Нощна звезда

Двайсет и осма глава

Пристигам и най-неочаквано виждам близначките. Роми и Райни са застанали една до друга — Роми е облечена от глава до пети в розово, а Райни е изцяло в черно. Израженията им обаче са абсолютно еднакви: когато ме виждат, и двете зяпват от изумление.

— Евър! — писва Роми, хуква към мен и ме прегръща буйно. От силата на сблъсъка (не от тежестта й, защото тя си е все така кльощава) за малко да падна. Тя обвива тънките си ръчички около кръста ми и силно се притиска към мен.

— Мислехме, че си потънала завинаги в Шадоуленд — тихо казва Райни и започва да премигва, за да отпъди болката при тази мисъл.

Тя идва при мен и застава безмълвно до сестра си, която все още не ме изпуска от прегръдките си. Очаквам Райни да изтърси някаква саркастична забележка, например колко е разочарована, че съм цяла и невредима. Тя обаче ме изумява с открития си поглед и думите:

— Много се радвам, че не излязохме прави!

Гласът й трепери толкова силно, че едва успява да ги произнесе.

Разбирам, че тя ми предлага мир, и плъзвам ръка около раменете й. За мое удивление тя не ме отблъсква. Дори се притиска към мен и отвръща на прегръдката. Сега и двете са се гушнали в мен като малки, несигурни деца. Минават няколко минути, преди да се отдръпне. Застава на крачка разстояние, без да отмества ръцете си. Прочиства гърло, прокарва пръсти през бретона си и избърсва нос с дългия ръкав на черната си памучна блуза.

Много искам да разбера как са се озовали тук, но ми е ясно, че ще трябва да почакам. Имам много по-сериозни грижи. Преди да успея да ги изразя на глас, те кимат тържествено и заявяват:

— Да, тук е. — След което се обръщат и два малки показалеца се насочват към Великите храмове на познанието, издигащи се зад тях. — С Ава е. Всичко е наред.

— Значи… значи се е излекувал, така ли? — Гласът ми прекъсва, а май и краката скоро ще ми изневерят. Малко остава да се срина на земята от облекчение, когато те потвърждават. — А вие? Отново ли живеете тук?

Те се споглеждат и широки усмивки разчупват сериозните им изражения. И двете избухват в гръмогласен смях, от който целите им тела започват да се тресат. Забавляват се на някаква своя шега, която никой от нас, останалите, не разбира. Накрая Райни утихва и пита:

— Ти би ли искала да се върнем тук?

Повдига вежди подигравателно и ми хвърля поглед, от който разбирам, че отново си е старата Райни. Е, почти.

— Просто искам да сте щастливи — отвръщам, без дори да се замисля. — Няма никакво значение къде сте, стига да сте добре.

— Оставаме с Ава — казва Роми. — Сега, когато разбрахме как, можем да идваме тук, когато си поискаме. И съответно решихме, че не желаем да живеем отново в Съмърленд. Освен това училището наистина ни харесва.

— Да, а и нас ни харесват — казва Райни и на лицето й грейва една от редките й усмивки. — Дори ме избраха за президент на класа.

Изобщо не съм учудена от тази новина.

— А пък Роми стана мажоретка — добавя тя и шеговито се намръщва.

— Мисля, че много ми помогнаха уроците на Райли… Нали докато беше в Съмърленд, прекарваше много време с нас. Тя ми показа — обяснява Роми и свива скромно рамене.

— Райли ти е помогнала да станеш мажоретка? — питам учудено, макар че може би няма за какво да се чудя.

Роми кимва и отсича:

— Искаше да бъде точно като теб. Беше запомнила всички танци, които си изпълнявала. Показа ги и на нас и трите заедно ги упражнявахме.

Въздъхвам и се облягам на Деймън. Приятно ми е да усещам топлата му прегръдка, сигурността на ръката му, която стисва моята, за да ми вдъхне увереност. Но всъщност нямам нужда от уверения. Вече знам със сигурност, че когато и да поискам, когато и да имам нужда от него, той ще бъде до мен. Винаги ще е с мен, за да ми дава подкрепа, любов и всичко, което ми е необходимо.

Затова спокойно се обръщам към близначките:

— И като говорим за хората, които ги няма…

Те първо се споглеждат помежду си, после насочват любопитни очи към мен.

— Сещам се за някой, който наистина би се радвал да ви види отново.

Говоря за възрастния англичанин, когото срещнах в близост до някогашната им къща — в деня, когато научих за връзката им с Ава и сестра ми. Сега извайвам образа му и им го изпращам по телепатичен път.

— Трябва да отбележа обаче, че той страда от сериозно заблуждение. Не знам как е достигнал до този извод, но мисли, че инатливата е Роми, а сговорчивата е Райни. Предполагам всички присъстващи ще се съгласят, че това не е вярно…

Те хвърлят поглед към Деймън и отново избухват в смях. Ние двамата ги наблюдаваме недоумяващо известно време, после решаваме, че няма смисъл да гадаем. Много по-приятно ни е да насочим вниманието си един към друг.

Именно така ни откриват Ава и Джуд, когато излизат от Храмовете и тръгват надолу по мраморното стълбище.

Деймън и аз стоим прегърнати, преплели ръце, а главата ми почива на рамото му.

На Джуд това му стига. Веднага разбира кого съм избрала.

Разбира, че на мен и Деймън ни е писано да сме заедно.

Че за мен и него няма шанс и никога не е имало. Че всичко е приключило, преди да започне.

Спира за миг на последното стъпало и пуска Ава да мине пред него. Очите му се впиват в моите. Двамата оставаме неподвижни и загледани един в друг дълго, дълго време… или поне на мен така ми се струва. Не си казваме нищо. Не разменяме и мисли. Просто не е необходимо да изричам думите на глас.

Той си поема дълбоко въздух и прави усилие да се вземе в ръце, после кимва, сякаш потвърждава, че е разбрал: зарът е хвърлен. Взела съм решение и няма да го променя.

Джуд насочва вниманието си към Ава и близначките и решава да се присъедини към тях. Те смятат да посетят някогашните си любими места, а пък той има нужда да се разсее. Така няма да мисли за онова, което смята, че е изгубил току-що.

Когато с Ава се обръщат към близначките и четиримата се приготвят да потеглят, аз питам момичетата:

— Хей, как го направихте? Как успяхте да се върнете тук?

Ава гордо се усмихва, близначките се споглеждат. Роми поема инициативата:

— Спряхме да мислим само за себе си и се съсредоточихме върху друг човек. И се получи.

Не разбирам какво иска да каже.

— Ние бяхме с Деймън, когато те намери — намесва се Райни. — И като видяхме в какво състояние е Джуд, моментално разбрахме, че единственият начин да го спасим, е да го доведем в Съмърленд.

— И съответно усилията ни се насочиха към него, а не към самите нас. Целта ни бе да помогнем на него, а не на себе си — усмихва се Роми. — Затова и успяхме.

— Точно както Ава твърдеше — добавя Райни и я поглежда с възхищение. — Както винаги е казвала… — млъква за миг и се обръща към Ава. — Май ще е най-добре ти да обясниш, все пак идеята е твоя.

Ава се разсмива и разрошва косата на племенницата си, после привлича към себе си двете с Роми. Обяснява ни:

— Всичко се свежда до това какво е намерението ти. Когато се фокусираш върху даден проблем, той само се задълбочава. Получаваш по-голяма доза от същия проблем. Ако обаче се съсредоточиш върху желанието да бъдеш полезен някому, енергията ти се насочва към начините да му помогнеш, а не към проблема. Преди близначките не можеха да достигнат Съмърленд, защото се бяха съсредоточили върху себе си и проблема си — а именно, че не могат да дойдат тук. Този път обаче са се интересували единствено от Джуд и затова са се озовали на желаното място, при това веднага. Тоест, когато човек търси решение, изпитва положителни емоции и се движи в правилната посока. Ако пък обръща внимание единствено на самия проблем, емоциите са отрицателни. А това, както добре знаем, никога не води до нещо добро. Затова, когато престанеш да мислиш само за себе си и се опиташ да откриеш начин да облагодетелстваш и друг човек, ще го постигнеш. Това е ключът към успеха, независимо за какво става въпрос.

Райни свива рамене и казва:

— На кого би му хрумнало…

Да, на кого… Усмихвам се и поглеждам към Ава. Тя отвръща на усмивката ми и поглежда към Деймън. Изражението й ясно показва, че одобрява избора ми.

Насочвам вниманието си към Джуд, който благодарение на способността на Съмърленд да лекува, сега е напълно здрав. Пред мен стои предишният Джуд, силен, сладък и секси както обикновено.

По нищо не личи, че Хевън бе потрошила тялото му.

Нито че аз бях разбила сърцето му.

Мъж, когото всяко момиче би било щастливо да има.

Човек, когото съм щастлива, че познавам от толкова време.

После проявявам своята нощна звезда и я изпращам високо в небето над главата му. Зная, че желанията невинаги се сбъдват, или поне не по начина, по който сме очаквали. Но ако вярваш достатъчно силно и оставиш съзнанието си отворено и възприемчиво, има голяма вероятност те да станат реалност.

Защото — макар да не го осъзнавах в онзи момент — именно това стори за мен моята нощна звезда.

Успях да открия отговора, който търсех, защото попаднах в Шадоуленд.

Затова сега, преди те да потеглят и звездата над главата му да избледнее, аз си поемам дълбоко въздух и пожелавам нещо на Джуд. Пожелавам му да остане открит и изпълнен с надежда, че на света съществува момиче, което му подхожда много повече от мен. Пожелавам му да открие жената, която ще го обича толкова, колкото и той нея.

Пожелавам му да намери любов като моята с Деймън.

Оставям звездата да блести над него и наблюдавам отдалечаването им. Когато тя започва да избледнява, хващам Деймън за ръка и го повеждам в обратната посока. Двамата вървим към павилиона, мълчаливи и доволни. Когато заставаме пред него, той тихо пита:

— Сигурна ли си?

Явно не е сигурен дали идеята е добра.

Аз обаче само кимвам и го дръпвам вътре. Сигурна съм и нямам търпение да започнем.

Има толкова много събития от живота ми в Юга, които все още не съм видяла и изпитала, а съдейки по видяното в Шадоуленд, има и хубави моменти. Ще се радвам да ги изживея отново.

Заставам пред екрана, подавам му дистанционното и се усмихвам:

— Просто прескочи това, което вече видях, и нека се насочим направо към хубавата част. Тогава, след като си ме освободил и си спечелил доверието ми, ме отвеждаш в Европа…