Нощна звезда

Четиринайсета глава

Виждам го в секундата, в която стигам до паркинга. Чака ме в джипа си и потропва с пръсти по волана в ритъм с музиката от телефона си. Изглежда толкова спокоен и доволен, че за миг се изкушавам да обърна и да го оставя сам.

Но не го правя.

Това, което имам да му казвам, е прекалено важно. Хевън няма да се откаже от заплахата си. Това може да е единствената ми възможност да го убедя колко сериозна е ситуацията.

Спирам до него и му махвам. Той измъква слушалките от ушите си, мята ги на съседната седалка и изскача навън. Обляга се на вратата със скръстени ръце и чака да отида при него.

— Здрасти! — поздравява ме той и ме оглежда от главата до петите. Забелязва нервния жест, с който премятам чантата си през рамо и приглаждам тениската си, но не прави никакъв коментар. — Добре ли си? — Изражението му ясно показва, че се чуди защо точно съм го повикала тук.

Кимвам в отговор и се усмихвам, макар да си мисля, че по-скоро аз би трябвало да му задам този въпрос.

— Да, всичко е наред.

Спирам на крачка от него. Чудя се как да започна и какво точно да му кажа. Вярно, че аз поисках да се срещнем, но не си бях направила труда да обмисля как да му обясня. Има твърде много неща, които…

— Ъ-ъ, ами ти? Ти добре ли си?

На свой ред го оглеждам. Определено изглежда много по-добре от последния път, когато го видях — цветът на лицето му е здрав, а погледът му не е пуст и отнесен. Най-показателен обаче е цветът на аурата му — ярко, наситенозелено. Един поглед към нея е достатъчен да се уверя, че състоянието му се подобрява.

Той кимва утвърдително. Явно иска да оставим тази тема и да разбере каква е причината за срещата ни. Аз обаче продължавам да мълча и той поема инициативата:

— Сериозно. Аз… — поема си дълбоко въздух — започвам да свиквам с идеята, че я няма. Нищо не мога да променя, така че по-добре да го приема, нали?

Измърморвам нещо в съгласие, както и някакви банални успокоителни приказки, които човек едва ли си струва да запомни. После обаче си казвам, че вече отлагах достатъчно дълго. Крайно време е да мина на въпроса. Подготвям се психически и питам:

— Ами Хевън? Виждал ли си я наскоро?

Той отклонява поглед и започва да потрива наболата си брада. Гласът му е уморен и в него се долавя примирение:

— Не, въобще. Което, като се замисли човек, вероятно не е добър знак. От друга страна, всичко това е толкова отвъд възможностите ми, че едва ли бих могъл да преценя обективно.

Очите му пробягват за миг по лицето ми, след което отново се насочват към някаква неопределена точка в далечината.

— А какво ще направиш, ако ти кажа, че това не е вярно? — Млъквам и изчаквам да се уверя, че съм привлякла вниманието му. — Че изобщо не е непосилно за теб?

— Шегуваш се, нали?

Аз не отстъпвам и не променям изражението си.

— Изобщо не се шегувам. Всъщност…

Той обаче не ми дава възможност да довърша. Вече си е направил извод и бърза да ме прекъсне. Смята, че знае за какво говоря, и не желае да го обсъждаме.

— Виж, Евър… — въздъхва и пъха ръце в джобовете на дънките си. — Наистина оценявам загрижеността ти за безопасността ми, но нямам никакви намерения да пия от еликсира и да ставам безсмъртен като теб.

Зяпвам и очите ми се разширяват. Едва успявам да удържа ченето ми да не увисне до коленете. Това ли си мисли, че му предлагам?!

— И преди съм ти го казвал, но не искам да си помислиш, че те осъждам или нещо подобно… Просто… толкова дълъг живот изобщо не е нормален. А и честно казано, това изобщо не е за мен. Наистина, не ме интересува.

Леле! Сега пък и той! Какво им става на тия хора?

— След като посетих Съмърленд и видях Лина… Оф, струва ми се, че само човек, който не е с всичкия си, ще иска да остане тук. Трябва да си наистина луд, за да избереш да останеш излишно дълго в този несъвършен свят, изпълнен с толкова омраза… при условие, че на една крачка разстояние те очаква такова прекрасно и неповторимо място!

Този път, макар думите му да ме засягат, не започвам да плача. Край вече. За добро или за зло, аз съм такава каквато съм. Връщане назад няма. Което съвсем не означава, че ще взема да убеждавам останалите да се присъединят към мен.

— Не може да е толкова зле… все нещо хубаво има, нали? — казвам с надеждата да разведря обстановката.

Той обаче не отвръща на усмивка ми. Гласът му също остава напълно сериозен:

— Да, предполагам, че си права. Не всичко е омраза, подлост и неприятности. От време на време — ако имаш късмет, разбира се — може да откриеш и малко щастие.

— Е, това е прекалено черногледо, не мислиш ли? — смея се насила аз. Думите му ме разстройват повече, отколкото смея да си призная.

— Както и да е. Не исках да те обидя. Просто това не е за мен. Не ме интересува и толкова.

Свивам рамене и се каня да мина на въпроса, заради който дойдох тук.

— Е? Разбрахме ли се? — пита той.

— Да, всичко е наред. Трябва обаче да обсъдим някои други неща.

Махвам му да ме последва и тръгвам към входа. Затварям очи за миг и си представям как ключалката пред мен се отключва. После му подвиквам през рамо:

— Повярвай ми, още дори не сме започнали!

Бутам с две ръце портата и двете й крила се разтварят широко. Мислех, че върви след мен, но когато се обръщам, за моя изненада виждам, че Джуд все още стои от другата страна на вратата.

— Евър, какво става? Защо искаше да се видим тук? Нали беше приключила с училището?

Оглеждам тези няколко сгради, които не съм виждала цяла седмица и които въобще не ми липсваха.

— Явно не съм. Освен това ще са ни необходими пространство и уединение, а за друго място не можах да се сетя.

Той повдига заинтригувано вежди, но аз само му махвам с ръка и тръгвам към гимнастическия салон. И без да поглеждам назад, зная, че този път ме следва.

— И тази врата ли е заключена?

Погледът му пробягва по ръцете, краката и врата ми… общо взето, по всички места, които са разголени.

Кимвам и се съсредоточавам върху ключалката. Чува се щракване и вратата зейва. Подканвам с жест:

— Ти си първи.

Той влиза и тръгва към средата на помещението, а гумените подметки на чехлите му скърцат по лакирания паркет. Спира точно в центъра на залата, слага ръце на кръста си, поема дълбоко въздух и отбелязва:

— О, да! Определено помня тази миризма… като във всеки училищен спортен салон. Човек не може да я сбърка.

Усмихвам се, макар и съвсем бегло. Нямаме време за губене, нито за шеги и лекомислени разговори. Предстои ни много работа. Дошла съм тук с една-единствена цел: да го спася. Или по-точно, да го науча как да се защитава сам, когато мен ме няма. Дори да съм му ядосана, дори да се съмнявам в мотивите и намеренията му, все още смятам за свой дълг да го предпазя от Хевън.

— И така, най-добре да започваме. Няма смисъл да губим повече време.

Той ме поглежда предпазливо. По лицето му проблясва пот. Не мога да разбера дали се дължи на горещо и задушно време, или пък се притеснява в какво се е забъркал и какво очаквам от него.

Мятам чантата си в ъгъла, стягам връзките на обувките си и свалям тениската си. Приглаждам белия си потник и намествам еластичния колан на късите си панталонки, после се приближавам към него и казвам:

— Така, за чакрите вече знаеш. — Заставам срещу него и го измервам с поглед. — Това поне е ясно, като се има предвид, че уби Роман с един-единствен удар.

— Евър, аз…

Мой ред е да го прекъсна и да не му позволя да говори. Не искам да слушам оправданията му. Вече съм ги чувала неведнъж, но не се разколебах — няма да го сторя и сега. Не мога да позволя да ме въвлече в спор, който би могъл да промени мнението ми за него и за обучението му.

— Спести ми го, ако обичаш! — вдигам ръце пред себе си, за да го накарам да замълчи. — Това е друга тема и няма да я обсъждаме сега. Днес ще се спрем само на това, че Хевън притежава сили, каквито дори не можеш да си представиш. Каквито дори аз не мога да си представя.

В момента е направо опиянена от способностите си, което я прави безразсъдна и много опасна. Трябва да се пазиш от нея на всяка цена! Ако обаче я срещнеш случайно или — по-вероятно — ако тя реши да нападне, трябва да си подготвен. Познаваш я достатъчно добре. Коя мислиш, че е най-слабата й чакра?

Той ме поглежда и ъгълчетата на устните му леко се повдигат. Ясно е, че не възприема ситуацията сериозно. А това е ужасна грешка от негова страна.

— Колкото по-бързо ми отговориш, толкова по-скоро ще продължим нататък — заявявам с ръце на кръста. Пръстите ми нетърпеливо потропват по хълбоците ми.

— Третата — отвръща и притиска разперената си длан малко под гърдите, — слънчевата чакра, позната още като центъра на ревността, на неконтролируемия гняв и разрушителните вътрешни емоции. Е? Какво ще кажеш, издържах ли изпита? Мога ли вече да си взема медала и да се прибирам? — повдига въпросително вежди, като продължава да се усмихва.

— Добре, сега аз ще се престоря, че съм Хевън — пренебрегвам въпроса и умолителния му поглед, — и искам да ме нападнеш. Прицели се внимателно, точно както би направил с нея.

— Евър, моля те! Това е смехотворно! Не мога да го направя. Наистина оценявам загрижеността ти, но подобна постановка… — Тръсва глава и дългите златистокафяви кичури се полюшват край главата му. — Това е… смущаващо. Най-меко казано. Чувствам се неловко.

— Смущаващо?!

Имам чувството, че очите ми ще изскочат от орбитите си. Направо не мога да повярвам! Мъжкото его е направо… невъобразимо.

— Ще се престоря, че не съм те чула. Виж какво, тя е в състояние да те нарани по много начини, преди да реши да ти спести мъките и да те довърши, а ти се правиш на срамежлив? Притесняваш се? От мен?!

Наистина нямам думи. Само че трябва да намеря.

— Слушай, ако се притесняваш, че може да ме нараниш, забрави! Това няма да се случи. Не си в състояние да ме нараниш, колкото и да се опитваш. Така че, избий си го от главата и започни да нападаш!

— А, много успокоително! Направо мехлем за мъжеството и самочувствието ми. Имам чувството, че току-що ме скопи, при това с тъп нож.

— Не се опитвам да те обидя — уточнявам аз, — само излагам фактите. Аз съм по-силна и това е факт. Не че има нужда да ти го казвам, вече неведнъж имаше случай да се увериш. Факт е също, че и Хевън е по-силна от теб. Това не можеш да промениш. Аз обаче притежавам нещо, което тя няма.

В погледа, който ми хвърля, не се чете почти никакъв интерес.

— Тя спря да носи амулета си. В момента нищо не я пази. Аз, от друга страна, никога не свалям своя… — В този миг си припомням няколкото случая, в които съм го правила, и се коригирам: — Тоест, вече не го свалям. Освен това моята най-слаба чакра не е тази на слънчевия сплит. Не че ще ти кажа коя е точно, но както и да е. Дори да знаеше, дори да беше толкова отчаян, че да поискаш да ме убиеш, пак щях да ти попреча. Така че се примири — няма изгледи скоро да се измъкнеш оттук и да продължиш с плановете си за вечерта.

Той се намръщва и въздъхва театрално. После вдига ръце в знак, че се предава, и измърморва:

— Добре де, добре. Просто ми кажи какво искаш да направя. Да ти се метна отгоре или какво?

— Става. Защо не пробваш?

Джуд твърдо отсича:

— Съвсем ясно е защо. Тази ситуация е съвсем нереалистична. Никога не бих нападнал Хевън или когото и да било, без да ме предизвика. Всъщност дори и тогава не бих го сторил. Аз съм миролюбив човек и мразя насилието, както добре знаеш. Така че, ако наистина искаш да участвам, ще трябва да измислиш нещо по-подходящо.

— Добре, няма проблем — кимам. Няма да му позволя да се измъкне. — Аз също не възнамерявам да нападам Хевън. Не смятам обаче, че можем да пренебрегнем клетвата й да ни унищожи. Тя даде да се разбере, че няма да ни остави на мира — нито теб, нито мен. И не прави грешката да я подценяваш, Джуд. Напълно способна е да го стори. Особено теб, като се има предвид колко си неподготвен. Може да те победи съвсем лесно. Няма дори да се изпоти. Ти може да не искаш да си безсмъртен, но едва ли искаш да умреш, а именно това ще се случи, ако не внимаваш. Така… Какво ще кажеш аз да те нападна първа? По-добре ли ще се чувстваш? И без това най-вероятно именно така ще се развият събитията.

Той разперва ръце с безразличие. Това ме вбесява дотолкова, че се втурвам към него без предупреждение. Движа се толкова бързо, че той дори не разбира какво се случва. В един момент стои в центъра на салона, хладнокръвен и невъзмутим, а в следващия се оказва притиснат към отсрещната стена. Точно както Хевън направи с мен.

— Ето това ще се случи — казвам му аз и стисвам плата на ризата му толкова силно, че в ръката ми остава парче от нея. Усещам дъха му върху бузата си, плитък и накъсан. Лицата ни са на сантиметър разстояние. Впивам очи в неговите, които от изумление са станали почти кръгли.

— Така ще бъде — толкова бързо и толкова брутално. Няма да имаш време да реагираш.

Дишането му се ускорява, по лицето му се стича пот, сърцето му започва да препуска. Причината обаче не е нито страх, нито изненада, макар безспорно да съм го стреснала.

Не, тази реакция се дължи на нещо съвсем друго.

Нещо, което веднага разпознавам.

По същия начин ме гледаше през онази нощ, когато почти се целунахме в джакузито. Тогава, когато ми каза, че ме обича, че винаги ме е обичал — през всеки един от миналите ни животи — и че няма намерение да се отказва от мен.

Затова, макар че се опитвам да послушам разума си, да пусна ризата му и да се отдръпна възможно най-далече от него, не го правя.

Вместо това го сграбчвам още по-силно, притискам се още по-плътно към тялото му, привлечена от спокойствието, което сякаш се излъчва от кожата му… и потъвам в очите му, синьо-зелени като морето.

Тихото гласче в главата ми ми припомня всички причини, поради които трябва да избягам, и то веднага — подозренията, въпросите без отговор… Тялото ми обаче ги пренебрегва и му отвръща така, както робинята от онзи предишен живот.

Вдигам ръка към лицето му, пръстите ми треперят от желанието да го докоснат, да се слеят с кожата му. Да потъна в него. Името ми се изплъзва от устните му като стон, като молитва, сякаш го боли да го произнесе. Сякаш близостта ми е мъчение за него.

Но аз няма да му позволя да продължи, да каже нещо повече. Притискам пръсти към нежната извивка на устните му, изкушена от топлината им. Какво ли би било усещането да ги докосна със своите устни?

Усещам как сърцето му се блъска в гърдите — имам чувството, че е точно под моята кожа. Опитвам се да се преборя, но ми липсва решителност. Наистина трябва да разбера сама. Трябва да открия веднъж и завинаги истината. Така ще мога да излича въпроса, който ме изгаря. Надявам се целувката му да ми разкрие отговора, както се случи някога с Деймън.

Дали помежду ни има някаква връзка?

Дали не ни е било писано да бъдем заедно, а Деймън да се е намесил нарочно?

Има само един начин да разбера.

Поемам дълбоко въздух, затварям очи и изчаквам устните му да се впият в моите.