Нощна звезда

Трийсета глава

В момента, в който минаваме през вратата, се оглеждаме за Хевън. Тя обаче ни съзира първа.

Забелязвам реакцията й с периферното си зрение и се обръщам към нея. Тя застива на място, спира да говори, спира да се движи… сякаш спира дори да диша и да примигва. Остава така, със зяпнала уста и широко отворени очи.

Смятала е, че съм мъртва.

Смятала е, че Джуд е мъртъв, защото го остави умиращ на пода.

Сега обаче разбира, че нещата съвсем не се развиват според плана й.

Посягам и отмествам косата от врата си — искам да види голата ми кожа и да разбере, че вече не съм уязвима. Вече не ме застрашава липсата на проницателност и разбиране, няма да се доверявам на неправилните хора и да използвам неправилно информацията.

Превъзмогнах напълно тези си слабости.

И сега тя няма избор — трябва да се справи по друг начин с мен, защото вече не може да ме убие.

Когато решавам, че е осмислила видяното, вдигам високо ръката, с която съм стиснала дланта на Деймън. Искам да разбере, че все още сме заедно, че сме устояли на бурята. Че тя не може да ни победи, нищо не е в състояние да ни сломи и надвие. Затова най-добре да не опитва.

Хевън се обръща и се преструва, че нищо не е станало, че е много заета да се забавлява с приятелчетата си. Естествено, и двете знаем, че това не е вярно. Аз обърках плановете й. Тя дори не осъзнава до каква степен… но скоро ще разбере.

Минаваме покрай нея, прекосяваме двора и отиваме до пейката, където седи Стейша. На главата й е нахлупена качулка, очите й са скрити зад огромни слънчеви очила, в ушите й са затъкнати слушалки. Никой от учениците, които минават покрай нея, не пропуска да я нагруби.

Спирам за миг, удивена доколко тя ми напомня на мен самата. Или поне на старото ми „Аз“. Чудя се дали го осъзнава, дали схваща иронията в тази ситуация.

Деймън стисва леко ръката ми и ме поглежда въпросително — явно погрешно е разтълкувал колебанието ми като нежелание да продължа, макар че го обсъждахме сигурно хиляда пъти.

— Мога да се справя — кимвам, после вдигам очи към него. — Не се притеснявай. Знам точно какво трябва да кажа.

Той се усмихва и се навежда да ме целуне. Устните му леко докосват бузата ми — нежно напомняне, че ме обича, че е с мен и винаги ще бъде. Оценявам по достойнство проявата му, но всъщност нямам нужда от нея. Вече не се съмнявам в тези неща.

Стейша вдига поглед от айпода си и потръпва, когато ме вижда. Сядам до нея и забелязвам как раменете й увисват, тя неволно се прегърбва, а устните й се свиват в тънка линия. Не знае какво искам от нея, но предполага, че няма да е нещо хубаво. Смъква очилата от носа си и стрелва Деймън с умолителен поглед. Той обаче само сяда от другата ми страна.

— Не гледай него, а мен. Независимо дали ти се вярва, именно аз съм човекът, който ще те измъкне от тази каша. Възнамерявам да върна всичко постарому. Е, почти.

Очите й започват да се стрелкат ту към него, ту към мен, докато пръстите й нервно си играят с ръба на роклята й. Чуди се дали съм искрена, или това е част от някакъв сложен план за отмъщение. Кани се да стане и да рискува да се изправи срещу враждебната тълпа, когато аз я спирам с думите:

— Но както се досещаш, има едно условие…

Тя ме поглежда стреснато и започва да мига бързо-бързо в очакване на най-лошото.

— Условието е следното: когато се върнеш на масата на елита и оглавиш „А“ списъка, да използваш позицията си да правиш добро, а не зло.

Стейша се разсмива нервно. Смехът й секва почти веднага и тя поглежда към Деймън. Той само свива рамене и кимва към мен.

— Изобщо не се шегувам — продължавам аз. Нека започнем от по-далече… В случай че си забравила, ти се държа с мен като абсолютна кучка още от първия ми ден в това училище. Доставяше ти огромно удоволствие да ме измъчваш, превърна живота ми в ад. Обзалагам се, че си прекарала много повече време в кроене на пъклени планове, отколкото в учене за приемните изпитите в университета.

Тя свежда очи към коленете си и потреперва, докато изброявам дългия списък на греховете й. Виждам, че се изчервява, но решава да мълчи. Мъдър избор. Далеч не съм приключила с нея.

— Да не споменавам факта, че се опита да ми отмъкнеш гаджето изпод носа… при това неведнъж. — Очите ми я измерват безмилостно. — Но пък аз съвсем не бях единствената, с чието страдание се забавляваше. Ти измъчваше абсолютно всеки, когото смяташе за по-слаб или по-низш от себе си, за когото допускаше, че може да представлява заплаха. Изгаври се дори с най-добра си приятелка!

Тя повдига глава и ме поглежда неразбиращо. Започвам да се изнервям.

— Да не си забравила скъпата си приятелка Онър?! — Поклащам глава. Започвам да се чудя дали изобщо е възможно да повлияеш на толкова дебелокож, егоистичен, суетен и повърхностен човек. — Не си ли даваш сметка защо тя се обърна срещу теб? Да не би да смяташ, че вината е изцяло на Хевън? Я пак си помисли! Тя планираше нещо подобно от доста време и основната причина бе, че ти се държеше с нея като с боклук… както и с всички останали. После се опита да й отмъкнеш и гаджето, а това май е било последната капка, която е преляла чашата.

Тя преглъща мъчително и прокарва пръсти през косата си, която пада и закрива почти изцяло лицето й. Не иска да ме гледа в очите, не иска дори аз да я виждам. Поне не се опитва да отрече истината, която и двете добре знаем.

— Чух също, че и с него не си имала по-голям успех, отколкото с Деймън… — Поклащам глава и решавам да зарежа темата. Злорадствах достатъчно. — да минем на въпроса. Независимо от отвратителното ти поведение, пресметливата ти жестокост и всички гадости, които си причинила на мен и на много други хора, ще ти помогна да възвърнеш предишната си позиция.

Стейша рязко вдига глава и изпитателно се вглежда в лицето ми. Отваря уста, но не се решава да попита дали говоря истината. Спестявам й мъките и кимвам, а тя веднага отново забива поглед в коленете си.

— Не защото те харесвам. Истината е, че аз изобщо, ама ни най-малко не те харесвам. Нито пък смятам, че заслужаваш да бъдеш начело на елитния списък. Просто вярвам, че онова, което прави Хевън, е още по-лошо. И тъй като аз нямам желание да бъда кралица на училището, реших, че ще е най-добре да ти върна мястото. Както казах обаче, има някои условия. Първо, още сега трябва да измислиш други начини да си поддържаш самочувствието. Ще спреш да тормозиш и тъпчеш околните, защото това съвсем не те прави по-велика от тях, тъкмо обратното. И ако това сриване на социалния статус не ти е послужило за урок, не знам какво друго може да те научи на смирение. Сега, когато видя и другата страна на медала, когато разбра какво е да се държат с теб като с нищожество, не мога да си представя, че би пожелала друг да преживее същото. Макар че знам ли. Човек никога не може да е напълно сигурен с теб.

Тя продължава да седи мълчаливо с лице, скрито от косата. Единственият знак, че ме слуша, е нервното потропване на скъпите й маркови сандали. Решавам да продължа:

— Ти си красива и умна, притежаваш всичко, за което едно момиче би могло да си мечтае. Това би трябвало да е достатъчно, за да ти подклажда самочувствието и да ти вдъхва сили. Затова може би — само може би — ще решиш да опиташ нещо ново и различно. Вместо да се държиш като разглезена алчна хлапачка, която иска да отмъкне всичко, което й попадне пред очите, използвай онова, което имаш, за да повлияеш на другите. След всичко казано, може да ме помислиш за сантиментална глупачка, но ако искаш пак да станеш местната звезда, ще направиш каквото ти казвам. В противен случай няма да ти помогна. Изобщо не ми пука! Може да прекараш остатъка от учебната година, скрита под качулката и зад слънчевите очила, и нито Деймън, нито аз ще си помръднем пръста за теб!

Тя си поема дълбоко въздух, поглежда първо мен, после Деймън и го пита:

— Тя сериозно ли говори? Вярно ли е това?

Той отново само кимва, обгръща с ръка раменете ми и ме придърпва по-близо до себе си:

— Самата истина. Няма да е зле да я послушаш. Ако трябва, може да си водиш бележки.

Тя въздиша отново, още по-скръбно и тежко. Оглежда училището, над което преди царуваше и от което сега се страхува. Ясно е, че е много далеч от духовното пробуждане, от това да проумее истината. Промяната у нея е само привидна и се дължи на факта, че в момента е стигнала дъното. Вече няма какво да губи, няма къде да отиде. Принудена е да ме слуша, защото, каквото и да й предложа, няма да е по-лошо от сегашното й положение.

Оставям й още малко време, за да проумее ситуацията и да приеме реалността. Накрая кимва.

— Добре, ето с какво ще започнеш…

Ако бях успяла да се наложа, тя щеше да отиде право при Онър и да задейства плана. Обаче се оказва, че Стейша има нужда от повече време. Трябва да подреди мислите си, да свикне с идеята. Определено иска отново да бъде на върха, но самата представа да се извини й е напълно чужда. Колкото и да я убеждавам, тя просто не може да я схване. Налага се да й помогна да се упражнява и да намери точните думи.

В момента колкото и да й обяснявам, че именно така трябва да постъпи, няма смисъл. Аз всъщност не очаквах замисълът ми да успее — или поне не веднага. Много по-важно е да я накарам да стане по-добър човек. А и, честно казано, засега ми стига и едно: да схване, че говоря съвсем сериозно. Ако иска помощта ми, ще трябва да я заслужи.

Нямам никакво намерение да я оставя отново да ме прави на маймуна.

И така, по обяд Хевън и свитата й излизат от час и заварват масата си окупирана от мен, Деймън, Майлс и Стейша. Спират на място и от втрещените им изражения личи, че не знаят как да реагират.

Хевън не знае какво да мисли за мен.

Онър пък — още по-малко.

Стоят и зяпат, останали без думи, докато Крейг и приятелите му бавно тръгват към нас и с благодарност заемат местата, които Деймън им предлага. Даже кимват в знак на признателност и измърморват по едно „Здрасти“. Това може и да изглежда като незначителен жест, но всъщност е нещо, което никога не са правили преди.

Самата Хевън продължава да стои на място като истукан. Ръцете й се тресат от гняв, очите й са кръвясали и гледат злобно. Аз обаче се правя, че не забелязвам нищо. Пренебрегвам омразата, която я обгръща като отровен облак, и подвиквам:

— Ей, можеш да се присъединиш към нас, ако искаш. Стига да се държиш прилично, разбира се.

Лицето й се разкривява и тя започва да ръси нецензурни думи под носа си. Обръща ни гръб, като, естествено, очаква приятелчетата й да я последват… Само дето се оказва, че влиянието й върху тях вече не е толкова голямо, а и на поданиците й започва да им писва от нея. Затова, когато те приемат поканата на Деймън и се присъединяват към нас, тя се обръща към Онър. Очите й хвърлят искри, ноздрите й потрепват… Буквално я предизвиква да избира.

Онър се обръща, кани се да тръгне след нея, но в този миг Стейша скача на крака и се провиква:

— Онър, почакай! Онър… извинявай!

Думите й прозвучават толкова рязко и пискливо, толкова й е неловко, че Майлс избухва в смях. Налага ми се да стисна коляното му — и то доста силно — за да го накарам да спре.

Стейша ме поглежда с присвити очи и свъсва вежди, сякаш иска да каже: „Видя ли, опитах, но не се получи!“

Аз обаче само посочвам с глава към Онър, която е спряла насред крачка. В погледа й се надпреварват въпроси, на лицето й е изписано колебание — чуди се коя от двете си така наречени най-добри приятелки да избере. Разбирам я — всъщност тя не харесва особено нито Хевън, нито Стейша.

Колебанието й продължава толкова дълго, че Хевън не издържа. Истински вбесена, тя изфучава, врътва се и изчезва. Изкушавам се да изтичам след нея, да се опитам да я успокоя, да потърся начин да й помогна или поне да й налея малко разум в главата… Може би по-късно. Сега трябва да довърша започнатото и нямам време за нея.

Смушквам с лакът Стейша; подканям я първо с очи, а после и наум, изпращам към нея енергията си. Карам я да стане и да направи нещо, да отиде при Онър. Трябва да я окуража да продължи нататък, защото се намира на непозната територия, която й изглежда страшна.

Миг по-късно те се отдалечават. Вървят една до друга, Онър крещи обвинения, а Стейша търпеливо слуша дългия списък от провинения, за които трябва да се извини. Точно както й казах да направи.

— Подслушваш ли? — Майлс ме побутва с лакът и посочва с брадичка двете момичета.

— А трябва ли? — поглеждам го аз.

— Ами да! — без никакво стеснение отвръща приятелят ми. — Те може изобщо да не говорят за онова, което ти очакваш. Може вместо това тайно да заговорничат срещу теб!

Аз обаче само се усмихвам, докато наблюдавам аурата на Стейша, която се променя — става все по-ярка и вибрира все по-бързо с всяка следваща стъпка.

Зная, че има да извърви дълъг път и може никога да не стигне до крайната дестинация. Обаче аурите никога не лъжат, а нейната показва, че е поела в правилната посока. Или поне прави усилие.

Отпивам от еликсира си и поглеждам Майлс:

— Доверието е двупосочно. Нали ти самият така каза?