Нощна звезда

Трийсет и шеста глава

Хуквам в мига, в който краката ми докосват площадката пред вратата. Не искам да губя време, затова не тръгвам към гаража. Само ще се забавя, ако взема колата. Ще стане твърде късно, докато запаля двигателя и я изкарам на алеята — въобще цялата „нормална“ процедура, към която упорито се придържам, за да не дразня излишно Сабина (не че това помага особено, а пък в момента със сигурност не би имало никакъв ефект). Не мога и да материализирам каквото и да било, защото тя все още ме наблюдава и после ще ме засипе с въпроси, на които нямам никакво желание да отговарям.

Усещам как погледът й ме следва, усещам го почти физически, като вълна от гняв, безпокойство и уплаха. А мислите са нещо материално — предмети, изградени от по-осезаема енергия. В момента нейните се забиват като стрели в сърцето ми.

Наистина се чувствам ужасно заради онова, което се случи, но не мога да си позволя лукса да спра и да се безпокоя за нея. Ще го направя по-късно, когато ще имам достатъчно време. Сега обаче имам една-единствена цел: да открия Хевън.

Изскачам на улицата и се затичвам, но на пътя ми се изпречва тойотата на Миноз, който тъкмо намалява скоростта, за да завие по нашата алея.

„Прекрасно — измърморвам — точно от това имах нужда.“

Той смъква стъклото на прозореца и ми подвиква:

— Евър, наред ли е всичко?

— Всъщност не. Нищо не е наред. Абсолютно нищо!

Челото му се смръщва и той поглежда ту към къщата, ту към мен.

— Мога ли да помогна с нещо?

Поклащам глава и правя крачка напред, след което обаче размислям. Приближавам се до него и казвам:

— Да, можеш. Би ли предал на Сабина, че съжалявам? Че искрено и силно съжалявам за всичко, което й причиних. Тя сигурно няма да повярва, вероятно дори няма да приеме извиненията ми. Не че я обвинявам, но все пак…

Чувствам се безкрайно глупаво, че споделям това с него, но няма да спра сега.

— А ако не успееш да й го кажеш или тя не пожелае да те изслуша, просто й дай това…

Затварям очи и проявявам огромен букет яркожълти нарциси, макар естествено да знам, че с това ще предизвикам нови въпроси, на които не мога да дам отговори в момента. Въпреки това цветята вече са факт. Хвърлям ги в ръцете му и добавям:

— Тези са й любимите. Само не й казвай откъде си ги взел, става ли?

И преди да отвърне каквото й да било, преди да възприема докрай шока, изписан на лицето му, отново хуквам.

Загубих твърде много време, затова без повече бавене проявявам едно черно беемве, същото като на Деймън. Усещам изумения поглед на Миноз, който не спира да ме наблюдава в страничното огледало. Не е нужно да поглеждам в моето, за да си представя как зяпва, а очите му се разширяват. Или какви мисли се въртят в главата му, нещо от рода на „Това истина ли беше или само така ми се стори?!“

Както и да е. После ще се оправям с него.

Натискам газта и колата полита към крайбрежното шосе. Взимам завоите с бясна скорост, докато се чудя накъде може да е тръгнала Хевън. Сърцето ми изстива, когато се сещам за отговора.

Ризата.

Сега, след като получи онова, което искаше — благодарение на намесата на Сабина — тя няма да спази своята част от сделката. Мрази ме толкова много, че по-скоро би унищожила онова, което ми трябва, отколкото да ми го даде. Лошото е, че аз не просто поисках ризата, а направо настоях за нея в замяна на еликсира. Така че сега тя знае колко ми трябва, макар да не е наясно защо.

Ще иска да я унищожи, макар че тази дреха очевидно има огромна сантиментална стойност за нея. Готова е да плати всяка цена, стига да ми навреди по някакъв начин. А тя знае, че така ще ми навреди — видях го в очите й, когато ме погледна. Вярно, че едва се контролираше, но бе погълнала достатъчно еликсир, за да мисли логично.

Когато й предложих да й дам прилично количество сок, тя само сви рамене и отвърна:

— Добре. Няма значение. Казвай най-сетне какво искаш! За какво копнееш така отчаяно?

— Искам ризата — отвърнах веднага и застанах точно пред нея, — онази, която Роман носеше в нощта на смъртта си. И която ти измъкна от ръцете ми, преди да започнеш да ме заплашваш и да ми крещиш да се разкарам от къщата му.

От реакцията й се убедих, че все още е у нея, но и че тя няма представа защо я искам — личеше си по начина, по който повдигна вежди. Надявам се да не разбере какво значение има тази дреха за мен, да не проумее, че тя държи ключа към щастието ми.

— Имаш предвид ризата, която той носеше, когато го уби ли? — попита с налудничаво изражение на лицето.

— Не — поклатих глава аз, — ризата, която носеше в нощта, когато по нещастно стечение на обстоятелствата той загина от ръката на Джуд — казах аз с нетрепващ глас. — Дай ми онази бяла ленена риза — не се хаби да я подменяш, защото ще разбера — и ще ти дам колкото искаш от еликсира.

Тя хвърли поглед към кашона, който току-що бях напълнила с бутилки сок. Бях й казала, че това е нещо като капаро, израз на добра воля, защото нямам повече в момента. После вдигна очи към мен и видях, че се разкъсва между желанието да ме отреже и нуждата, която бушува у нея. В крайна сметка зависимостта й надделя, тя кимна с огромна неохота и изръмжа:

— Добре. Както искаш. Само давай да приключваме по-бързо!

А после тръгнахме надолу по стълбите. Хевън пресушаваше една от бутилките с еликсир, а пък аз носех кашона с останалите. Не смятах да й го давам, преди да сме извършили размяната — съвсем елементарна предпазна мярка.

Обаче Сабина се прибра и провали целия ми замисъл.

С дълбока въздишка се връщам отново в настоящето. Приближавам бившата й къща, в която все още живеят родителите й и по-малкият й брат. Решавам да пробвам късмета си първо там, защото едва ли някой би се сетил да търси Хевън или ризата точно там.

Изведнъж обаче ме залива някакво странно, изключително настойчиво чувство, което ме кара да насоча вниманието си другаде. Не знам дали това е послание, знак или просто проява на интуицията ми, но решавам да се съобразя с него. Неведнъж пренебрегвах инстинкта си и всеки път горчиво съжалявах. Затова в този случай му се доверявам и правя рязък обратен завой.

Разочарована съм, че трябва отново да проверявам място, където вече бях с Майлс. Въпреки това продължавам.

Тръгвам към вратата, като си мисля колко е странно. Независимо че Хевън живее тук вече месеци наред и се държи като собственик, аз все още възприемам къщата като дом на Роман. Свързвана е с толкова много спомени. Припомням си няколкото пъти, когато идвах да го видя (и отнасях вратата), случаите, в които се карахме или почти се поддавах на магията му и тъмния пламък в себе си… Нощта, в която не успях да попреча на Джуд да го убие…

Прогонвам тези мисли и влизам вътре, проправяйки си път през лабиринта от струпани мебели. Някои предмети, които доскоро бяха в магазина, сега са струпани в коридора и едва успявам да се провра между тях. Същото е положението и във всекидневната — толкова е наблъскана, че спирам, за да я огледам добре.

Очите ми пробягват по античните гардероби и шкафове, тапицираните с кадифе и коприна канапета и фотьойли, малката прозрачна пластмасова масичка за кафе (много модерна през 80-те години на миналия век), купчината маслени картини в тежки позлатени рамки, подпрени една върху друга и облегнати на стената. Множество най-разнообразни дрехи и аксесоари от различни векове и епохи лежат буквално върху всяка свободна повърхност, включително върху бара, където Роман държеше кристалните гарафи с еликсира си. Тук е и диванът, върху който аз, контролирана от тъмния пламък и маскирана като Дрина, безсрамно се опитах да съблазня Роман. Същия диван, на който лежеше Хевън в нощта, която промени живота на всички ни… Тогава, когато й дадох да пие от еликсира на Роман.

След това погледът ми се спира на голямата, облицована с каменни плочи камина, в която гори буен огън. До нея се е свил Джуд, ужасно уплашен, в шок. Там е и Хевън, стиснала в една ръка изцапаната бяла риза, а с другата — китката на Джуд. Явно еликсирът си е свършил работата, защото тя изглежда значително по-добре. Най-малкото зъбите й са се възстановили. Все още обаче е далеч от предишната Хевън. Все още е под влияние на безумния гняв и пристрастеността.

— Ха! — обръща се тя към мен с присвити, кръвясали очи. — Нима наистина реши, че можеш да ме изиграеш?

Поклащам глава. И аз като нея нямам никаква представа какво става тук.

Погледът ми се премества от нея върху Джуд. Ужасно е уплашен, защото го е хванала на местопрестъплението — макар че не знам какво „престъпление“ е бил замислил. Не мога да си обясня каква е била целта му.

Дали е разбрал значението на ризата, колко важна е тя за мен и Деймън? Да не би да се е опитвал да я намери, за да ни я даде? Нещо като маслинена клонка, жест на примирие?

Или — по-лошо, но и по-вероятно — е искал да я унищожи? Това би означавало, че само се е преструвал пред Деймън, че нито му е простил, нито в действителност иска да са приятели. В такъв случай той хладнокръвно е планирал всичко и иска да си отмъсти.

Но преди да успея да намеря отговор на въпроса или да предприема нещо, тя го напада. Използва енергията от погълнатия еликсир — еликсирът, който аз й дадох — пуска ръката му и го сграбчва за гърлото така стремително, че никой от нас не успява да реагира. Повдига го във въздуха и го задържа там; краката му ритат безпомощно, лице то му започва да променя цвета си. С другата си ръка Хевън вдига високо ризата и я разтърсва пред очите ми, докато крещи:

— Какво, по дяволите, прави той тук?!

— Нямам идея — отвръщам искрено и тръгвам към нея бавно и спокойно, като внимавам да държа ръцете си така, че да ги вижда. — Не се сещам за какво може да е дошъл. Защо не питаш него?

Тя насочва поглед към Джуд, чиито очи заплашват да изхвръкнат, а лицето му почервенява и подпухва. След секунда размисъл го пуска на земята и веднага стисва рамото му, за да не избяга. Тялото му се разтърсва от кашлица и спазми, докато се бори да си поеме въздух.

— Двамата заедно ли го планирахте? — поглежда ме кръвнишки Хевън.

— Не — отричам на мига.

Очите ми се спират върху Джуд. Чудя се как го прави? Как успява винаги да се появи на неподходящото място в най-неподходящия момент? Защо винаги съсипва всичко? Едно е сигурно — това не е съвпадение. Съвпадения не съществуват. Вселената е твърде подредена и хармонична, за да допусне подобни случайности.

Каква тогава е причината? Защо всеки път, когато съм на крачка да получа онова, което искам, се появява Джуд и проваля всичко? Трябва да има някаква причина, но нямам идея каква може да е тя.

Хевън започва да изучава внимателно ризата, опитва се да разбере защо я искам, защо Джуд би рискувал живота си, за да я вземе… Каква ценност би могла да представлява за някой друг, освен за нея самата?

А после забелязва погледа му, впит в петното, както и моя, прикован в лицето му… и истината проблясва в ума й.

Избухва в лудешки смях, от който цялото й тяло започва да се тресе. Кикоти се толкова силно, че малко остава да загуби равновесие. Превива се напред и подпира длан на коляното си, смее се и едновременно кашля, пляска с ръка по бедрото си. Когато най-сетне успява да се съвземе достатъчно, за да каже нещо разбираемо, изтърсва:

— Ах, сега разбирам! — Стисва ризата с два пръста и я разклаща пред себе си, а на устните й плъзва зловеща усмивка.

— Наистина разбирам. За твое най-голямо съжаление обаче…

— И посочва мен, — а може би за твое, знам ли? — кимва към Джуд, — ще се наложи да направиш важен избор.