Нощна звезда

Двайсет и трета глава

Седмиците минават, но всъщност нищо не се променя. Джуд все така ме избягва — чака да взема твърдо решение; Деймън продължава да пази Стейша в училище, Майлс — да ме убеждава, че няма причина да се притеснявам за това, а пък Хевън още царува в училище. А аз не свалям гарда и все така очаквам момента, в който ще реши да ме нападне.

Но това е само на повърхността. Ако човек се вгледа по-внимателно, ще забележи пукнатините, които все повече се разширяват.

Първо, Онър вече не може да скрие факта, че се чувства точно толкова зле под водачеството на Хевън, колкото когато бе под това на Стейша. Може би дори по-зле…

Второ, съдейки по изпълнените с копнеж погледи, които Стейша хвърля към маса „А“, явно започва да й омръзва да се задоволява с огризки. Да я пази мъж, който очевидно е имунизиран срещу чара й и само я пази. Нищо повече.

И накрая Хевън… След като свали и заряза всички момчета, които преди я пренебрегваха, започва да се отегчава. Освен това очевидно се дразни на факта, че момичетата подражават на визията й, която тя е създала с толкова усилия. Налага й се да измисля нови и все по-скандални трикове, които в крайна сметка също биват копирани.

Предполагам, осъзнала е, че да си най-готината мацка в училище не е чак толкова хубаво, колкото й се струваше в началото. Все едно е постъпила на работа, която не й харесва особено и за която изобщо не е подготвена. Непрекъснато избухва и хока новите си „приятели“, прави драматични изявления, въздиша дълбоко и бърчи чело. Понякога направо побеснява и започва да тропа с крак, сякаш иска целият свят да научи колко е ядосана.

Животът на върха започва да й тежи, а Онър все повече се дразни от лидерската й позиция — точно както предполагах, че ще стане.

Същевременно е пределно ясно, че никоя от тях няма намерение да се откаже от лаврите си. Хевън има още твърде много да доказва, а Онър — не знам доколко е напреднала с магията, особено след като Джуд спря да й преподава. Каквото и да е научила обаче, не може да се мери с Хевън, и тя прекрасно го знае.

Всъщност не съм обсъждала въпроса с Майлс. Дните минават еднообразно. Придържам се към обичайната си отегчителна програма — сутрин тренирам, после отивам на училище, където съм непрекъснато нащрек заради Хевън, вечер преди лягане отново се упражнявам… Всеки ден едно и също.

Не съм говорила с никого за това, но и без друго зная, че не само аз съм забелязала какво се случва.

Деймън също го вижда, при това много добре.

Ясно ми е, защото непрекъснато усещам погледа му върху себе си. Следва ме с очи, каквото и да правя, където и да отида. Напрегнат е и се безпокои за мен. Страхува се, че тя е започнала да се разпада, че е само въпрос на време да изгуби напълно контрол и да ме нападне. Тревожи се, че няма да успея да го предупредя, когато това се случи, независимо че му бях обещала.

А и, честно казано, повод за тревога има. Тя е неуправляема като бомба, която ще избухне всеки миг. Като обтегната нишка, която всеки момент може да се скъса.

А когато това се случи, ще потърси първо мен.

Или поне така се надявам.

По-добре така, отколкото да се нахвърли върху Джуд.

На път за вкъщи се отбивам в магазина, макар Джуд да ме помоли известно време да стоя на разстояние, под претекст, че трябва да взема окончателно решение. Това обаче няма значение. Убедена съм, че е мой дълг да се грижа за него, да следя дали всичко е наред. Да гледам да не му се случи нещо лошо.

После обаче се хващам, че съм проявила кокетна рокля и проверявам косата и грима си в страничното огледало. И ми се налага да призная, че загрижеността е само една от причините да ходя при него. Другата е, че, искам да го видя. Трябва да проверя дали ще се случи нещо, дали ще запали някаква искра в мен.

Нещо, което мога да използвам като основа, върху която да надграждам.

Да си създам здрава, реална и осезаема представа, която да ми подскаже правилната посока.

Спирам на прага и още веднъж оправям косата и грима си. После си поемам дълбоко въздух и влизам. Очаквам да заваря на касата Ава, защото денят е прекалено хубав и слънчев и не смятам, че Джуд би устоял на зова на вълните. Затова се изненадвам приятно, когато го виждам да стои зад щанда. Смее се и се шегува, сякаш няма никакви грижи, лицето му е отпуснато и спокойно. Аурата му е зелена, докато кротко разговаря с някаква клиентка.

Хубава клиентка.

Чиято яркорозова аура ми подсказва, че не е тук само заради книгите, ами и заради Джуд.

Спирам за миг, чудейки се дали да не си тръгна и да дойда по-късно. В този миг обаче вратата се хлопва зад гърба ми и звънчето на нея пропява. Джуд вдига поглед и ме вижда, застанала само на няколко крачки от него. Очите му потъмняват и усмивката му угасва. По-стряскащото е, че и аурата му се променя — започва да трепти и се накъсва, а цветът й се замъглява. Няма нищо общо с яркия блясък отпреди малко, когато говореше с клиентката.

Като че ли е достатъчно да ме зърне само за секунда, и цялото му щастие се изпарява.

Той набутва покупките й в една хартиена торбичка и я изпраща толкова припряно и рязко, че тя няма как да не забележи промяната в поведението му. Жената ме измерва от главата до петите, след което се намръщва обвинително, измърморва нещо под нос и профучава покрай мен. Междувременно Джуд се преструва на много зает с касата и щанда.

— Тя те харесва — казвам му, докато той се бави с касовата бележка, все едно става въпрос за нещо сложно като ядрената физика. — Харесва те и освен това е готина — добавям.

Единственият отговор е глухо изсумтяване.

— Харесва те, симпатична е и енергията й е добра — опитвам за трети път. Искам да ме погледне в очите, преди да тръгна към него. — Затова се чудя какво ти става. Какъв е проблемът?

Той престава да ровичка, оставя документите, с които уж се занимава, и спира да се преструва, че не ме забелязва.

— Ти. — Заявява го толкова открито, така просто и спокойно, че не знам как да реагирам. — Ти си ми проблемът.

Втренчвам поглед в обувките си — не знам какво да кажа. Чувствам се наистина глупаво, че дойдох. Изчаквам да продължи, затаила дъх.

— Нали това искаше да чуеш?

Кимвам едва забележимо. Прав е — това исках да чуя. Именно затова дойдох тук.

Джуд се отпуска на стола и заравя лице в дланите си. Започва грубо да разтрива слепоочията си с пръсти, после изведнъж изправя глава:

— Евър, моля те, бъди честна. Какво правиш тук? Какво искаш от мен?

Преглъщам с усилие. Знам, че му дължа обяснение, трябва да му отговоря. Да му кажа истината… да му я покажа, ако се налага.

— Ами първо, исках да се уверя, че си добре. Не съм те виждала от известно време и…

— И?! — избухва той, без да ме изчака да довърша.

Очевидно е, че не желае повече игрички.

— И… наистина исках да те видя. По-точно казано, може би имах нужда да те видя.

— Може би?

Очите му пробягват по тялото ми и това ме кара да се чувствам разголена. Кожата ми сякаш гори. Имам чувството, че съм предала Деймън. Независимо от това Джуд ми е нужен. Не можах да намеря ризата, Великите храмове на познанието отказват да ми помогнат, а молбата, което отправих към своята нощна звезда, още не е изпълнена. Досега не съм забелязала никакви знаци, никакви поличби, които да ми подскажат накъде да поема. Не намерих друг начин да стигна до дъното на нещата и дойдох тук.

И преди съм го правила, без да стигам докрай.

Но то може да ме насочи в правилната посока.

— Джуд — обаждам се и веднага млъквам, защото гласът ми е толкова дрезгав, че думите едва се разбират.

Приближавам се към него, като си мисля: Това е смешно… цялата тази работа е смешна!

В крайна сметка той ме обича. Някога и аз съм го обичала. Всъщност не знам дали може да се нарече любов, но със сигурност съм имала чувства към него. Може би една целувка ще ми е достатъчна, за да разбера. Точно както първия път, когато целунах Деймън. Тогава усетих, че помежду ни съществува връзка — толкова силна, преди жестоката действителност да се намеси и да създаде пречки помежду ни.

Заобикалям щанда и хващам ръката му. Притискам пръсти към неговите и ме залива неговата приятна, прохладна енергия. Успокоява ума ми, прониква в цялото ми тяло и го разтапя. Той надвесва лице над моето, приближава се все повече и повече… Погледът му е пронизващ, изгарящ.

Обвивам пръсти около слабата му мускулеста ръка. Цялото ми същество е опиянено от предстоящото докосване. Придърпвам го към себе си и разтварям устни в очакване. Трябва да изпитам това поне веднъж. Да го преживея и да разбера какво точно сме пропуснали през всичките тези векове.

Отначало съм учудена — устните му са хладни, твърди. Целувката му е толкова различна от тази на Деймън — идеалната смесица от трепет и плам.

Джуд издава нисък, гърлен стон. Хваща лицето ми в длани, привлича ме още по-плътно към себе си. Устните му леко се разделят, езикът му търси моя…

В този миг входната врата рязко се отваря, и то с такава сила, че се трясва в стената. Звънчето се откъсва и полита с дрънчене към пода.

Отскачаме стреснато един от друг.

Обръщаме се едновременно.

И виждаме Хевън, чиято мрачна и зловеща фигура се очертава на фона на светлината отвън.

Поставя ръце на кръста си и подигравателно възкликва:

— Леле! На това му се вика късмет! С един удар два заека и нито един няма шанс срещу мен!