Нощна звезда

Шестнайсета глава

В понеделник отново пропускам училище — този път, за да отида на заупокойната служба на Лина.

Това обаче е само извинение. Така или иначе нямаше да отида. Макар Миноз да твърди, че дипломата щяла да ми бъде полезна и да ми гарантира по-светло бъдеще, честно казано, аз доста се съмнявам. Това може да важи за нормалните хора, на които дава сериозни шансове да ги приемат в университета, а по-късно да си намерят добра работа. За мен обаче тези неща не значат нищо. Макар само допреди седмица да ми се струваше важно, вече знам, че съм се заблуждавала. Просто отбягвах очевидния факт, че ми е невъзможно да следвам „нормалния“ ход на събитията. Очакват ме живот и бъдеще, които са всичко друго, но не и нормални. И е крайно време да спра да се преструвам, че не е така.

Ако пък трябва да съм напълно искрена, роля за това ми решение има и Деймън. Може би дори най-важната. Работата е там, че още не съм готова да се срещна с него. Сигурно някой ден ще бъда, но в момента този ден изглежда много, много далеч.

Чест му прави, че ме остави на спокойствие. Дава ми възможност да обмисля нещата и сама да избера. От време на време проявява по някое червено лале, но това е единственият начин, по който си позволява да нахлуе в личното ми пространство. Цветето е нежно напомняне за любовта, която ни свързваше някога.

Която все още ни свързва.

Или поне така мисля.

Отвъртам капачката на бутилката с вода и оглеждам просторната дневна. Търся поне една позната физиономия в тълпата. Според Джуд Лина е имала много приятели, в което вече и сама се убедих. Само дето пропусна да ми спомене колко са различни. Колкото и да ми харесва да живея тук, Лагуна Бийч не се слави с особена расова и етническа толерантност, а тук са представени абсолютно всички етноси, за които мога да се сетя. При това много от гостите явно са прелетели целия свят, за да се сбогуват с нея. Около себе си чувам безброй странни акценти, повечето от които не мога да разпозная.

Известно време стоя така и поклащам бутилката в ръка, като се чудя дали да потърся Джуд и да му кажа, че си тръгвам, или да поостана още малко в името на благоприличието. В този миг виждам Ава, която ми маха от другия край на стаята, и бързо започвам да пресмятам от колко време не сме разговаряли. Тръгва към мен, а аз неволно се питам дали и тя не чувства, че съм я изоставила.

— Евър! — поздравява ме с усмивка тя и се навежда да ме прегърне.

Покритите й с тежки пръстени ръце стисват здраво раменете ми, а големите й кафяви очи внимателно ме изучават. След миг се отдръпва и казва:

— Добре изглеждаш! — Смехът й е някак лек и светъл, почти въздушен. — Но пък ти винаги изглеждаш добре, нали?

Вглеждам се в дългата тъмнолилава рокля, която измислих и проявих специално за случая. Джуд изрично забрани да се обличаме в черно. Каза, че за Лина би било ужасно да види тълпа черни врани на погребението си; че не би искала хората да скърбят за смъртта й, а да празнуват живота й. И тъй като лилавото бе любимият й цвят, всички трябваше да си изберем дреха в някакъв негов нюанс.

— Е, тя тук ли е? — питам.

Ава прибира чупливата си кестенява коса зад ушите и от промененото изражение на лицето й разбирам, че си е помислила най-лошото. Смята, че питам за Хевън.

— Лина — уточнявам аз, преди да си отвори устата и да спомене Хевън, за която нямам никакво желание да говоря тук и сега. — Имах предвид Лина. Виждала ли си я?

Очите ми се спират на огърлицата с цитрин, която тя винаги носи, пробягват по везаната лилава туника от чист памук, белите, плътно прилепналите дънки и красивите златисти сандали на краката й. Едва тогава я поглеждам в очите и казвам:

— Знаеш, че не мога да видя духовете, които вече са преминали отвъд, а само онези, които са все още на земята.

— А опитвала ли си да ги заговориш? Да ги убедиш да продължат пътя си?

Тя намества дръжката на лилавата си чанта по-високо на рамото, а аз я поглеждам, все едно е полудяла. Толкова дълго време ми отне да се науча как да ги изключвам от съзнанието си, че и през ум не ми е минавало да се занимавам точно с тях. Все едно си нямам достатъчно собствени проблеми, че да тръгна да решавам тези на разни заблудени духове.

Ава обаче само се разсмива и погледът й обхожда стаята.

— Повярвай ми, Евър, всички успяват да открият пътя до собственото си погребение. Все още не ми се е случвало да срещна дух, който да не е успял. Всеки иска да провери кой се е появил, кой какво казва, с какво е облечен и кой наистина скърби… и кой само се преструва. Това е голямо изкушение.

— Ами ти? Тъгуваш ли наистина? — питам я.

Не искам да прозвучи, сякаш се съмнявам в искреността й и смятам, че се преструва. Дойдох тук, за да окажа морална подкрепа на Джуд и да почета жената, която ми помогна, когато наистина имах нужда. Не зная обаче нейната причина. Наясно съм, че Ава работеше за Лина, но нямам представа дали са били наистина близки… дали са били приятелки.

— Ако питаш дали скърбя за загубата на една добра, щедра, милостива и пробудена душа — тя ме поглежда, без да трепва и без да примигва, — отговорът е „да“. Това е напълно естествено. Ако ме питаш обаче дали тъгувам повече за нея, отколкото за себе си, страхувам се, че трябва да кажа „не“. Скръбта ми е предимно егоистична.

— Точно това каза и Джуд — измърморвам аз тихо и леко задавено и оглеждам стаята да видя къде е.

Ава отмята назад гъстата си вълниста коса.

— А когато семейството ти загина… за кого ти бе най-мъчно?

Поглеждам я изненадано. Иска ми се да можех да кажа, че съм тъгувала безкористно за родителите си, за Жълтурко и за Райли, за неосъществената мечта на сестричката си да се превърне в тийнейджърка… Но не мога, защото не е вярно. Макар от загубата им да ме болеше толкова, че имах чувството, че ще умра, всъщност скърбях най-вече за това, че бях изоставена. Че те продължиха и преминаха отвъд, а аз останах тук, на земята. Далеч от тях.

— Както и да е — свива Ава рамене. — Да се върнем на първоначалния ти въпрос. Да, видях я, макар и само за минута. Беше наистина красиво.

Усмихва се и цялото й лице грейва. По бузите й плъзва руменина, а очите й започват да проблесват, докато си припомня случилото се. Каня се да я попитам за повече подробности, когато тя сама обяснява:

— Стана, когато Джуд започна да говори. Забеляза ли как заекваше? В един момент гласът му изневери. Наистина бях забелязала. Домъчня ми за него.

— Е, точно тогава зад гърба му се появи Лина. Носеше се леко във въздуха, после постави ръце на раменете му, затвори очи и го обгърна в прекрасен облак от любов и светлина. Достатъчни му бяха само няколко секунди, за да се успокои. Жестът й му помогна да се съвземе за нула време и да довърши речта си без повече проблеми. А пък тя изчезна почти веднага, разтопи се във въздуха.

Въздъхвам. Представям си как е изглеждало това. Иска ми се да го бях видяла със собствените си очи.

— Смяташ ли, че действително е усетил нещо? Тоест… присъствието й… явно е усетил, че е там, след като това му е помогнало да се почувства по-добре. Дали обаче е съзнавал, че именно тя го е докоснала и подкрепила?

Ава свива рамене и сочи с ръка към зелената морава отвъд стъклената врата. Там Джуд разговаря с няколко от приятелите на Лина. Дългите му златистокафяви коси се спускат по гърба му и закриват ръкавите на лилавата тениска с щампа на някакво разноцветно хиндуистко божество.

— Защо не го питаш сама? — предлага тя. — Чух, че напоследък сте станали доста близки.

Зяпвам и веднага се запитвам дали наистина има предвид онова, което си мисля… Кой би могъл да й разкаже за случилото се?

— Ами явно бягаш от училище, за да го заместваш в магазина — макар че аз неведнъж предложих да помогна. А и Деймън изглежда много унил напоследък. Поне с това впечатление останах от няколкото пъти, когато го срещах. И близначките казаха същото, а пък те го виждат много по-често от мен. Непрекъснато ги води на разни места — ходиха на кино, на картинг, пазаруваха в „Шопинг Айлънд“, дори ходиха в „Дисниленд“, където изпробвали водните пързалки. Обиколиха всички места за забавление в Ориндж Каунти, при това поне по два пъти. На тях наистина им доставя огромно удоволствие, а пък аз съм благодарна за вниманието и великодушието му. Обаче не е нужно човек да мисли много, за да разбере причината за тези малко неочаквани прояви. — Млъква за миг и ме поглежда внимателно. — Очевидно е, че търси да се разсее, така че да не мисли твърде много за теб и за това, че вече не си до него.

Раменете ми увисват и изведнъж изпитвам някаква странна потискаща умора. Ако бях предишната Евър, вече щях да съм се ядосала и да съм използвала някой смехотворен аргумент, само и само да се защитя. Или пък щях да я прекъсна още при първите й няколко думи.

Само че аз вече не съм онази личност. А и не мога да отрека истината на думите й.

Аз наскърбих Деймън.

Заради мен е самотен. Не мога да отрека тези факти.

Все пак нещата не са толкова прости. Има много неща, които тя не знае. За сближаването ми с Джуд е права, но не става дума за нещо романтично, както тя предполага.

Без съмнение между нас съществува някакво привличане, което сякаш всеки път ни събира. Всеки път, в продължение на толкова много векове. Иронията е в това, че този път той, а не аз, поставя спирачките. Показва ми ясно и недвусмислено, че не иска само малка част от мен, при това временно.

Той ме желае истински.

Изцяло и завинаги.

Иска да е сигурен, че съм се разделила окончателно с Деймън.

Иска уверено да направя крачката към него, без да се обръщам назад към миналото.

Казва, че не иска да рискува отново да разбия сърцето му. Фактът, че се е случвало нееднократно, не го прави по-малко болезнено сега.

Само че в момента не мога да му дам това, което иска, независимо от нещата, които ми разказа за живота ни в Юга. Впрочем разказът му само потвърди ужасните ми подозрения, че Деймън ме е купил, отделил ме е от семейството ми, а тях е изоставил, за да ме има само за себе си. Скоро след като Деймън ме отвел, Джуд и останалите от семейството ми загинали в ужасен пожар, в който не биха попаднали, ако Деймън ги бе купил. Трагична смърт, за която нямаше логично обяснение, нито оправдание. Предвид благосъстоянието и властта му подобно безсърдечно поведение е наистина непростимо!

Въпреки всичко това аз още не съм готова да се откажа от него.

Но и не съм готова да го видя.

Нямам намерение да обяснявам това на Ава, затова само я поглеждам в очите и казвам твърдо:

— Нещата са доста по-сложни, отколкото изглеждат.

Тя кимва и стисва нежно ръката ми.

— Не се и съмнявам, Евър. — Млъква за миг, колкото да се увери, че е привлякла вниманието ми изцяло. — Само недей да правиш нищо прибързано. Обмисли добре всичко. А пък ако имаш колебания, знаеш кое е най-доброто лекарство, нали?

— Медитацията — промърморвам.

Не издържам и се разсмивам. Благодарна съм за светлината, с която обгръща всички наоколо си, дори и в най-мрачните моменти. Когато се отдръпва, аз сякаш съм повлечена от нея. Не искам още да се разделяме, имам нужда от подкрепата й.

— Ава, знаеш ли нещо? — Внезапно изпитвам непреодолима нужда от напътствията й, от няколко мили думи и уверение, че всичко ще е наред. — Знаеш ли нещо за Деймън, Джуд и мен? И кого от тях трябва да избера?

Погледът, който ми отправя, е изпълнен с разбиране и състрадание. Единственият й отговор обаче е поклащане на главата. Една кестенява къдрица пада на челото й и закрива очите й. Тя я отмята и тихо промълвява:

— Страхувам се, че с това трябва да се справиш сама, Евър. Аз не мога да ти помогна. Тук съм единствено като твоя приятелка. Пътя си ще трябва да откриеш сама.