Нощна звезда

Трийсет и пета глава

Точно когато Хевън си тръгва, притиснала бутилка еликсир до гърдите си, Сабина влиза с маршова стъпка през вратата откъм гаража. В едната ръка стиска куфарчето си, а в другата — голяма торба с покупки. Когато ни съзира, се заковава на място. Минава известно време, преди да успее да каже нещо.

— Хевън? Не съм те виждала от… от много отдавна. Изглеждаш…

Млъква и отново се вглежда в нея, този път по-внимателно.

В момента Хевън е в значително по-добро състояние, отколкото когато дойде. В никакъв случай обаче не бих я нарекла представителна, а човек, който не я е виждал отдавна, направо можеше да се уплаши.

Хевън обаче само й хвърля приятелска, макар и беззъба усмивка, и казва весело:

— Не се безпокой. Честно казано, и майка ми не ме харесва особено в момента. Което е една от многото причини да се развеждам с нея.

На лицето на Сабина се изписва неразбиране. Хевън се ухилва и бърза да я информира:

— Развеждам се с всички — с родителите ми и с по-малкия ми брат. Ако можех, щях да се разведа и с икономката! — Разсмива се толкова неестествено и обезпокоително, че Сабина веднага застава нащрек. — Както и да е, с две думи, изнесох се. Напуснах дома си и в момента водя дело за правна независимост. Омръзна ми от простотиите им.

Сабина се намръщва. Много добре познавам това изражение на възмущение и неодобрение.

Хевън обаче не се поддава, все едно е имунизирана срещу подобно отношение. Дори май й действа като катализатор. Тя се усмихва още по-широко и зъбите й лъсват (без липсващите предни).

— Те отказаха да ме приемат такава каквато съм — заявява тя без никакво неудобство, — така че си събрах багажа и им казах „адиос“!

Сабина ми хвърля притеснен поглед. Вероятно се чуди дали имам нещо общо със ставащото, дали не съм казала на Хевън какво да говори и как да се държи. Представлението обаче си е лично и изцяло на Хевън.

— Е, сигурна съм, че много им липсваш — казва Сабина с тон на обвинител в съда.

Но Хевън не желае да участва в тази игра, да се държи учтиво, внимателно и праволинейно. Няма никакво намерение да се преструва, че нищо не е казала, или че всичко ще се оправи. Не й трябва да предразполага родителя/настойника на когото и да било. Няма нужда Сабина да я харесва, нито отново да я покани, затова не вижда смисъл да се прави на добричка и хрисима.

Защото с Хевън вече не сме приятелки и на нея изобщо не й пука какво мисли Сабина.

— Силно се съмнявам!

Леля ми започва да гледа строго и се обръща към мен, сякаш смята, че аз съм отговорна за поведението на Хевън. Или че мълчанието ми и това, че не правя нищо, за да я спра, означават, че съм съгласна с нея.

В действителност аз просто чакам пиесата да свърши: Хевън да се насити и да млъкне, Сабина да спре да се занимава с нас и да отиде в кухнята да приготвя вечерята, за да имам възможност да уточня подробностите по сделката с Хевън.

Само че за нещастие бившата ми най-добра приятелка изобщо не е приключила. Явно се наслаждава на създалото се напрежение и решава да налее масло в огъня:

— От друга страна, и те не ми липсват особено, така че сме квит.

Сабина ме поглежда и отваря уста, но Хевън я изпреварва. Махва с ръка, все едно иска да каже „Голяма работа!“, при което обаче за миг губи равновесие. Пръстите й се разтварят и бутилката с еликсира полита към пода, а течността в нея проблясва и се плиска по стените й… Преди обаче да падне, Хевън протяга спокойно ръка и я улавя насред полет. Очите й просветват, когато вижда невярващия поглед на Сабина, която примигва с отворена уста. После леля ми тръсва глава, убедена, че й се е привидяло. Че е невъзможно човешко същество да се движи толкова бързо…

— Опаа! — изкикотва се Хевън. — Та, така. Не искам да ви задържам. Минах само за малко, колкото да взема от еликсира на Евър. — Повдига бутилката пред лицето си и я разклаща, а после посочва кашончето в ръцете ми, където се гушат останалите шишета.

— Дошла си да вземеш… какво?! — Сабина отново зяпва, докато се опитва да осмисли казаното.

После подозрителният й поглед се насочва към мен. Повдига се на пръсти и наднича в кашона, който държа. Очевидно се чуди как така е пропуснала да забележи… Оставя торбата на масичката в антрето и протяга ръка към Хевън, която с видимо задоволство й връчва бутилката с еликсира. Хевън е готова дори да се раздели с нея, стига по този начин да ми причини неприятности.

Това обаче е прекалено и аз няма да го допусна. Няма да позволя еликсирът да попадне в ръцете на Сабина, нито пък ще оставя Хевън да ме изиграе така.

— Нищо — отсичам и блъсвам Хевън с кашончето толкова силно, че тя залита. — Това е любимата ми енергийна напитка.

Леля ми обаче не ми вярва. Един поглед към лицето й ми стига да разбера, че е в състояние на бойна тревога. Изведнъж прави връзката между необичайното ми поведение, отказа ми да се храня и всичките ми останали странни, необясними и дразнещи навици. Не че греши напълно…

Хевън се разсмива и протяга бутилката към нея, изкушава я, дразни я, а после направо я подканя да си пийне. Да опита еликсира и да разбере сама какъв приятен вкус има, колко освежаващо действа… Убеждава я, че ще се почувства изпълнена с енергия и сили. Че това ще промени живота й.

Подмамена от съблазнителните проблясъци на червената течност и въздействащия поглед на Хевън, Сабина се кани да налапа въдицата, когато Хевън избухва в лудешки смях и измъква шишето от ръцете й.

Сабина застива за миг, после изпъва рамене. Успява да се отърси от магията на изкушението, за секунда си възвръща самоконтрола и заявява твърдо и категорично:

— Хевън, по-добре е да си тръгваш, и то веднага. Съжалявам за проблемите ти, явно имаш нужда от помощ, но докато не промениш поведението си, предпочитам да не идваш тук.

Взима торбата с покупките и я подпира на хълбока си, без нито за миг да изпуска Хевън от поглед.

— О-о, не се безпокой! — възкликва усмихнато тя и тръгва към изхода. — Едва ли ще се видим скоро. Нямам причина да идвам пак, вече получих каквото ми трябваше.

Протяга ръка към бравата и аз мигновено заставам зад гърба й. Нямам търпение да приключим с всичко това, и то възможно най-бързо, преди успокоителният ефект на сока да е отминал и Хевън пак да започне да беснее.

Точно преди да стъпя на площадката пред входната врата обаче, Сабина ме хваща за ръката и ме спира. Няма намерение да ме пусне да изляза с момиче, на което току-що е забранила да стъпва в дома ни. Пръстите й се плъзват по китката ми и я стисват още по-силно, след което рязко ме пита:

— Къде си мислиш, че отиваш?

Зная, че трябва да й го кажа възможно най-ясно и спокойно, за да разбере, че независимо дали й харесва или не, няма да се откажа от намерението си.

— Сабина… трябва да отида на едно място с Хевън. Няма да се бавя много, а когато се върна, ще говорим колкото дълго искаш и за каквото поискаш. Сега обаче наистина трябва да вървя.

— Нищо подобно! — извиква тя пискливо и хватката й се затяга още повече. Китката ми почервенява от натиска, но почти веднага възвръща нормалния си вид, излекувана чрез възстановителните способности на тялото ми. — Не ме ли чу?

Повече няма да се виждаш с това момиче, забранявам ти! Мисля, че бях пределно ясна!

Каня се да измъкна ръката си и да се съглася, че ясно е заявила позицията й, но не може да взима подобни решения вместо мен. В този миг обаче се намесва Хевън. Усмихва се, грабва кашончето от ръцете ми и измърква:

— Не се притеснявай, Евър! Остани с лелинка. Тя очевидно е много разстроена. Няма проблем, аз ще се оправя и сама!

Наблюдавам я, докато върви към колата си — бившата кола на Роман — пуска кашона на седалката, сяда и пали двигателя. Избухва в истеричен смях и излиза на заден ход от алеята пред къщата, като ни маха с ръка за довиждане.

Пръстите на Сабина все още стискат китката ми и не ми позволяват да тръгна след нея. Пречи ми да получа онова, от което имам най-голяма нужда, единственото, което може да премахне ужасното проклятие, за да заживея щастливо.

— Марш в стаята си! — изкрещява ми тя.

Бузите й горят, от очите й излизат искри, а на лицето й е изписан гняв. Чувствам се ужасно виновна за състоянието й.

Аз изтръгвам ръката си от нейната толкова бързо и с такава сила, че тя губи равновесие и изпуска торбата с покупките. По пода се разпиляват плодове, зеленчуци, консерви и кори с яйца. По полирания варовик се размазват жълтъци, черупки, извара и домати.

На лицето й са изписани обида, гняв, изненада, болка и нещо още по-лошо — страх.

Никога не съм съжалявала толкова, както сега. Поглеждам нея, после и хаоса на пода. Иска ми се да можех да го накарам да изчезне, да го залича с ума си, все едно никога не го е имало. Зная обаче, че така само ще влоша ситуацията.

Обръщам гръб на Сабина и на кашата в краката й и тръгвам към вратата. На всяка цена трябва да настигна Хевън, която така умело се възползва от възможността да наруши сделката ни. Нямам представа с какво да започна, но все отнякъде трябва да тръгна. При това веднага.

Все пак подвиквам извинително през рамо:

— Сабина, съжалявам! Има неща, които не разбираш, не искаш да разбереш… и това е едно от тях.