Нощна звезда

Двайсет и първа глава

Предполагах, че ще ме отбягва поне до обяд. Че ще иска да отложи сблъсъка до момента, когато всичките й последователи са се събрали край нея, за да ми демонстрира пълния блясък на ужасните си дела.

Явно е сбъркала относно причината за едноседмичното ми отсъствие. Решила е, че се страхувам, и въобще не предполага, че само исках да си изясня ситуацията с Деймън.

Тя смята, че се страхувам от нея и от постиженията й.

Точно затова се постарах да се засечем преди това.

Появявам се без предупреждение, заставам тихо до нея, потупвам я по рамото и се вглеждам право в силно гримираните й и леко стреснати очи.

— Здрасти, Хевън!

Изражението ми е доброжелателно, макар и не точно приятелско. Искам да схване посланието, че съм се върнала и е крайно време да спре. Не искам обаче да я предизвиквам открито, защото не вярвам това да доведе до нещо добро.

— Реших, че няма да е зле да ти съобщя, че преместих колата ти. Мястото ми трябваше.

Устните й леко се извиват нагоре. Очевидно не е ядосана, напротив — забавлява се. Изпитва задоволство, че играта продължава.

— Но пък това не би трябвало да те изненадва, нали? Много добре знаеш, че мястото не е твое, а на Деймън и мен. Наше е от почти година. Не може да не си забелязала за толкова време.

Тя се разсмива, но само за миг. Смъква късите панталонки и тениската и ги мята в шкафчето си. После вади от него тъмносиня рокля и започва да я навлича през главата си.

— Е, теб нали те нямаше, а Деймън явно нямаше нищо против. Нали напоследък е зает с други неща…

Смъква дрехата надолу и я наглася по тялото си. После ме оглежда подигравателно от главата до петите и застива за миг в очакване на реакцията ми. Такава обаче няма.

Забележката й се плъзва покрай мен, без въобще да ме засегне. Деймън и аз се разбрахме по въпроса. А пък този сблъсък с нея… аз се готвех точно за това.

— Смятах, че мразиш физкултурата.

Тръсвам се на дървената скамейка, кръстосвам крака и поставям длани на коляното си. Спокойно оглеждам момичешката съблекалня, която тя така старателно отбягваше преди. Има лоши спомени от нея: именно тук в началото на първата й година в гимназията претърпя един особено брутален и унизителен инцидент.

— О, това беше преди.

Тя свива рамене и намества около врата си оплетените огърлици, които напоследък носи вместо амулета. После вдига сияещото си лице и впива в мен очите си, които мятат искри.

— Нещата се променят, Евър. Или по-точно, аз се промених. И така най-после осъзнах нещо, за което преди само се досещах. — Млъква, за да си обуе обувките. Увива връзките около глезените си и ги връзва високо на слабите си, добре оформени прасци. — Когато стигнеш върха на пирамидата и най-сетне си красива, могъща и благословена със скорост и сила… е, тогава просто няма защо да мразиш подобни дреболии. Няма причина да мразиш каквото и да било, освен може би жалките завистливи загубеняци, които се опитват да те свалят от върха. Всичко останало е чудесно… Дори не можеш да си представиш колко добре се чувствам в кожата си в момента!

Тя разрошва леко гривата си, приглажда още веднъж роклята и се вглежда влюбено в отражението си. Когато всеки косъм и всяка гънка плат са на точното си място, се обръща към мен, въздъхва дълбоко и добавя съжалително:

— Говоря буквално! Дори не можеш да си представиш колко добре се чувствам. Колко прекрасно е усещането да бъдеш на върха! — Ухилва се и посяга към най-горната лавица в шкафчето си, където е струпала всичките си пръстени. — Бъди честна поне пред себе си! Не го казвам от жестокост или нещо подобно — това е истината. Ти винаги си била загубенячка, през целия си скапан живот. Дори сега, когато — поне на теория — можеш да имаш всичко и всеки, когото поискаш, ти пак си си същата задръстенячка!

Тя поклаща глава и започва бързо да нахлузва пръстените си и понеже са много, й е нужно време.

— Сериозно ти говоря. Ако не беше толкова тъжно, щеше да е смешно. Трябва да призная обаче, че една малка част от мен все още те съжалява.

— А останалата? — питам я и се вглеждам в уверените, плавни движения, с които подрежда лъскавите си буйни кичури.

Тя се разсмива и започва да рови в чантата си. Измъква гланц за устни, поднася го към устните си, след което застива и ме поглежда:

— Останалата част обмисля как да те убие. Но ти това си го знаеш, нали?

Кимвам, сякаш е направила някакъв съвсем нормален, безобиден коментар, а не е заплашила със смърт.

— О, не ме разбирай погрешно! Смятах първо да убия Джуд. Да го измъчвам пред очите ти, докато ти наблюдаваш безпомощно… После обаче обмислих нещата и стигнах до извода, че ще е много по-забавно, ако обърна реда. Ако започна с теб. Тогава той ще остане сам и напълно беззащитен. Никой няма да може — пък и да иска — да го спаси. Съмнявам се Деймън да се втурне да му помага. И не само защото е толкова зает да пази Стейша. Колкото и да му харесва да се прави на добър и благороден, едва ли ще съжалява особено за смъртта на Джуд, особено предвид последните събития. — Свива рамене и прокарва гланца по устата си няколко пъти. После нацупва устни, праща въздушна целувка на образа си в огледалото и с жестока усмивка се обръща към мен. — Още не съм решила, просто ми хрумна. Ти какво мислиш?

— Какво мисля ли? — Повдигам вежди и оставям косата ми да се разпилее по раменете и деколтето. — Ами давай!

Хевън избухва в смях — толкова силен, че цялото й тяло започва да се тресе. Докато се бори да си поеме дъх, започва отново да си оправя косата. После премята чантата си през рамо и се оглежда за последен път в огледалото, като извръща главата си ту на едната, ту на другата страна, очевидно възхитена от образа си. Накрая отсича:

— Не говориш сериозно, нали? Наистина ли искаш да се разправяме тук, сега?

На лицето й се изписва съмнение, примесено с насмешка.

— Че какво му е на мястото? Защо да отлагаме неизбежното?

Тя не откъсва поглед от мен, докато се надигам от скамейката. Заставам пред нея без никаква следа от страх. Напълно съм уверена в превъзходството и силата си. Не забравям обаче и обещанието си да изчакам тя да направи първата крачка. Не я дразня, не я подмамвам. Всъщност не правя нищо. Просто стоя и чакам. Не мога да си позволя да действам безразсъдно. Последствията биха били твърде сериозни — дори фатални. Единствената ми цел в момента е да й дам малък урок. Да й посмачкам фасона, така да се каже. Да й покажа, че съм по-силна, отколкото си мисли, и следователно е крайно време да се оттегли… или поне малко да сведе глава. Надявам се, че това ще я накара да премисли нещата и да осъзнае, че „грандиозният зъл план“ въобще не е мъдър.

Тя се намръщва, измърморва нещо неразбираемо под носа си, след което се опитва да се промъкне покрай мен.

— Всяко нещо с времето си. — Хвърля ми поглед през рамо и присвива очи. — Просто знай, че няма да имаш власт над случващото се, не ти ще определяш темпото и няма да разбереш откъде ти е дошло. Така е много по-забавно, не мислиш ли?

Стига до вратата и вече смята, че се е измъкнала, когато аз изниквам точно пред нея и препречвам изхода.

— Слушай, Хевън! Само да пипнеш с пръст Майлс, Джуд или който и да било друг, ще ти дам да се разбереш.

Стисва устни, а очите й потъмняват. Толкова тъмни и бездънни не съм ги виждала никога.

— А какво ще направиш, ако посегна на Стейша? — озъбва ми се тя. — Какво би сторила за нея, а? Ще рискуваш ли живота си… не, душата си, за да я предпазиш?

Млъква само за миг, колкото да си поеме въздух и да позволи на отровните думи да подействат. После притиска длан към устата си, сякаш изведнъж я е обхванало разкаяние, и продължава:

— О-о, забравих! Тя сега си има Деймън да я пази. Не ми обръщай внимание, грешката е моя! — ухилва се отново, разкривайки комплект бляскави бели зъби, и ме изблъсква от пътя си.

Изхвърча през вратата, а аз оставам сама, но сравнително доволна. Все пак удържах малка победа — успях да й предам посланието.

Сега тя е на ход.