Невинните

97

На Коста дел Сол не беше толкова топло, колкото при последното му посещение. Духаше студен вятър, а сивото надвиснало небе предвещаваше скорошен дъжд.

Пътуването на борда на скоростния ферибот беше тежко. Големият кораб се люлееше доста силно, преди да набере скорост, но дори и след това вибрираше под ударите на високите вълни.

Роби беше облечен с кожено яке, дънки и военни ботуши. Беше преценил, че ботушите са най-подходящи за човек, на когото предстоят бойни действия. Но не носеше оръжие. Щеше да разчита на доставка на място, както винаги досега. Седна до един от прозорците, зад който чайките се бореха с напористия вятър и високите вълни. Сивите талази на Средиземно море се блъскаха в корпуса на ферибота, а пръските вода обливаха прозорците. Но повечето пътници, както и самият той, не обръщаха внимание на това. По принцип Роби не реагираше на нищо, което не го заплашваше пряко.

Прекосяването на протока продължи по-дълго заради силното вълнение. Когато пристигнаха в Танжер, небето на запад вече потъмняваше. Роби изтрополи надолу по мостчето и се присъедини към тълпата, която чакаше превоз за центъра на града.

За разлика от предишния път той се качи на един от автобусите заедно с група пътници. След като шофьорът затвори вратите и потегли, Роби се обърна и огледа ферибота за последен път. Питаше се дали ще остане жив, за да го вземе обратно. В момента не можеше да се обзаложи.

Двайсет минути по-късно автобусът спря и вратите се отвориха със съскане. Дъждът плющеше с пълна сила. Групата пое след екскурзовода, но Роби тръгна в обратната посока. Крайната цел на пътуването му беше уточнена предварително и там трябваше да го чака един човек.

И той наистина го чакаше. Беше младо момче, но с уморената физиономия на старец. Носеше бяла роба и тюрбан, а отдясно на шията му личеше грозен белег.

Роби знаеше, че подобни белези се причиняват само от назъбен нож. Самият той имаше такъв белег на ръката. Дори и най-добрият хирург не можеше да заличи пораженията от назъбеното острие.

— Роби? — попита младежът.

Той кимна.

— Дошъл си тук да умреш — изрече с равен глас непознатият.

— Да речем.

— Последвай ме.

Роби се подчини. Насочиха се към микробус, паркиран на съседната уличка. Вътре имаше петима мъже, по-едри от Роби и не по-малко тренирани от него. Двама от тях бяха облечени в роби, а останалите носеха обикновени дрехи. Всичките бяха въоръжени.

Обискираха го. Ръцете им не пропуснаха нищо.

— Дошъл си без оръжие?! — смаяно попита младежът.

— Какъв е смисълът? — сви рамене Роби.

— Мислех си, че няма да се предадеш без бой.

Роби не отговори. Вкараха го в микробуса, който скоро излезе извън града.

Дъждът се усили. Роби не се интересуваше от дъжда, а от вятъра, който, за съжаление, беше стихнал. Тежките капки плющяха отвесно и все по-бързо. Бурята наближава, помисли си той. Микробусът продължаваше пътя си.

След трийсетина минути спряха пред някаква бариера. Разбира се, това не беше онова частно летище. Би било прекалено елементарно. Вратите на хангара се разтвориха да приемат микробуса и бързо се плъзнаха обратно.

Самолетът вътре също беше друг, по-малък от частния Боинг 767 на Талал. Приличаше на Еърбъс А320. Богаташът притежаваше два самолета като тези, с които гражданските авиокомпании превозваха стотици хора едновременно.

Изблъскаха го от микробуса. В отсъствието на свидетели отношението към него стана доста по-грубо. Вече беше изцяло в тяхна власт и той не се изненада от ритника в гърба, който го повали на цимента.

Младежът подхвърли нещо на фарси на мъжа, който го беше ритнал. Роби бавно се изправи на крака.

— Кажи му, че удря като по-малката ми сестра — подхвърли той. — Ако иска да усети какво означава да му сритат задника, нека опита пак — но този път с лице срещу мен.

— Ако му кажа това, Абдула ще те убие — поклати глава младежът.

— Няма да ме убие, защото ще развали удоволствието на Талал. И най-вероятно ще умре.

— Наистина ли мислиш, че всичко това е заради нечие удоволствие?

— Поне за него. За мен не чак толкова.

— Ти провали един великолепен план.

— Не. Просто попречих на един маниак да прецака света.

— Мога да оспоря това твърдение точка по точка.

— Не ми пука какво можеш и какво не. Къде са агент Ванс и Джули Гети?

— Може да са мъртви.

— Може, но не са.

— Откъде си толкова сигурен?

— Пак опираме до удоволствието. Убеден съм, че Талал умира да го изпита в момента.

— Имаш право — обади се един глас зад гърба му.

Роби се обърна и видя как принц Халид бин Талал слиза по стълбичката на самолета си.