дома.

— Сигурна ли си? — попита Роби.

— А защо да не съм?

— Защото се страхуваш от клюки, въпреки че използвам само канапето ти.

— Ти си мълчиш, аз също. Но дори и да се разчуе, с теб знаем, че става въпрос за чисто професионални отношения. Така че майната им. Мога да ти направя тази услуга.

— Засега имам къде да спя — отвърна той. — Ако нещо се промени, ще ти се обадя. Благодаря все пак.

Той се обърна и тръгна към колата си. Отказа на Ванс по една съвсем конкретна причина: в тяхната професия услугите почти никога не бяха безкористни.

Освен това искаше да провери какво става с Джули.