Нощна звезда

Двайсет и втора глава

Трудно ми е да свикна с новото разпределение по време на обяд: Хевън председателства маса „А“, ние с Майлс седим на обичайната си места в треторазредния сектор. И двамата се стараем да не поглеждаме към „масата на отхвърлените“ в четвърторазредния сектор. Или поне се преструваме, че не го правим. Всъщност периодично поглеждаме скришом към седящите там Деймън и Стейша.

За мен това е наистина мъчително, но с Деймън постигнахме разбирателство по въпроса: всеки от нас да изпълнява настоящите си задължения, а същевременно аз ще се опитам да приема миналите му грехове. Дълбоко в себе си знам, че си струва. Струва си болката да го виждам така — грижи се за нея, поглежда ме отдалеч… Струва си, защото, докато аз и Деймън сме тук, Хевън няма да се развихри.

Тя напълно е изгубила контрол, но ние ще успеем да я удържим.

И никой няма да бъде наранен.

Отвивам капачката на бутилката си с еликсир и отпивам. Очите ми бавно обхождат масите. Виждам Онър, която старателно обслужва Хевън — налага й се да работи много по-усилено, отколкото преди със Стейша. Крейг и няколко от приятелчетата му с облекчение са заели една от по-маловажните маси. Разминало им се е леко и те очевидно го съзнават. Ако не бе връзката му с Онър и фактът, че тя все още таи чувства към него, без съмнение положението му щеше да бъде много по-лошо. Вероятно същото като на Стейша.

— Все едно сме паднали от небето и сме се приземили в някакъв откачен, обърнат наопаки свят — заявява замислено Майлс, чийто поглед сканира обстановката не по-малко съсредоточено от моя. — Буквално всичко е на обратно! Нещата, които ми бяха добре известни в това училище — добрите, лошите, откровено ужасните — сега са съвсем различни. И то заради нея! — кимва към бившата ни приятелка. — Ти така ли се чувстваше, когато Роман завладя гимназията?

Обръщам се към него с разширени очи. Изобщо не съм подготвена за такъв въпрос. В действителност никога не сме обсъждали случилото се по времето, когато Роман хипнотизира цялото училище и настрои всички срещу мен. Това бе един от най-мрачните периоди в живота ми. Или поне в този живот…

Съвземам се бързо и кимвам:

— Да, нещо подобно. — Погледът ми се насочва към Деймън, който седи до Стейша… Всъщност беше почти същото.

Заигравам се с капачката на бутилката в ръцете си — въртя я наляво-надясно, свалям я и пак я поставям — докато умът ми се връща към миналото. Припомням си някои от най-неприятните сцени, а после си казвам, че тогава успях да се справя. И сега ще успея. Както казва Ава, „и това ще отмине“. Е, тя винаги бърза да добави, че тази поговорка важи и за лошите, и за добрите неща.

Истина е. Всичко отминава. Всяко нещо се подчинява на неотменния цикъл на раждането, живота и смъртта. Освен ако не си като Деймън и мен, разбира се… В такъв случай си принуден да танцуваш този танц вечно.

Прогонвам неприятната мисъл, след което изпивам еликсира си на един дъх. Пъхвам празната бутилка обратно в чантата си, която мятам на рамо. Майлс спира да бърка ваниловия си йогурт и вдига поглед към мен.

— Отиваш ли някъде?

Кимам, а той се мръщи неодобрително.

— Евър… — започва, но аз веднага го прекъсвам.

Зная какво си мисли: че за мен е прекалено болезнено да наблюдавам Деймън и Стейша. Той обаче няма представа за уговорката ми с Деймън.

— Просто се сетих за нещо, за което трябва да се погрижа, докато все още имам възможност — измърморвам, без да откъсвам очи от представлението, което Хевън разиграва на масата на „елита“. Смее се и флиртува, като очевидно се наслаждава на новата си роля на пчелата царица.

— А може ли малко по-смислено и без излишни загадки? — стрелва ме с поглед Майлс.

Аз обаче само свивам рамене. Трябва да побързам, преди Хевън да е забелязала оттеглянето ми — или по-лошо, да реши да ме последва.

— Не може ли да дойда с теб? — примолва се той, а лъжичката застива във въздуха пред устата му.

Поклащам глава отрицателно и без да откъсвам очи от Хевън, отсичам:

— Не.

Казвам го, без дори да се замисля, което изобщо не се приема добре.

— И защо не? — извисява глас той.

— Защото имаш часове!

Изобщо не говоря като приятелка, по-скоро като учителка.

— А ти да не би да нямаш?

Това е различно. Аз съм различна. И сега, когато е наясно с този факт, не би трябвало да се налага да обяснявам.

Той обаче не се отказва лесно. Взира се в мен с големите си кафяви очи толкова дълго, че накрая се предавам:

— Виж какво, знам, че искаш да дойдеш, обаче, повярвай ми, ако знаеше за какво става въпрос, щеше да побегнеш. Изобщо не се опитвам да те изоставя или нещо подобно. Само че това, което се каня да направя, е… как да кажа… малко незаконно. В действителност просто се опитвам да те предпазя.

Той облизва лъжицата и ме поглежда. Изобщо не изглежда трогнат от пледоарията ми. Подпира глава на дланта си и пита:

— От кого ме пазиш — от себе си ли?

Въздъхвам за пореден път, правейки усилие да запазя спокойствие… което е доста трудно, докато ме зяпа така. Сбърчил е чело подозрително, сякаш не вярва на нито една моя дума.

— Искам да те предпазя от дългата ръка на закона — казвам накрая. Звучи толкова претенциозно, че чак е смешно, макар да е истина.

— Аха-а… — провлачва той, все едно много сериозно обмисля казаното. — И за каква точно незаконна дейност говорим?

Явно няма да спре да ме разпитва, докато не научи всички подробности.

— Джебчийство? Убийство? Подкуп?

Въздъхвам за пореден път, този път още по-дълбоко, после отговарям:

— Добре де, щом толкова искаш да знаеш, става въпрос за една мъъъничка КсВ. Трябва да го направя и толкова.

— Кражба с взлом?! — хлъцва той. — Ама съвсем незначителна и… безвредна, нали?

Кимвам. Часовникът тиктака, съвсем скоро обедната почивка ще свърши. Ако не бе този разговор с Майлс, отдавна да съм изчезнала оттук.

Той облизва пластмасовата лъжичка, хвърля я в кошчето за боклук, изправя се и уверено заявява:

— Брой ме и мен!

Отварям уста, за да възразя, но той не ми позволява да произнеса дори дума:

— Изобщо не се опитвай да ме спреш. Идвам с теб, все едно дали ти харесва или не!

Поколебавам се за миг. Идеята да го замесвам в това изобщо не ми харесва, но пък няма да е зле да ми прави компания. За разнообразие. Писна ми да действам соло.

Гледам го мълчаливо известно време, сякаш премислям, но всъщност вече съм взела решение. После проверявам какво прави Хевън — все още се забавлява с „приятелите“ си, потънала в собствения си свят на планетата Хевън. Накрая му казвам:

— Добре. Само че се дръж нормално, разбра ли? Искам да си прибереш нещата, все едно се готвиш да тръгваш. Просто се престори, че бързаш да не закъснееш. Звънецът ще бие след две секунди и половина, така че…

Звънецът наистина бие и прекъсва малката ми реч. Майлс зяпва и пита:

— Ти… ама как…

Аз обаче само поклащам глава и му правя знак да ме последва. Тихо го предупреждавам да не поглежда към масата на Хевън, но самата аз поглеждам крадешком към тази на Деймън.

— И да не забравиш — каквото и да се случи, сам си си виновен! — добавям, докато вървим към изхода.

Усещам тежестта на въпросителния поглед на Деймън върху себе си. Той няма представа какво се каня да направя. Но ако замисълът ни успее, това може да промени живота ни. Завинаги.

И всичко ще се оправи.

А ако не сполуча, ако не открия онова, което търся… Може би това само по себе си ще бъде отговор.

— Е, това е друго нещо! — ухилва се Майлс, грейнал от въодушевление. — Точно такава трябва да бъде последната година в гимназията! Бягане от часовете, скатаване, купони, по нещо незаконно от време на време…

Изчаквам го да си сложи колана, преди да настъпя педала на газта. Няма нужда да се преструвам — той знае какво представлявам и на какво съм способна. След няколко минути мълчаливо шофиране, по време на което Майлс стиска с такава сила седалката си, че кокалчетата му побеляват, пристигаме.

Отново паркирам на известно разстояние от къщата. Допускам, че е по-безопасно и разумно да извървим остатъка от пътя пеша. Няма смисъл да спирам точно отпред и да обявявам присъствието си с фанфари.

— Това е последният ти шанс да се измъкнеш — подхвърлям на приятеля си, който се задъхва с пребледняло лице зад гърба ми.

— Няма начин! — отвръща той на пресекулки, докато се опитва да си възвърне душевното равновесие. — Как мога да се измъкна от нещо, което дори не знам какво е?

— Къщата на Роман, където в момента живее Хевън, е малко по-нагоре на улицата. Двамата с теб ще се вмъкнем вътре.

— В дома на Хевън?! — хлъцва той, най-после осъзнал сериозността на ситуацията. — Ама наистина ли?

— Съвсем наистина. — Вдигам слънчевите си очила на главата и го поглеждам. — Освен това говорех сериозно за измъкването. Няма причина да идваш с мен. Аз лично смятам, че ще е по-добре да ме изчакаш отвън. Би могъл да стоиш на пост. Не че имам нужда от пазач, но все пак.

Преди обаче да успея да довърша, той изскача от колата. Вече е решил и няма намерение да се отказва.

— О-о, не, забрави! Не можеш да ме убедиш — поклаща рязко глава и косата му пада в очите. — Ако някога ми се наложи да изпълнявам ролята на взломаджия или изкусен крадец от ония, които се катерят по стените, това преживяване определено ще ми е от полза! — Засмива се безгрижно.

— А-ха. Трябва да ти кажа обаче, че тук целта не е да бъдем изкусни. — Тръгвам към вратата и му махвам с ръка да ме последва. — Освен това, когато човек е в състояние да отключи вратата с ума си, няма чувството, че извършва кражба с взлом. Макар че ние определено не сме поканени, така че в крайна сметка си е точно това.

Той се заковава на място и на лицето му се изписва истинско разочарование.

— Ама… това ли е всичко? Няма да се прокрадваме към задната част на къщата, да търсим открехнат прозорец или да спорим на кого се пада честта да пропълзи през вратичката за кучето, за да пусне другия?!

Спирам и аз и си припомням деня, когато се промъкнах в дома на Деймън точно по гореописания начин. Тогава, разбира се, все още бях объркана от всичките му странности и исках да открия на какво се дължат… Какъв шок изпитах само, когато открих, че съм като него!

— Съжалявам, Майлс. Изобщо няма да е толкова интересно и вълнуващо. Дори няма да се крием.

Заставам пред вратата и си представям как механизмът се превърта, езичето се отдръпва. Изчаквам издайническото щракване, но… такова няма.

— Странно — намръщвам се.

После протягам ръка към бравата и почти подскачам от изненада, когато вратата веднага се отваря. Решавам, че или Хевън се е самозабравила и не взима дори елементарни предпазни мерки… или не сме единствените тук. Поглеждам през рамо към Майлс и му давам знак да пази тишина и да остане на място. Прекрачвам прага и спирам за миг, за да дам възможност на очите си да свикнат с полумрака. Трябва да се уверя, че няма никого, преди да му позволя да ме последва.

Той обаче избързва и влиза. В секундата, в която стъпва вътре, подът под краката му издава страховито скърцане. И двамата замираме на място и се вслушваме. От вътрешността на къщата се разнасят звуци, които е невъзможно да сбъркаш: нещо стъклено се разбива на парчета, чува се шепот на хора, шум от стъпки, а после задната врата се трясва толкова силно, че стените потреперват.

Подскачам и се втурвам към кухнята. Стигам до прозореца, точно когато Миса и Марко побягват навън. Марко тича някак тромаво, прегърнал платнен сак, пълен с бутилки еликсир. Миса го следва, преметнала през рамо своя сак, който е празен. Извръща се за миг и очите ни се срещат. Изглежда уплашена. Извръща поглед и прескача оградата след Марко. Няколко секунди, и от тях вече няма и следа.

— Какво беше това, по дяволите?! — пита Майлс, който най-после успява да ме настигне. — Ти наистина ли се движиш толкова бързо, или само така ми се стори?

Обръщам се и оглеждам помещението. Целият под е покрит с натрошено стъкло, по фугите между плочките се стича кървавочервена течност, която после образува гъста лепкава локва.

— Добре, какво стана? Какво изпуснах? — пита ме той, като хвърля многозначителни погледи ту към мен, ту към хаоса на пода.

Аз обаче само свивам рамене. Истината е, че нямам никаква представа. Не зная защо Миса и Марко са решили да крадат еликсир. Или от какво толкова са се стреснали, че да счупят бутилката. Какво би могло да ужаси Миса толкова? Защо ме гледаше така уплашено?

Едно обаче е ясно: със сигурност Хевън не ги е поканила да дойдат да си вземат от еликсира.

От друга страна, това няма нищо общо с нашето идване тук, затова разчиствам кашата след двамата безсмъртни и се обръщам към Майлс:

— Трябва да действаме. Търсим една риза — бяла, ленена, с голямо зелено петно отпред, върху джоба…