Отмъщението на стоманения плъх

Глава 10

Каквото и да казват, но дупка имаше, хубава дупка с проблясъци светлина от другата страна, когато димният облак започна да се промъква през нея. Там също имаше войници, съдейки по градушката от куршуми от стрелково оръжие, тропащи по вратите, с няколко случая на попадения в отвора. Зад мен се раздадоха вопли, тъй като бяха улучили някого. Тези глупаци стреляха един в друг, помагайки да се разпространи посятата от мен паника.

Държейки се настрани от линията на огъня зад вратата, хвърлих в отвора граната, след това още една, още и още… И когато димът тук се разнесе, а там достигна пределна гъстота, се промъкнах колкото може по-бързо и колкото може по-ниско. Това наистина звучеше отлично. Стенеха сирени, викаха войници, лаеше оръжие — шум от крайната суматоха. Хвърлих няколко гранати по вятъра, запокитвайки ги колкото може по-далеч, за да разширя покрития район, докато не останаха само половин дузина от тях. Тези ги запазих за някой възможен спешен случай, който вероятно щеше да възникне, и затова натъпках с тях джобовете на платото си.

Мината за ликвидиране на куфара, която включих, имаше петсекундна задръжка. Когато куфарът избухна, се хвърлих в противоположна страна. Промъквах се покрай стената, единственият ми ориентир в тази тъмнина, към караулното, което забелязах, когато за първи път изучавах вратите. Там бяха паркирани няколко коли, докато в същото време се молех да има оставена поне една.

Облакът се разреди, хвърлих напред още две гранати. В тъмнината чух звук на припалващ мотор. Забравяйки всяка предпазливост, се затичах. Някой се вряза в мен и падна тежко, но се задържах на крака и спъвайки се, продължих по-нататък. След това се препънах в края на тротоара и паднах, като се лиших от шапката си. Моторът ръмжеше все по-силно, а след това видях как точно зад края на димния облак се появи нисък фургон.

Той обръщаше, готов да тръгне напред по пътя, и аз хвърлих колкото може по-далеч две от останалите четири гранати. Шофьорът натисна спирачките, когато пред колата израснаха гъбообразни облаци, а след това аз се озовах до вратата и рязко я отворих.

Той беше облечен в бяло като готвач, с боне и всичко останало. Протегнах ръка и го извлякох навън, като му подарих бърз ритник по увисналата челюст с десния си крак, докато слизаше. После заех мястото на шофьора и превключих на първа скорост и хвърлих масата на колата напред колкото може по-бързо, давайки на вратата сама да се затвори от внезапното ускорение. Измъквайки се от дима, видях, че вече беше станало светло. Отлично направено, поздравих се аз, а след това намалих скоростта, за да не привличам вниманието. Към мен по улицата тичаха войници и навеждайки се колкото може по-ниско, започнах да свалям сивата си брада. Сега му е времето да се върна отново към ролята си на Васко.

Изведнъж усетих силна рязка болка в главата и паднах, крещейки от болка, издърпвайки волана. Фургонът се понесе към взвода войници, които моментално се пръснаха на всички страни. Нещо мръдна зад гърба ми и се отдръпнах настрани, така че вторият удар попадна в рамото ми и едва го усетих през дрехите. От задната част на фургона се бе подала облечена в бяло ръка, стискаща тежък котел. Силно завъртях кормилото и ръката изчезна от полезрението ми, когато собственикът й падна. В бързината забравих, че във фургона можеше да има и други хора.

Точно пред фургона до стената се беше проснал изплашен офицер. Отново завъртях кормилото и едва успях да го заобиколя. Ние се разгледахме добре един друг, докато фургонът минаваше покрай него. Противогазът и брадата ми вероятно ще му направят впечатление и той незабавно ще доложи за това по радиото си.

Времето изтече. Отново се появи ръката и котелът, ударих китката ребром с длан и получих котела. Веднага щом завих с фургона зад ъгъла, натискайки със сила газта, хвърлих котела обратно на собственика му заедно с граната, като накарах поне за известно време този източник на неприятности да утихне. Изравних хода на фургона, внимателно докоснах цицината на главата си и забелязах два бронетранспортьора, който се бяха появили на пътя и завиваха към мен. Мернаха се здания, спрях и завих в първата пряка, фургонът вече беше повече пречка, отколкото актив, и трябваше да се избавя от него.

Е, а после какво? Не исках да бъда намерен близо до квартирата си — това незабавно щеше да предизвика подозрение, а офицерските казарми се намираха в противната посока. Но офицерският клуб не беше много далеч. Дали ще мога да попадна там? Беше ли възможно пияните до безсъзнание от вчерашното весело вечерно напиване офицери все още да лежат по наровете, където ги бях оставил? Това беше прекалено добър шанс, за да го изпусна, защото ако успея да се върна на нара си, естествено щях да бъда извън подозрение.

Беше доста близо. Имаше и коли, носещи се към мен, и още повече зад мен, но в дадения момент нито една от тях не беше наблизо. Губех маскарадния си костюм в движение: палтото, противогазът, брадата отбелязваха пътя ми.

Пъхнах единствената граната в джоба си, сложих си кепето, като го нахлупих по военному и със строева крачка завих зад ъгъла. Отделение войници се изсипа от казармата и се строи в редица, но ме игнорираха — още един мундир сред хиляди такива. Офицерският клуб не беше много далеч. Още два ъгъла и ето че бях пред него. Предната стая беше затворена, но знаех, че входът към стаята с наровете ще бъде отворен. Точно когато се готвех да завия зад ъгъла, чух разговор на войници и спрях.

— Това ли е всичко?

— Останаха само няколко, сър. Няколко, които не могат да се събудят. И един, който не иска да слезе от нара.

— Аз ще поговоря с него.

Внимателно погледнах иззад ъгъла, а след това се скрих обратно.

Бях пристигнал прекалено късно. Офицерът точно влизаше през вратата към стаята с наровете и наоколо шареха множество войници, водещи махмурлиите офицери в очакващия ги фургон. Един от офицерите седеше на земята, без да обръща внимание на войниците, опитващи се да го подмамят в колата. Още един хвърляше бисквитите си в стената на зданието.

Мисли по-бързо, ди Грийс, времето изтича. Подхвърлих последната граната на дланта си и натиснах активатора. Ако успея да се присъединя към пияната компания, ще бъда в безопасност, това си струваше риска. Направих крачка иззад ъгъла с ръка зад гърба, но никой не гледаше към мен. С бърз замах хвърлих граната колкото може по-далеч през фургона.

Избухна много мило — глух удар — бум! После облаци дим и викове на войници. И всички погледнаха натам. Осем бързи крачки ме доведоха зад гърба им, до седящия офицер, който нещастно мърмореше нещо под нос, игнорирайки всичко останало. Наведох се, съгласявайки се съчувствено с наполовина чуващите се жалби, помагайки му да стане на крака.

След това започнаха да ми помагат войниците, които поддържаха и мен, тъй като изглежда не се държах достатъчно добре на краката си, отвеждайки ни и двамата към очакващия фургон. Спънах се и едва не паднах, но те ме взеха под мишница. Сега сцената беше готова, защото трябваше да направя още нещо.

Готвачът във фургона ще доложи, че е ударил шпионина по главата. Така че ще излезе заповед да търсят човек с рана на главата — като моята. Не мога да се избавя от цицината на черепа, но мога да я маскирам. Ще бъде болезнено, но необходимо.

Войниците ми помогнаха да се изкача по стъпалата. Щом ме пуснаха, прескочих следващото стъпало и се строполих назад между тях, удряйки главата си в земята.

Ударих се по-силно, отколкото бях планирал и за миг може би изключих. Когато дойдох на себе си, седях с лице обляно в кръв. Не го бях планирал, но това добави добър щрих към маскировката. Към мен тичаше войник с аптечка в ръка. Бинтоваха ме и ме успокоиха. Този път ми помогнаха да се кача докрай във фургона. Чувствах се ужасно, което беше прекрасно. Влачейки краката си, налучках пътя към противоположния край, колкото може по-далеч от входа, когато ме повика глух глас.

— Васко… — и премина в рязко кашляне.

Съдружникът ми Остро̀в беше на мястото си и изглеждаше смазан от нещастие.

— Нямаш ли нещо за пиене? — попита той. Това явно беше ритуалното му сутрешно приветствие.

По време на пътуването му предадох съболезнованията си, тъй като нямах нищо за пиене.

Раздадоха се обидени викове, когато килията на изтрезвителя на колела започна да се изпразва и офицерите наблюдаваха пияниците да не се върнат в квартирите си, а да бъдат доставени в административните здания. Оплаквах се заедно с останалите. Макар и да очаквах нещо от този род. Някой бил избягал от базата и някой проникнал в нея. Трябвало да се преброят всички глави, докато не бъде намерена отсъстващата или излишната. Нас, спъващите се на всяка крачка, ни поведоха към една чакалня и започнаха да ни викат по един за събеседване с батарея уморени чиновници. Докато чакахме, възникна оживено движение назад-напред към тоалетната и обратно и аз застанах на опашката. Най-вече за да оставя на пръстите си малко сапун, когато мия ръцете си, за да мога да го втрия в очите си. Гореше като киселина, но му позволих да ме помъчи за миг, преди да го изплакна. Очите ми горяха в огледалото като въгленчета. Превъзходно.

На опашката намерих чиновника, показах му удостоверението си и му позволих да провери името ми по разписанието за дежурствата. Надявах се, както и всички останали, че скоро ще можем да си отидем. Много от нас легнаха да подремнат направо на пейките и аз се присъединих към тях. Нощта беше напрегната. И коя маскировка може да бъде по-добра за шпионина, от тази да спи в сърцето на вражеския лагер?

Възникналата тишина беше толкова внезапна, че ме събуди като с ритник. Задремах под сумтенето и жалбите на събратята си офицери, постоянното тропане на войници, деловито бръмченена канцеларски машини. Всички тези звуци се смениха с безмълвие. През това безмълвно пространство се донесе отначало отдалечен, а след това все повече приближаващ се звук от стъпки, бавно и равномерно вървящ единствен чифт крака. Приближиха се до мен и продължиха по-нататък, а аз оставих очите си затворени и се заставих да дишам равномерно. Едва когато напълно отминаха, леко поотворих очи.

Учудих се на безмълвието. Всичко, което видях, беше мундир на гърба на леко прегърбен човек. Мундирът беше от мека невпечатляваща бледосива тъкан, фуражката също беше от същия материал. Не можех да си спомня къде съм виждал по-рано този мундир и гадаех защо ми е направил такова впечатление. Прозявайки се, седнах и се почесах по главата под бинтовете, наблюдавайки как човека стигна до противоположния край на помещението и се обърна с лице към нас.

Отпред не беше по-внушителен, отколкото отзад. Косите му бяха с пясъчен цвят, леко разредени на темето. Радваше се на зараждаща се гънка тлъстина и двойна брадичка, гладко избръснато незапомнящо се лице. И все пак, когато заговори с тон на стар учител, всички присъстващи офицери запазиха мъртво мълчание.

— Офицери, някои от вас, т.е. достатъчно трезвите, можаха да чуят взрива и да видят облака дим по пътя насам. Този взрив беше предизвикан от лице, проникнало във военната база и все още намиращо се на територията й, незабелязан в нашата среда. Нищо не наем за него, но подозираме, че е чуждопланетен шпионин.

Това, както можеше да се предположи, предизвика ахкане и ропот, и сивият човек изчака малко, преди да продължи.

— Провеждаме интензивно издирване на този шпионин. Доколкото вие, господа, се намирахте в непосредствена близост до местопроизшествието, възнамерявам да побеседвам с вас един по един, за да си изясня какво можете да знаете. Аз също мога да открия… Кой от вас е изчезналият шпионин?

Тази последна стрела предизвика само потресено мълчание. Сега, когато всички бяхме в подтиснато състояние, подходящо за кръстосан разпит, сивият човек започна да извиква офицерите по един. Бях двойно благодарен на привидението, което ме накара да ударя главата си в земята.

Съвсем не случайно ме извикаха трети. На какво основание? Общо сходство с телосложението на чуждопланетния шпионин Пас Ратунков? Бинтът? Някаква основа за подозрения все пак трябваше да съществува. Помъкнах се напред, едва местейки краката си, както и другите преди мен. Отдадох чест и той ми посочи стола до бюрото си.

— Защо не подържите това, докато си поговорим? — каза той замислено, предавайки ми сребърното яйце на датчик на детектора на лъжата.

Истинският Васко не би го познал, така че аз също не го познах. Просто го гледах с малък интерес — като че ли не знаех, че предава жизнено важна информация в намиращия се пред него детектор на лъжата и го стиснах в дланта си. Мислите ми не бяха толкова спокойни.

Хванаха ме! Разкри ме! Той знае кой съм и си играе с мен.

Погледна дълбоко в налетите ми с кръв очи и забелязах, че устата му леко се изкриви от отвращение.

— Добра нощ ли сте имали, лейтенант Хуля? — попита ме той, гледайки листа хартия и показанията на детектора на лъжата.

— Да, сър, знаете ли… Изпих няколко чашки с момчетата.

Именно това казах на глас. А си помислих ето какво: ще ме застрелят, право в сърцето! Представих си как този жизнено важен орган разплисква живата ми кръв в калта.

— Виждам, че неотдавна са ви понижили в чин. Къде са детонаторите ви, Пас Ратунков?

„Уморен съм… колко искам да се намеря в леглото“ — помислих аз.

— Детонатори ли, сър? — мигнах аз с червените си очи и вдигнах ръка да почеша главата си, докоснах бинта и си помислих, че не стои по-добре. Очите му се впиха в моите, сиви очи, почти еднакъв цвят с мундира му, и за миг долових зад спокойните му маниери сила и гняв.

— А раната на главата, къде сте я получили? Чуждопланетният ни шпионин са го ударили по главата.

— Паднах сър, вероятно някой ме блъсна от фургона. Войниците ме превързаха, попитайте ги…

— Вече ги попитах. Напили сте се, паднали, опозорили сте офицерския корпус. Махайте се и се изчистете, предизвиквате отвращение в мен. Следващия.

Вдигнах се на подгъващите ми се крака, без да гледам пронизителните зеници на тези студени очи, и тръгнах сякаш забравил за прибора в ръката си, а след това се върнах обратно и го оставих на масата, но той се наведе над документите си, като ме игнорира напълно. Разгледах бледия белег под редките му коси на плешивото му теме и си тръгнах.

Да излъжеш детектора на лъжата трябва умение, практика и тренировка. Имах всичко това. Може да се направи само при определени обстоятелства, а сегашните бяха идеални. Внезапен разпит без провеждане на тестове за нормална реакция на субекта. По такъв начин трябваше да изобразя красив граф на самописеца му. Страхувах се: от него, от нещо, от каквото и да е. Но когато задаваше въпроси, с които да ме вкара в капана, предназначен за разобличаване на шпионина, се отпуснах, защото ги очаквах и уредът го показваше. Въпросът беше безсмислен за всеки, освен за чуждопланетния шпионин. Доколкото той видя това, разпитът приключи, чакаше го още много работа.

Остро̀в седеше мъртво трезв с оголени очи, сякаш чинии, когато се върнах и паднах на пейката до него.

— Какво искаше? — проговори той с глух шепот.

— Не знам. Попита ме за нещо, което не знам, а после всичко свърши.

— Надявам се, че няма да поиска да поговори с мен.

— Кой е той?

— Нима не знаеш? — с потресаваща недоверчивост попита той.

Започнах да отстъпвам, прикривайки внимателно пълното си отсъствие на информация.

— Е, нали знаеш, че току-що пристигнах…

— Но всички знаят Край.

— Значи това е Той? — ахнах аз и се опитах да изглеждам толкова изплашен, колкото и той, и това изглежда подейства, защото той кимна, погледна през рамо и отново обратно, по-бързо.

Станах и отидох пак в тоалетната, за да прекратя разговора на това място. Всички знаеха за Край.

Кой беше Край?