Невинните

44

Роби остана да чака в колата. В салона цареше оживление. Джули огледа фризьорките, но Айда Брум не беше сред тях.

Въздухът тежеше от ароматите на различни козметични продукти, а фризьорките оживено бъбреха с клиентките си.

— Ти си Джули, нали? — усмихна й се момичето зад рецепцията, което имаше вид на ученичка.

Беше облечена с черен панталон и блуза с дълбоко изрязано деколте. Над лявата й гърда беше татуирано цвете, а прическата й беше хипарска.

— Аха — кимна Джули. — Айда на работа ли е? Искам да ми подстриже бретона.

Горещо се молеше жената да е някъде отзад или просто да е излязла да изпуши една цигара на алеята. Но момичето зад рецепцията поклати глава.

— Трябваше да дойде на работа в десет, но не се появи. Позвъних у тях, обаче никой не вдигна. Наложи се да отменим часовете на няколко клиентки.

— Какво може да се е случило? — попита Джули.

— Сигурно нещо непредвидено — сви рамене момичето.

— Може би — бавно отвърна Джули.

— Ще накарам Мария да те обслужи. Само да свърши с клиентката, която в момента е на стола.

— Това би било чудесно.

Мария беше латиноамериканка на около двайсет и пет с добре подстригана тъмна коса. Посрещна Джули с широка усмивка, разкриваща два реда едри зъби.

— Я кой е тук! — възкликна тя. — Искаш да ти оформя бретона, нали?

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата.

Колежката й на съседния стол се усмихна, но без да спира да подстригва оредялата коса на някакъв младеж.

— Днес не си ли на училище? — попита Мария.

— Не. Има учителска конференция.

— Как е майка ти?

— Добре — отвърна Джули, без да мигне. Беше очаквала този въпрос.

Няколко минути по-късно седна на стола и позволи на Мария да й сложи черната пелерина на шията.

— Да знаеш, че много ще ти отива прическа като на Зоуи Дешанел — каза тя. — Особено ако си сложиш очила.

— Имам отлично зрение — отвърна Джули.

— Това няма значение. Важното е как изглеждаш.

— Виждала ли си Айда? От момичето на рецепцията разбрах, че днес не е идвала.

— Знам. Странно е. Никога не е отсъствала от работа, а днес всичките й часове са запълнени. Шефът е бесен. Бизнесът върви трудно и всеки долар има значение.

— Като гледам, днес бизнесът ви е отличен — отбеляза Джули.

— За съжаление, не всеки ден е така.

— Apreciar todo lo bueno que viene su manera — подхвърли Джули.

Мария се засмя и леко я чукна по главата с ножицата.

— Нали знаеш, че не говоря испански.

— Оценявай всичко добро, което ти се случи — това значи. Къде ли се е запиляла Айда?

— Не знам. Онзи ден се държа доста странно.

— Странно весело или странно отнесено?

— Определено отнесено. Сбърка боята на една клиентка, а на друга подкъси косата с пет сантиметра вместо с два. Жената страшно се ядоса. Нали знаеш колко много държим на прическите си? Те са като религия за нас. Заедно с обувките.

— Попита ли я какво става?

— Да, но не ми каза много. Лио си имал някакви неприятности.

— Да не си е изгубил работата?

— Съмнявам се. Той е държавен служител. Такива като него не си губят работата.

— Не си права, напоследък и там има големи съкращения.

— Не знам. Но не мисля, че са го уволнили.

— Той какво по-точно работи?

— Нали ти казах? На държавна работа е.

— На каква по-точно? И къде? За федералното правителство или за местната власт?

— Днес си доста любопитна — отбеляза Мария.

— Като всички тийнейджъри — сви рамене Джули.

— Ами. Най-малката ми сестра е на седемнайсет, но не й пука за никого освен за себе си.

— Аз съм единствено дете. Затова съм по-наблюдателна.

— Не мога да ти кажа какво точно работи Лио. Веднъж Айда спомена, че заемал важен пост. На Капитолия или там някъде…

— Значи работи за федералното правителство.

— Може би.

— Айда е отсъствала и вчера, така ли?

— Не, вчера беше в почивка. Но днес не е.

Няколко минути по-късно Мария приключи с прическата й.

— Е, сега вече е по-добре — обяви тя. — Но все пак си помисли за едни очила, ставали?

Джули се огледа и кимна със задоволство.

— Благодаря ти, Мария.

Жената й свали пелерината, а Джули извади някакви банкноти.

— Не, не — размаха ръце Мария. — Това е от мен.

— Но нали трябва да печелиш пари?

— Предлагам от следващия път да започнеш да ме учиш на испански — усмихна се фризьорката. — И без това мама мърмори, че не знам родния си език.

— Дадено — усмихна се Джули.