Нощна звезда

Осемнайсета глава

Дълго обикалям с колата из Лагуна Бийч. Нямам представа какво да предприема оттук нататък, нито къде да отида. Една голяма част от мен копнее да хукна право към дома на Деймън, да се хвърля в ръцете му, да му кажа, че му прощавам всичко, и да продължим оттам, откъдето спряхме. Обаче бързо отхвърлям тази възможност.

Чувствам се самотна и много объркана, но всъщност търся само топло място, където да се сгуша. Колкото и оплетени и неясни да са чувствата ми към Деймън в момента, не мога да го ползвам като патерица. И двамата заслужаваме нещо по-добро.

Затова продължавам самотното си пътуване — минавам няколко пъти по крайбрежния булевард, после тръгвам по по-малките и тесни улички, които криволичат из градчето. Шофирам без определена посока и така се озовавам пред къщата на Роман. Или по-точно, според Майлс, пред новия дом на Хевън.

Зарязвам колата сравнително далеч, за де не може Хевън да я види, и тихо се промъквам от другата страна на улицата. Много преди да стигна алеята към входа, чувам музика. От колоните гърми песен на някаква световнонеизвестна гаражна група — от тези, който тя толкова обича, а пък Роман мразеше.

Прокрадвам се до големия еркерен прозорец, пред който се издигат няколко гъсти храста. В стаята, точно пред прозореца, са разположени стол и маса. В момента на стола не седи никой.

Прикляквам сред храстите. Нямам намерение да влизам вътре, мисля само да наблюдавам, да разбера намеренията й, с какво се занимава. Колкото повече зная за навиците й, толкова по-добре ще мога аз да планирам нещата. Или дори да не планирам нещо конкретно, поне ще зная как да реагирам, когато настъпи моментът на действието.

Тя стои пред запалената камина. Дългата й коса се спуска на едри вълни по гърба й, а гримът й е силен и драматичен, както последния път, когато я видях. Разликата е единствено в облеклото й — вместо дългата рокля, която носеше на първия учебен ден, сега е облякла плътно прилепнала индиговосиня минирокля. Краката й са боси, липсват обичайните обувки на висок тънък ток. Не се е разделила с огърлиците си обаче (макар че амулетът, естествено, го няма). Колкото повече я наблюдавам как хвърчи из стаята и не спира да говори, толкова повече нараства тревогата ми.

В поведението й има нещо ненормално. Превъзбудена е като играчка с пренавита пружина. Сякаш не е в състояние да сдържа собствената си енергия и не може да стои на едно място. Подскача от крак на крак, като че ли постоянното движение е жизненоважно за оцеляването й. Непрекъснато отпива от чашата, която не изпуска от ръка. А в мига, в който се изпразни, напада запасите на Роман и си налива още еликсир. Същият, за който твърдеше, че е значително по-силен от този на Деймън. Съдейки по видяното досега, трябва да е истина.

Думите й се губят на фона на гърмящата музика, но всъщност не ми е нужно да ги чувам. Пределно ясно е какво става тук.

Състоянието й е много по-лошо, отколкото си мислех.

Хевън губи контрол.

Макар да успява да омае слушатели си, да ги държи под властта на очарованието си, тя не може да си намери място, държи се необуздано, като побъркана и така няма да издържи дълго.

Отново се протяга към високата чаша, отмята назад глава и отпива. После прокарва език по устните си, сякаш се стреми да не пропусне дори една капка. Очите й сияят все по-силно и по-силно, докато продължава да отпива. После още веднъж и още веднъж… Налива и пие, налива и пие. Познато поведение.

Аз самата бях такава и съм наясно с всички признаци. Тя е пристрастена.

Не че съм изненадана. Общо взето, очаквах нещо подобно от деня, в който тя се обърна срещу мен и реши да поеме по собствен път. Учудена съм обаче, че новите й приятели са все хора, отхвърлени от Стейша, Крейг и останалите от елитния списък. А самите „елитни“ ученици, към които се опита да се присламчи през първия учебен ден, не са тук.

Започвам да схващам какво си е наумила.

Внезапно зад себе си чувам глас:

— Евър?

Обръщам се рязко и виждам Онър, която се е насочила към входната врата.

— Какво правиш тук? — пита тя подозрително.

Поглеждам към къщата, после отново към нея. Наясно съм, че ме е хванала на местопрестъплението: скривалището ми в храстите и изненаданото ми изражение обясняват всичко.

Настава неловко мълчание. Тъкмо се каня да го наруша, когато тя най-сетне казва:

— Напоследък не съм те виждала в училище. Реших, че си напуснала.

— Нямаше ме само седмица — свивам аз рамене.

Безспорно това е доста глупаво извинение, но все пак…

Може да съм била болна, да съм пипнала тежка форма на грип или нещо подобно. Защо всички веднага решават, че съм напуснала училище? Нима ме смятат за чак такава загубенячка и откачалка?

— Наистина ли е изминала само седмица? — Изнася единия си крак встрани и поставя длан на бедрото си. — Стори ми се доста повече. Сигурно се дължи на факта, че междувременно стана най-бързата социална революция в историята.

Намекът й не ми харесва, но съм решена да не казвам нищо, поне засега. Надявам се мълчанието ми да я накара да стане непредпазлива и да разкрие повече, отколкото би искала. Да се опита да ме впечатли или уплаши… Тя определено не ме разочарова.

— Сигурно си чула. — Отмята косата си назад и бавно тръгва към мен. — Именно затова си дошла да шпионираш Хевън, нали? Както и да е, Стейша вече е минало. Хевън зае мястото й. Кралицата е мъртва, да живее кралицата! Нещо такова.

По устните й плъзва усмивка — изобщо не крие, че това развитие на събитията й харесва. Изглежда доволна от себе си.

— Нещата много се промениха в „Бей Вю“ през последните няколко дни. Ако не ми вярваш, можеш да провериш сама.

Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да не обръщам внимание на подигравателния й тон, на демонстрацията на превъзходство. Сигурна съм, че тя точно това иска, и нямам намерение да й съдействам.

Въпреки това не смятам да оставя това да й се размине и подхвърлям:

— Извинявай, правилно ли чух? Хевън е заела мястото на Стейша?

Онър кима, самодоволно усмихната, триумфираща.

— Значи такааа… — провлачвам аз и оглеждам дизайнерските й балерини, черния клин и прилепналия блузон, стигащ до средата на бедрата й. — Теб това как те кара да се чувстваш?

Тя вдига поглед към прозореца, зад който Хевън продължава да забавлява своите нови фенове, после се обръща към мен. Докато се чуди какво точно имам предвид, увереността й започва да гасне. Както и аурата й.

— В крайна сметка, това съвсем не е резултатът, който целеше, нали?

Тя си поема дълбоко въздух и очите й се спират на улицата, на двора, изобщо навсякъде, освен на мен.

— Защото, ако не се лъжа, ти твърдеше, че ти е дошло до гуша да си номер две. А според онова, което каза току-що, революцията явно не те е огряла. Единствената разлика е, че в момента си подгласничка на Хевън вместо на Стейша. Поне аз с такова впечатление останах.

Тя скръства ръце на гърдите си толкова рязко, че чантата се смъква от рамото й, увисва на лакътя и се блъсва в бедрото й. Без да обръща внимание на това, обяснява:

— Беше ми писнало да търпя простотиите на Стейша. Сега, благодарение на Хевън, не ми се налага. На никого не му се налага. Стейша вече е история и никой не й обръща внимание. Извън играта е. Не би трябвало да я съжаляваш! — казва тя и повдига едната си вежда.

Може да се мръщи, колкото си иска, да отрича и да твърди, че не я засяга — все едно. Аз пробих защитата й, проникнах под черупката й. Припомних й голямата й цел — да заеме мястото на Стейша — и подчертах, че се е провалила.

Решавам да кова желязото, докато е горещо, и да я довърша с един удар.

— Реално погледнато — продължавам, като свивам рамене, сякаш разполагам с цялото време на света да й обясня, — има една подробност, която ти явно пропускаш. Хевън, или поне новата й подобрена версия, не е кой знае колко по-различна от старата ти дружка Стейша. Само по едно нещо се различават…

Онър се преструва, че вниманието й е изцяло погълнато от съвършения й маникюр: оглежда ноктите си така щателно, все едно очаква да открие карта на съкровище, нарисувана върху тях. Старае се да изглежда отегчена и незаинтригувана, но мен не може да заблуди. Аз виждам ясно аурата й, която блести и трепка, сякаш се протяга към мен. Като че ли енергията й се опитва да ме достигне и да ме накара да изплюя камъчето по-бързо. Тя е като барометър, който отчита настроението, за който Онър не подозира. Не че би могла да направи нещо, ако подозираше.

— Една разлика, но пък каква! Хевън е много по-опасна, отколкото Стейша би могла да бъде.

Тя изпуска отегчена въздишка и прави многозначителна физиономия.

— Моля ти се! — казва тя съжалително. — За теб може да е, но не и за мен.

— Ах, така ли? И откъде си толкова сигурна? — Накланям глава на една страна, все едно много държа да чуя какво ще каже. Като че ли не мога направо да й прочета мислите…

— Защото сме приятелки — свива Онър рамене. — Защото имаме общи интереси… общ враг.

— Е, ти може и да си забравила, но ще ти припомня, че съвсем доскоро аз и Хевън също бяхме приятелки.

Хвърлям поглед към Хевън, която все така продължава да пие, да говори и да кръстосва из стаята без никакви признаци на умора.

— А сега е твърдо решена да ме убие — гласът ми е съвсем тих, все едно говоря на себе си.

Обаче тя ме слуша — върти се нервно, сякаш не ме е чула или не е разбрала. После изпъва гръб, а на лицето й е изписана решителност:

— Виж какво, Евър, мисли каквото щеш. Двете с Хевън имаме само един общ враг, и това е Стейша. Не желая да си имам проблеми с теб. Каквото и да става между вас с Хевън, то няма нищо общо с мен. Оправяйте се помежду си. Няма да й кажа, че съм те хванала да надничаш през прозореца й. Нека си остане нашата малка тайна…

Изтръсквам едно листо от предницата на роклята си. Не вярвам на нито една нейна дума. Зная, че няма да устои на изкушението и при първа възможност ще изпее всичко — вероятно още в мига, в който прекрачи прага.

Но може би идеята не е толкова лоша. Крайно време е Хевън да чуе закъснялото съобщение: край на игричките й. Достатъчно се позабавлява. От утре се връщам в играта. Няма да я оставя да тормози хората, дори такива като Стейша.

— Нали знаеш какво казват за тайните? — Очите ми се впиват в нейните и я приковават на място.

Тя свива рамене, опитва се да изглежда безразлична, но усилията й отиват на вятъра. Объркването и страхът са изписани на лицето й.

— Че двама души могат да пазят тайна само ако единият от тях е мъртъв!

Тя тръсва глава, сякаш се опитва да пропъди думите ми. Безпокойството й обаче ясно личи. Посяга към дръжката на вратата, а аз й казвам:

— А ако решиш да й кажеш, че съм била тук, можеш да й предадеш, че очаквам с нетърпение да се видим утре в училище.

Уплашеният поглед, който ми хвърля през рамо, е единственият й отговор.