Нощна звезда

Шеста глава

Спирам пред вратата и затварям очи. Изпълнявам едно от кратките и съвсем лесни медитационни упражнения, на които ме научи Ава. Представям си как ярка бяла светлина преминава през тялото ми и прониква във всичките ми клетки. Пръстите ми трескаво търсят амулета на врата ми, чиято роля е да ме пази от злини и да защитава всичките ми чакри. И най-вече петата, центърът на проницателността и умението да използваш правилно информацията, които винаги са били най-уязвимото ми място. Евентуален удар в нея би ме обрекъл да прекарам съществуването си в безкрайната мрачна бездна.

Отделям една секунда, за да се свържа с Деймън наум и да му съобщя, че май се започва. Напомням му за обещанието, което ми даде — че няма да се намесва, освен ако не го повикам на помощ.

Поемам дълбоко въздух и влизам вътре. Поглеждам с отвращение покрития с грозни розови плочки под и спирам на сантиметри от редицата бели фаянсови умивалници, които стърчат от стената. Стоя с отпуснато тяло и спокойно наблюдавам Хевън. Тя отваря с шут вратите на кабинките една по една, за да се увери, че сме сами. После се обръща към мен, слага ръце на кръста си, накланя глава на една страна и ми хвърля замислен, преценяващ поглед. Изражението й не може да помрачи новопостигнатата й красота.

— И така, последната ни година в гимназията започна. — Тя се ухилва широко и предизвикателно, но в очите й няма веселие. Сапфирът между веждите й улавя флуоресцентната светлина на лампите. — Как ти се струва засега? Учителите… часовете — доволна ли си? Такива ли са, каквито си мечтаеше?

Свивам рамене, без да казвам нищо. Нямам намерение да й разкривам каквото и да било, нито пък да участвам в постановката й — безсмислена игра на думи, по която Роман толкова си падаше. Тогава отказах да се включа и не виждам причина да променям решението си заради Хевън.

Тя продължава да ме оглежда внимателно. Мълчанието ми ни най-малко не я обезкуражава или притеснява. Всъщност като че ли дори й действа насърчаващо.

— Е, що се отнася до мен, нещата се развиват дори по-добре, отколкото очаквах. Със сигурност си забелязала колко съм популярна в момента. В интерес на истината се чудя дали да се пробвам като водачка на мажоретките, или да кандидатствам за председател на класа. А може би и двете. Ти как мислиш?

Мълчанието й ми дава възможност да се намеся, но аз не го правя. Тогава тя свива рамене и продължава:

— Няма какво да се лъжем, сега мога да направя всичко, което поискам. Едва ли си пропуснала да забележиш, че всички ме зяпат и ме следват по петите. Все едно… — Очите й ярко заблестяват, по бузите й плъзва руменина и тя обвива с ръце тялото си в израз на самодоволство. — Все едно съм някаква знаменитост, например рокзвезда.

Въздъхвам достатъчно дълбоко, за да ме чуе, после отвръщам на самонадеяния й поглед с безразличие и отегчение.

— О, да, определено забелязах. — Следващите ми думи обаче моментално изтриват триумфалната усмивка от лицето й. — Колко жалко само, че нищо от това не е истинско. Всъщност ти го знаеш, нали? Съвсем съзнателно и нарочно примамваш всички тези хора, отнемаш им избора, погребваш свободната им воля и ги подчиняваш, точно както правеше и Роман. Нищо от това не е реално.

Тя се засмива и махва пренебрежително с ръка, после започва да крачи бавно и спокойно в кръг. Изведнъж рязко спира и ме поглежда:

— Май гроздето е кисело, а? Честно, Евър, какъв ти е проблемът? Да не би да ревнуваш, задето седнах на масата на елита, докато ти все още се мотаеш в редиците на загубеняците?

Много ясно си спомням живота в Юджийн, Орегон, когато бях живото въплъщение на клишето за популярната ученичка. И макар, преди да ми липсваха неговата простота и правилата, които бе така лесно да следвам, не бих се върнала към него за нищо на света. Напоследък изобщо не ми изглежда привлекателен като възможност.

— Въобще даже — отвръщам аз и я поглеждам с присвити очи. — Само съм учудена, че толкова бързо се приспособи към този начин на живот. Съвсем доскоро не спираше да се подиграваш на онези от „А“ списъка, дори ги мразеше. Сигурно просто си се опитвала да скриеш факта, че искаш да си като тях. Преструваше се, че не ти пука от пренебрежението им, но явно е било точно обратното.

Поклащам глава със съжаление, което само още повече я вбесява, съдейки по пожара, разгорял се в очите й.

— Съмнявам се обаче, че ме повика тук за това — добавям, нетърпелива да минем на въпроса. — Предлагам ти да зарежеш глупостите и да ми кажеш истинската причина. Какво е това, което не може да почака и затова се налага да ми го кажеш тук, в тази смрадлива тоалетна?

Търпеливо зачаквам реакцията й, като междувременно си повтарям наум онова, което си обещах:

Няма аз да започна първа.

Няма първа да вдигна ръка срещу нея.

Ще изчерпам всички други възможности и едва тогава, евентуално, ще прибягна до схватка.

Ще отнема живота й само ако тя застрашава моя или нечий друг.

Посегне ли първа обаче, не отговарям за последствията.

Тя въздъхва така, все едно съм безнадежден случай, после отвръща:

— Ах, да не би сега да се притесняваш, че дежурният даскал ще те свари да се мотаеш в тоалетната след часовете? И то още през първия учебен ден! — Започва да цъка с език, като същевременно оглежда тежките си пръстени. — Не мога да разбера защо така упорито се държиш като нормална. Та това е смешно! Ти наистина си най-жалкото подобие на безсмъртна, което някога съм виждала! Роман беше прав — ти и Деймън сте позор за нас! Само хабите пространството.

Издиша, а дъхът й е като ледено течение.

— Какво си мислиш, че ще получиш в крайна сметка? Медал за храброст ли? Или очакваш някой даскал да ти даде грамота за най-примерна ученичка?

Изплезва ми се и събира очи на носа си, с което за миг ми заприличва на старата Хевън, онази, която беше моя приятелка. Този образ обаче изчезва толкова бързо, колкото се бе появил, и тя продължава:

— Но повече се чудя защо ти е да се преструваш? В случай че не си забелязала, за такива като нас училищните правила не важат. Ние можем да си правим каквото и когато си поискаме и никой не е в състояние да ни спре. Вземи най-сетне да се отърсиш от навиците си на задръстенячка и използвай таланта си по-добре. Ако искаш да спечелиш нечии симпатии, най-добре да са моите. Вече съсипа Деймън. — Ухилва се самодоволно. — Чудя се дали да не се запиша в часа му по английски език. Може дори да седна до него. Това няма ли да те притесни?

Свивам рамене и се правя на адски заета с ноктите си, макар те да са чисти, без лак и толкова къси, че няма кой знае какво да им зяпам. Не възнамерявам да се поддавам на провокациите й, няма да й доставя това удоволствие.

Не че нея я е грижа — тя предпочита да слуша собствения си глас, затова продължава в същия дух:

— Вярно, че е позагубил чара си на лошо момче, но съм сигурна, че не го е погребал напълно. Само го е скрил някъде дълбоко в себе си. — Погледът й се спира на мен — блестящ и предизвикателен. — Няма начин нещо, което си носил в продължение на векове със себе си, да изчезне толкова лесно. Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Не само че не знам какво има предвид, но и не мога да проникна в ума й, защото щитът й е прекалено мощен. Просто запазвам мълчание и се преструвам, че думите й не будят у мен и най-слабия интерес или любопитство, макар че истината е съвсем друга. За мой най-голям срам.

Тя знае нещо, това поне е ясно. Не става въпрос само за поза от нейна страна. Научила е нещо за Деймън и сега очаква аз да я моля да ми каже. И точно затова не мога да го направя.

— О, сигурна съм, че вече си се досетила. Роман ми разказа доста мръсни тайни. Част от тях вероятно са ти известни, така че няма защо да ги коментираме. Обаче преди два-три дена оглеждах вещите му и попаднах на купчина стари дневници. — Поредната драматична пауза, за да ми даде време да асимилирам казаното. — Леле, само да ги беше видяла! Цели кашони, пълни с тетрадки. Оказа се, че Роман е имал навика да си записва всичко. Водил си е стотици, не, вероятно хиляди дневници. Загубих им бройката. Обхващат цели векове. Той не е колекционирал просто антики и произведения на изкуството; колекционирал е история. Своята собствена, тази на безсмъртните. Има страшно много неща — снимки, рисувани портрети, картички, писма… творби. За разлика от Деймън Роман е поддържал връзка с останалите. Не е изоставил другите сираци, за да живее само за себе си. Грижел се е за тях. А когато изминали сто и петдесет години и ефектът от първата доза започнал да изчезва, той създал нов, по-добър еликсир. После открил всеки от тях и го накарал да пие отново. Никога не ги предал. Не ги изоставил, не позволил на някого да отпадне, да се сбръчка и да умре. Пак, за разлика от Деймън. Да, знам, че имаше проблеми с вас, но причината бе основателна. Вие бяхте единствените му врагове. Единствените, които го смятаха за ужасен и зъл безсмъртен, който си е получил заслуженото. За всички други беше истински герой. Интересуваше се от тях, осигури им по-добър и най-важното вечен живот. За разлика от вас той вярваше, че благата трябва да се споделят безвъзмездно — с онези, които смяташе за достойни, разбира се.

Усещам, че търпението ми се изчерпва, и искам и тя да разбере това.

— Защо в такъв случай не го сподели с теб, без да очаква отплата? За какво беше цялата онази сложна игра?

Хевън отново само махва с ръка, сякаш това е съвсем маловажен въпрос.

— Това вече го обсъждахме. Той просто се забавляваше. Не съм била в опасност. Със сигурност е щял да ме върне, ако се бе стигнало дотам.

Това, че я прекъснах, явно я беше раздразнило.

— Както и да е. Сред тези дневници, снимки и прочее има неща, които… да кажем, че биха представлявали интерес за теб.

Оставя думите да висят във въздуха с надеждата да я помоля да сподели с мен.

Което, естествено, няма да стане, макар че думите й ми напомниха за казаното от Роман и Джуд. И двамата намекнаха за някаква мрачна тайна от миналото на Деймън… После веднага се сещам за вчерашните преживявания в павилиона и отчаяните усилия, които той положи да скрие онзи живот от мен. Обаче не мога да я попитам. Не мога да й покажа, че е успяла да ми въздейства, че темата наистина ме интересува, че думите й са ми влезли под кожата. Свивам безучастно рамене и въздъхвам отегчено.

В отговор Хевън се намръщва и ме срязва:

— О, изобщо не можеш да ме заблудиш с превзетите си въздишки. Знам, че искаш да научиш какво е направил, и не те обвинявам затова. Деймън има тайни. Големи, мръсни, може би дори зловещи тайни. — Обръща се към огледалото, оправя косата си и се любува на отражението си. — Но за мен не е проблем да го оставим за друг път. Донякъде те разбирам — миналото си е минало, искаш да го забравиш. Само че един ден то се обръща срещу теб. Та той е толкова висок, мургав и прекрасен — какво значение има, че преди векове може да е извършил зверства! Нали така?

Накланя глава встрани, при което лъскавите й коси се разпиляват отпред по роклята й. Тръгва към мен бавно, решително, навивайки една тъмна къдрица около пръста си. Готова е на всичко, за да ми опъне нервите.

— Единственото нещо, за което трябва да се безпокоиш в момента, е бъдещето ти. Което, както и двете чудесно знаем, може и да не е толкова продължително и безоблачно, както си представяш. Едва ли вярваш, че ще те оставя да ми се мотаеш в краката до безкрай. Трябва да си благодарна на късмета си, ако оцелееш до края на срока!