Невинните

43

Блокът беше строен някъде през шейсетте години на XX век, но наскоро беше ремонтиран. Личеше си по навеса пред входа, почистената тухлена фасада и наскоро боядисаната дограма. Докато Роби и Джули го оглеждаха от колата, някакъв мъж си отвори с помощта на пластмасова карта, която опря до електронния четец на стената. Вратата се отвори да го пропусне, а след това щракна зад гърба му.

— Сега какво? — попита Джули.

— Знаеш ли в кой апартамент живеят?

— Не. Веднъж с мама минахме оттук и тя ми каза, че семейство Брум живеят в този блок. Но никога не съм ходила у тях.

— Добре. Изчакай една секунда.

Роби излезе от колата и забързано прекоси уличното платно, за да избегне трафика. На стената до входа имаше нещо като домофон и той без колебание натисна копчето.

— Да? — обади се мъжки глас.

— Търся Лио и Айда Брум — рече Роби.

— Задръжте така.

Последва тишина. Двайсетина секунди по-късно същият глас обяви:

— Звънях им, но не отговарят.

— Сигурен ли сте, че сте звънели на техния апартамент? Номер триста и пет?

— Не, техният е четиристотин и десет.

— О, значи нещо съм се объркал. Благодаря.

Той огледа фасадата за охранителна камера, но такава нямаше. По тротоара се приближаваше възрастна двойка. Жената беше с шал и бастун. В другата си ръка държеше пазарска торба. Мъжът се придвижваше с помощта на проходилка, върху чиито предни крачета бяха надянати топки за тенис. Жената спря и извади пластмасова карта.

— Да ви помогна ли, госпожо? — попита той.

— Не, можем да се справим и сами — подозрително го огледа тя.

— Добре — кимна Роби и отстъпи крачка назад, за да й направи път.

Но тя не помръдна.

— Кого търсите, младежо?

Роби понечи да отговори нещо, но в същия момент зад гърба му прозвуча гласът на Джули:

— Тате, нали ти казах да ме почакаш?

Обърна се и я видя да тича към него, преметнала раницата си през рамо.

— Здравейте, аз съм Джули — усмихна се на възрастните хора тя. — Тук ли живеете? Искаме да огледаме един апартамент в този блок. Мама трябваше да ни чака, но… — Погледна към Роби и добави: — Току-що се обади да предупреди, че ще закъснее. Но магнитната карта, която ни дадоха от агенцията, е останала в нея. Ще трябва да я изчакаме. — Тя се завъртя към старците и игриво добави: — За пръв път в живота си ще имам самостоятелна баня, представяте ли си? Нали ми обеща, тате?

— Да, моето момиче — кимна Роби.

Възрастният човек се усмихна.

— Хубаво е да имаме малко млада кръв наоколо — рече той. — Чувствам се доста стар.

— Защото си стар — засече го жена му. — При това много стар! — Тя се обърна към Джули и погледът й омекна. — Откъде идвате, миличка?

— От Джърси — незабавно отвърна Джули. — Казват, че тук е доста по-топло.

— От коя част на Джърси? — не миряса старицата. — Ние сме оттам.

— От Уейн — отвърна Джули. — Там е много хубаво, но татко го преместиха.

— В Уейн наистина е хубаво — кимна старицата.

— Мама каза четирийсет и пет минути — подхвърли Джули, обръщайки се към Роби. — Попаднала е в задръстване.

— Тук това е ежедневие — промърмори старецът. — Дори да си пешеходец, пак ще попаднеш в задръстване!

— Елате, ще ви отворим — окончателно омекна старицата. — Няма смисъл да висите пред входа.

Роби пое торбата й с покупки и се насочи към асансьора. Възрастната двойка живееше на шестия етаж. Жената подаде една бисквитка на Джули и я щипна по бузата.

— Приличаш на правнучката ми — усмихна се тя. — Надявам се, че ще се виждаме често, ако наемете жилището.

Роби и Джули се спуснаха обратно на четвъртия етаж.

— Добра работа свърши — похвали я той. — Но те се оказаха от Джърси и като нищо можеха да те хванат в лъжа.

— Ходила съм в Уейн — каза тя. — Първото правило гласи: никога не казвай, че си от място, което не познаваш.

— Добро правило.

Номер 410 беше в дъното на коридора. Насреща нямаше врата на друг апартамент. Роби отново вдигна глава и потърси с очи охранителни камери. Нямаше такива. Почука на вратата три пъти поред, но никой не отвори.

— Наблюдавай коридора — нареди полугласно той.

— Ще разбиеш ключалката?

— Прави каквото ти казах.

Операцията му отне точно пет секунди. Вратата нямаше резе, а патронът беше съвсем обикновен. Трите метални пластини свършиха работа.

Влязоха в антрето и затвориха след себе си.

— Вече сме престъпници, нали? — възбудено прошепна Джули.

— Вероятно.

Апартаментът миришеше на пържено. Мебелировката беше оскъдна. Нямаше никой. Изправиха се в средата на дневната и Роби се огледа.

— Не мислиш ли, че е прекалено подредено? — подхвърли той.

— Може би са чистници.

— Не — поклати глава той. — Това място е било основно прочистено.

— В смисъл?

— Не знам дали им се е случило нещо, Джули. Може би са добре. Но някой старателно е почистил апартамента и си е разбирал от работата.

Джули се огледа.

— Не трябва ли да потърсим отпечатъци или нещо подобно?

— Ще е загуба на време. Трябва да разберем с какво се е занимавал Лио Брум.

— Ами да разпитаме във фризьорския салон — предложи тя.

— Имам по-добра идея — каза Роби. — Ти ще разпиташ във фризьорския салон, защото хората са по-малко подозрителни към децата.

— Аз не съм дете. Всъщност съм достатъчно голяма, за да шофирам.

— Те ще говорят с теб, нали те познават.

— О, да. Ходила съм много пъти там.

Напуснаха сградата и се качиха във волвото.

— Мислиш, че семейство Брум са мъртви, нали? — попита тя.

— Съдейки по това, което се случи с твоите родители и почистения апартамент, най-вероятно да — кимна той. — Но ако завариш Айда Брум във фризьорския салон, значи съм сбъркал.

— Надявам се да си сбъркал, Уил.

— Аз също.