Нощна звезда

Трийсет и трета глава

Тръгваме към бившия магазин на Роман „Ренесанс!“, макар да нямам намерение да влизам, защото още е твърде рано. Последното, от което имам нужда, е нов сблъсък с Хевън или някой друг от безсмъртните, които работят там. Въпреки това неусетно намалявам скоростта и се замислям откога не съм влизала вътре. Наистина ми е любопитно в какво са го превърнали сега, когато Роман вече го няма.

Очаквах някакви промени, но не си представях такива. Някога пищните и изкусно подредени витрини сега са празни и прашни; вратата е заключена с катинар, на табелката пише с големи бели букви: „Затворено!“, а отдолу с разкривен почерк е добавено „Завинаги!!“.

— Знам, че не би трябвало да се изненадвам, но все пак това не го очаквах — казва Деймън с нисък и малко глух глас, сякаш надписът неочаквано дори и за самия него го е натъжил. — Смятах, че ако не Хевън, то Миса, Марко или Рейф ще го поемат.

Спирам, двамата се измъкваме от колата и прекосяваме улицата. Надничаме през витрините — по някаква причина много от по-големите мебели са все още вътре. Кушетките, масите, закачалките и щандовете са си там, но дрехите, бижутата и джунджуриите ги няма. С малки изключения всички по-дребни предмети са изчезнали.

Чудя се кой ли е решил да спуснат кепенците. Това повдига и друг въпрос — на кого Роман е оставил магазина? Понеже беше безсмъртен, едва ли е оставил завещание.

Оглеждам се наоколо, за да се убедя, че никой не ни наблюдава, после затварям очи и отключвам вратата с ума си. Няма да чакам до залез-слънце — с това темпо до вечерта в магазина може и да не остане нищо.

— Ти май доста си се отракала в кражбите с взлом — подмята шеговито Деймън в ухото ми. — Трябва ли да се притеснявам?

Разсмивам се и гръмкият, жизнен звук се разнася из помещението, отеква в стените и високия таван. Давам му знак да затвори вратата и влизам. Той ме следва плътно по петите. В средата на стаята спирам с ръце на кръста, затварям очи и започвам да я изследвам с всичките си сетива. Опитвам се да разчета мястото, да усетя къде ли може да е скрита бялата ленена риза с голямото зелено петно. Деймън стои до мен и прави същото.

Така обаче не постигаме нищо, затова решаваме да се заемем по-сериозно, физически, със задачата. Започваме от стаята, в която се намираме. Надничаме в старинни гардероби, разнебитени дървени скринове и огромни шкафове с безброй чекмеджета. Преглеждаме съдържанието им бързо и методично. Попадаме на всякакви безполезни (и не чак толкова) предмети, но не и на онова, което ни трябва. Деймън тръгва към задната част на къщата, където някога бе офисът на Роман, и ме вика да отида там.

Вътре цари пълен хаос. Всичко е преобърнато, прекатурено, струпано на купчина, сякаш е вилняло торнадо или е имало разместване на земните пластове. Гледката много напомня на онази, която представляваше магазинът на Джуд, след като Хевън напусна сцената, мислейки ни за мъртви. Сигурно тя е отговорна и за разрушението тук.

Проправяме си път през купищата хартии, покриващи пода. Деймън пристъпва леко и грациозно, докато аз не съм толкова внимателна. На няколко пъти дори се подхлъзвам и той ме хваща точно преди да се строполя на пода.

Заобикалям един паднал стол и подритвам двете отвратителни зелени възглавници с индийски десен, захвърлени на земята. Канапето за двама е забутано в ъгъла. Спирам за малко и Деймън отмества от пътя ми голям празен шкаф със стъклени вратички. Накрая се насочваме към огромното бюро, което е така заринато с документи, чаши, книги и други боклуци, че красивото инкрустирано дърво под тях почти не се забелязва.

Двамата преравяме всички чекмеджета, ниши и тайни кътчета, но не откриваме ризата. Явно не е тук.

На лицето на Деймън е изписано не разочарование, а решителност. Той поначало бе убеден, че няма да я намерим толкова лесно. Кани се да тръгва, но аз не се отказвам.

Вглеждам се в един малък хладилник за вино в ъгъла. Очите ми се спират на щепсела, издърпан от контакта, вратичката, която е не просто отворена, а почти изтръгната от пантите си. Няма нищо кой знае колко странно, е изключение на това, че някой много е бързал да изпразни съдържанието му. Чудя се кой ли го е преровил. Дали не са Миса и Марко, които видях да изскачат от къщата на Хевън, нарамили саковете, пълни с еликсир?

Или пък Рейф, който… хмм… всъщност не съм го виждала толкова отдавна, че дори не знам дали е още жив.

А може би самата Хевън, която напоследък е развила сериозна пристрастеност към еликсира, е искала да попълни запасите си?

Защо изобщо се чудя, след като няма нищо общо с истинската ми цел да дойда тук?

Деймън ме побутва с лакът — явно вече няма търпение да си тръгваме. Няма причини да оставаме повече, тук няма нищо, което да представлява интерес за нас. Оглеждам се за последно наоколо, за да се уверя, че не съм пропуснала нещо, после тръгвам към изхода. Измъкваме се точно толкова потайно и незабелязано, колкото и влязохме.

Не намерихме ризата и не научихме нищо ново, което да ни подскаже къде да я търсим. Сигурна съм обаче, че се приближаваме. Усещам го. Напредваме, макар да не съм сигурна в каква посока.

Има и нещо друго. Светът на Хевън показва признаци на износване — започва да се руши около нея и не след дълго тя ще бъде принудена да избира — да потърси помощ или да се самоунищожи.

Каквото и да избере, държа да съм там.