Нощна звезда

Втора глава

— Добре. Печелиш. Май винаги става така, нали?

Усмихва се, а в очите му танцуват радостни пламъчета. Стисва ръката ми и затваря очи. Двамата преминаваме през трептящия воал от мека златиста светлина.

Приземяваме се в средата на полето от лалета. Обграждат ни хиляди великолепни червени цветове. Нежните им венчелистчета проблясват на фона на вечната сияйна омара, а дългите им зелени стъбла се полюшват на вятъра, който Деймън току-що прояви.

Двамата лежим по гръб, загледани в небето. Материализираме облаци и им придаваме форма на различни животни и предмети. Достатъчно е само да си ги представим и те се появяват. После ги разпръсваме и влизаме в павилиона. Отпускаме се един до друг на големия бял диван. Тялото ми потъва сред възглавниците, а Деймън се гушва до мен и протяга ръка към дистанционното.

— И така, откъде да започнем? — пита ме той.

От начина, по който повдига вежди, разбирам, че изпитва същото нетърпение като мен. Свивам крака, облягам глава на дланта си и го поглеждам закачливо.

— Хмм… труден въпрос. Ще ми кажеш ли пак какви са вариантите?

Пръстите ми се прокрадват под тениската му. Зная, че съвсем скоро ще мога да го докосна наистина.

— Ами можем да посетим парижкия ти живот. И без това си облечена като за там.

Той се усмихва, а погледът му се задържа върху дълбокото деколте на роклята ми. После отново вдига очи към моите.

— А може да изберем и пуританския живот, макар че, ако трябва да съм честен, никога не съм го харесвал особено…

— Чудя се дали причината е в облеклото. Всички тези тъмни развлечени дрехи, високи яки и прибрани коси.

Спомням си грозните рокли, които носех тогава — колко неудобни бяха и как платът драскаше кожата ми. Да, и аз не харесвах онези времена.

— Защото, ако е така, със сигурност много си харесвал лондонския ми живот, когато бях разглезената дъщеря на заможен земевладелец, а гардеробът ми бе пълен с бляскави, дълбоко деколтирани тоалети. А, да, да не забравям и купищата невероятни обувки…

На мен лично този стил на живот много ми допадаше, най-малкото заради простотата на ежедневието ми, лишено от драми, с изключение на онези, които сама си създавах.

Погледът му изпива лицето ми, ръката му нежно гали бузата ми. Енергийният воал упорито трепти около нас, но не за дълго — само докато си изберем сцена.

— В интерес на истината, най-силно си падам по Амстердам, когато аз бях художник, а ти — моята муза…

— И през по-голямата част от времето бях полугола, покрита само с дългата си червена коса и малко коприна. — Тръсвам глава и се разсмивам — въобще не съм учудена от избора му. — Сигурна съм обаче, че не затова предпочиташ тази сцена, нали? Трябва да е просто съвпадение. Искам да кажа, че гледаш на нещата преди всичко от художествената им страна…

Притискам се към него и го разсейвам с бърза целувка по бузата, като междувременно майсторски измъквам дистанционното от ръката му. На лицето му се изписва престорено възмущение и аз се включвам в играта, като шеговито се преструвам на недостъпна.

— Какво правиш? — пита той притеснено, като прави нов, по-сериозен опит да ми вземе дистанционното.

Аз обаче не се предавам. Всеки път, когато идваме тук, той избира какво да гледаме и искам поне веднъж да го изненадам.

Вдигам устройството високо над главата си и започвам да го прехвърлям от едната си ръка в другата. Твърдо съм решила да не му позволя да го стигне. След малко, леко задъхана от усилията, заявявам:

— Е, щом не можем да стигнем до единодушно решение, мисля да натисна някое случайно копче. Да видим къде ще се озовем…

Лицето му внезапно пребледнява, погледът му става мрачен, строг. Цялото му държане се променя толкова рязко, че се стряскам. Реакцията му е така буйна, че за миг съм готова да се подчиня и да отстъпя, но после променям решението си. Вместо да му подам устройството, натискам наслука един от бутоните. Докато мърморя нещо за типичния му мъжкарски стремеж да контролира дистанционното, екранът оживява и на него се появява изображението на… на нещо, което никога преди не съм виждала.

— Евър! — ахва той. Гласът му е нисък, нетрепващ, но в него се долавя напрежение. — Евър, моля те! Просто ми дай дистанционното… аз ще…

Пресяга се отново, но закъснява. Вече съм го пъхнала под възглавницата.

Твърде късно е да го вземе.

Твърде късно е да отклоня поглед от картината.

Това е… това е американският Юг отпреди Гражданската война. Не знам точно къде, но съдейки по архитектурата и атмосферните условия, става дума за дълбоката провинция. Къщите са в колониален стил, небето е наситеносиньо. Изглежда ужасно задушно. Напомня на така наречения „въвеждащ кадър“, който се използва във филмите, за да стане ясно къде се развива действието.

Внезапно се озоваваме в една къща. „Камерата“ се приближава към някаква фигура и виждам младо момиче. То стои до прозореца, който би трябвало да бърше, но всъщност просто гледа през него. Изражението на лицето й е меко и замечтано.

Тя е доста висока за възрастта си, стройна, с тесни рамене и тъмна кожа. Крайниците й са издължени и слаби, а изпод обикновената памучна рокля се подават тънките й глезени. Дрехата е много стара и износена, очевидно е била преправяна многократно. Въпреки това е чиста и грижливо изгладена. Спретната като всичко останало по нея. Не виждам лицето й, защото е извърнато настрани; само къдравата й тъмна коса, сплетена в сложна прическа от плитки и единични кичури.

Тя се извръща така, че успявам да видя чертите на лицето й, но едва когато се вглеждам в дълбоките й кафяви очи, познавам… себе си!

Ахвам. Взирам се в това толкова младо и така красиво създание, чието изражение е прекалено тъжно за годините му/ ми. Секунда по-късно, когато се появява един много по-възрастен бял мъж, всичко ми става ясно.

Той е господарят. Аз съм робинята. За мен няма време за мечтания.

— Евър, моля те! — настоява Деймън. — Дай ми дистанционното, преди да си видяла нещо, за което ще съжаляваш… нещо, което никога не ще успееш да заличиш от паметта си!

Но аз не го правя.

Не мога да му го дам, не още.

Не мога да откъсна поглед от този странен мъж, когото не разпознавам от предишните си животи, който с огромно удоволствие бие девойката — мен — само защото си е позволила да мечтае за един по-добър живот.

Защото аз не съм там да се надявам, да мечтая. Не съм там, за да си представям далечни места или любов, която ще ме спаси.

За мен няма спасение.

Няма по-добро място.

Любовта няма да се появи.

Така съм родена… и така ще умра.

Свободата не е за тези като мен.

И колкото по-скоро свикна с тази мисъл, толкова по-добре.

— Това ми казва той при всяко стоварване на камшика върху тялото ми.

— Защо не си ми споменавал за това? — прошепвам.

Гласът ми едва се чува, толкова съм шокирана и ужасена от картината пред себе си, от жестокия побой, какъвто досега не съм си представяла. Гледам как тялото ми поема всеки удар с едва доловимо потрепване, заричайки се да не издам нито стон и да запазя достойнството си.

— Както виждаш, този живот не е от романтичните — казва Деймън с дрезгав глас, натежал от съжаление. — Някои части — като тази, която наблюдаваш в момента — са изключително неприятни. Нямах време да ги изрежа или да ги редактирам; това е единствената причина да не ти го покажа досега. Щом успея, ще ги видиш. Може и да не ти се вярва, но има и хубави моменти. За твое собствено добро обаче сега го изключи, преди да е станало по-зле!

— И по-зле ли става?!

Поглеждам отново екрана и очите ми се изпълват със сълзи заради безпомощното момиче пред мен — момичето, което някога съм била.

Той само кимва, измъква дистанционното изпод възглавницата и бърза да изгаси екрана. Известно време мълчим, разтърсени от ужаса, на който станахме свидетели само преди миг. Аз първа нарушавам тягостната тишина:

— Ами останалите ми животи? Всички тези места, които с удоволствие посещаваме… и те ли са редактирани?

Той ме поглежда, веждите му са загрижено свити.

— Да. Мисля, че вече ти обясних първия път, когато дойдохме тук. Не исках да видиш нещо разстройващо като това. Няма смисъл да преживяваме отново травмите от събития, които не можем да променим.

Поклащам глава и затварям очи, но това не ми помага да се отърся от бруталните сцени, които се въртят в главата ми като развалена грамофонна плоча.

— Не знаех, че ти си ги редактирал, предполагах, че самото място ги представя така, нали в Съмърленд не се промъкват лоши работи…

Преставам да мисля за това, оставям случилото се в далечно кътче на съзнанието си. Спомням си онази мрачна, дъждовна и зловеща част, на която попаднах веднъж. Знаех, че подобно на ин и ян, мракът и светлината се привличат, явно дори и в Съмърленд.

— Аз създадох това място, Евър. Построих го специално за теб… за двама ни. Аз съм този, който редактира сцените.

Включва отново екрана, като внимателно избира нещо много по-приятно: в разгара на шумен, бляскав бал двамата се измъкваме навън ръка за ръка. Щастлив миг от безгрижния лондонски живот, който толкова обичам. Очевидно Деймън иска да разведри обстановката, да пропъди мрака от преживяното преди малко… Само че не се получава. Не съвсем. Подобни ужасни картини не се изтриват така лесно.

— Има много причини да не помним предишните си животи. Понякога спомените са прекалено болезнени и не можеш да ги забравиш, преследват те. Знам това от личен опит — събрал съм много такива преживявания за последните шестстотин години.

Той ме подканя да се обърна към екрана, да се вгледам в другото си, много по-щастливо „аз“, но напразно. Няма мигновен лек за онова, което вече зная.

Досега смятах, че животът ми като парижко слугинче е бил най-лошото, което ми се е случвало. А сега се оказва, че съм била и робиня в истинския смисъл на думата. Поклащам глава. Никога не съм си представяла подобно нещо… Дъхът ми секва, като си спомня видяното.

— Смисълът на прераждането е човек да натрупа колкото се може повече преживявания — обяснява Деймън, усетил посоката на мислите ми. — По този начин научаваме най-важните уроци — тези за любовта и състраданието. Поставяме се на мястото на някой друг, в буквалния смисъл на думата. Приемаме новия опит и го наслагваме върху собствения си, докато се слеят напълно.

— Не каза ли преди, че смисълът на кармата е да постигнеш равновесие? — опитвам се да разбера аз.

Той само кимва. Погледът му е нежен, изпълнен с търпение.

— Така е. Всеки човек сам създава кармата си — с решенията, които взима, и според бързината, с която научава кои са важните неща на този свят и истинската причина да сме тук.

— И каква е тя? — питам, докато мислите ми продължават да се реят другаде.

— Да се обичаме. — Той свива рамене. — Това е единствената ни цел. Звучи просто, сякаш е съвсем лесно. Достатъчно е обаче да се вгледаш в миналото — например миналото, на което стана свидетелка — за да разбереш колко труден е този урок. Много хора не успяват да го научат.

— Значи се опитваш да ме предпазиш? — питам аз.

Гложди ме любопитство — част от мен иска да види още, да разбере как тя/аз се е справила със случилото. Другата част от мен обаче знае, че щом е в състояние да преживее подобен побой мълчаливо и с достойнство, едва ли й е било за първи път.

— Въпреки това искам да знаеш, че имаше и щастливи мигове. Ти бе толкова красива, толкова сияйна и щом те измъкнах оттам…

— Какво?… Ти си ме спасил, така ли?! — Вглеждам се в него с разширени очи, сякаш пред мен изведнъж се е изправил принцът на бял кон от плът и кръв. — Освободил си ме?

— Може и така да се каже…

Гласът му обаче леко трепва и го издава. А когато отклонява поглед, разбирам, че предпочита да смени темата.

— И бяхме ли… щастливи? — Искам да го чуя от собствените му уста. — Наистина щастливи, в пълния смисъл на думата?

Той отново кимва, но не ми казва нищо повече.

— Докато Дрина не ме убива — изричам аз това, което той не иска.

Тя винаги се появява, за да ускори смъртта ми. Няма причина този път да е било различно. През лицето му минава мрачна сянка, пръстите му играят неспокойно — ясен знак, че се чувства неудобно. Аз обаче не искам да оставя нещата така.

— Добре, разкажи ми как го е направила този път? Бутнала ме е на пътя на някоя карета ли? Или от някоя скала? Или ме е удавила в близкото езеро? А може този път да е измислила нещо различно.

Той ме поглежда в очите. Явно предпочита да не ми отговаря, но с право си дава сметка, че няма да се откажа, и отвръща:

— Няма да навлизам в подробности. Ще ти кажа само, че никога не се е повтаряла.

Въздиша тежко, изражението му е мрачно и многозначително.

— Може би защото твърде много й харесваше, наслаждаваше се на възможността да измисля нови начини, да си играе на изобретателна. — Лицето му трепва. — А и предполагам, че не е искала да заподозра нещо. Евър, виж… Онова, което видяхме преди малко, бе невероятна трагедия, но в крайна сметка аз те обичах и ти ме обичаше. Докато бяхме заедно, се чувствахме щастливи и благословени. Беше прекрасно.

Извръщам поглед настрани. Решена съм да разбера, да преживея случилото се, но още е рано за това. В момента не съм в състояние.

— Ще ми го покажеш ли някой ден? — обръщам отново лице към него.

Виждам обещанието в погледа му, а после той добавя:

— Да, но първо ще го редактирам, става ли?

Кимвам. Раменете и челюстта му се отпускат облекчено. Сигурна съм, че за него е било също толкова тежко, колкото и за мен.

— Какво ще кажеш да минем без повече изненади? Можем да отидем на някое по-весело място.

За миг оставам безмълвна. Толкова съм потънала в мислите си, че все едно той не е до мен.

Гласът му ме изкарва от вцепенението:

— Ей, виж — тъкмо стигнаха до хубавата част. Какво ще кажеш да се превърнем в тях?

Поглеждам към екрана, където една напълно различна моя версия се усмихва сияйно. В тъмната ми лъскава коса проблесват фиби със скъпоценни камъни, изработени специално, за да подхождат на прекрасната ми смарагдовозелена рокля. Държа се толкова уверено, толкова съм сигурна в красотата си, привилегированото си положение, правото да мечтая, да получа всичко, което искам, да имам всеки, когото пожелая… включително този красив непознат, когото съм срещнала току-що. Мъжът, пред когото всичките ми ухажори бледнеят, изглеждат скучни и безинтересни.

Това мое „аз“ е пълна противоположност на другото, което видях преди малко. Толкова са различни, че ми е трудно да повярвам, че става въпрос за един и същи човек. И макар да смятам много скоро да посетя отново другото си „аз“, засега то може да почака. Дойдохме тук, за да се насладим на последния безгрижен ден от лятото, и точно това смятам да направя.

Ставаме от дивана и ръка за ръка се отправяме към екрана. След миг вече сме в него, сливаме се с персонажите и се превръщаме в част от сцената.

Парижката ми рокля е заменена от друга, пак наситенозелена. Устните ми леко бръсват челюстта на Деймън, езикът ми се плъзва по кожата му… После се завъртам, повдигам полите на роклята си и го повеждам навътре, към най-тъмната част на градината, там, където никой не може да ни открие — нито баща ми, нито слугите, нито ухажорите или приятелите ми…

Искам само едно: да прегръщам и целувам този красив непознат, който винаги изниква от нищото, който сякаш знае какво мисля, който разпалва пламъка в мен от първия момент, когато погледите ни се срещат. От мига, когато за първи път надникна в душата ми.