Отмъщението на стоманения плъх

Глава 5

Беше, меко казано, шоков, но едва го почувствах. Поддържаното напрежение бе ниско, предназначено да подканва роботите, а не да унищожава мозъчните им вериги. Хванах камшика и го издърпах силно към себе си.

Разбира се, всичко протичаше по плана ми. Виждах този надзирател с бригадата му всеки ден на това място, когато минавахме с колата: Клизант обичаше утъпканите пътеки. Можеше смело да се разчита, че надзирателят на роботите — индивид с дебел врат и бандитска физиономия — ще се хвърли да гони бягащия чужденец, и той постъпи точно както се надявах.

Дърпайки към себе си камшика, го накарах да загуби равновесие и той полетя към мен с провиснала челюст. Нанесох му страшен ъперкът право в тази увиснала челюст.

Той отметна глава, изръмжа нещо и се хвърли върху мен с ръце, готови да стискат и разкъсват.

Това не беше по плана. Трябваше веднага да падне, за да свърша останалата си работа, преди да пристигне кавалерията. Откъде можех да зная, че не само мозъкът, но и конструкцията му е друга? Отстъпих настрани, пръстите му стиснаха въздуха и аз започнах да се потя. Времето летеше катастрофално бързо. Трябваше възможно най-бързо да накарам това туловище да падне в безсъзнание.

И го накарах. Начинът не беше от най-изящните, но подейства. Подложих му крак, когато отново скочи, а след това аз се метнах на гърба му и го обяздих, ускорявайки падането му на земята. Хванах главата му и започнах да я млатя в настилката. Бяха нужни три яки удара — страхувах се, че настилката ще се продъни, когато надзирателят изпъшка и се отпусна.

Отдалеч зави първата сирена. Изпотих се още повече. Безразлични към хората, боклуджиите продължаваха работата си.

Надзирателят беше облечен с тъмнозелен мундир, несъмнено символизиращ занаята му. Той се закопчаваше само с един цип, който разкопчах, а след това започнах да се мъча със свалянето на дрехите от обемистото му неподатливо туловище. В същото време сирените се приближаваха и трябваше да спра, за да събуя ботушите му, защото панталоните не можеха да бъдат свалени — операция, която не донесе нищо.

Ехото от сирената страшно се отразяваше от стената на служебната улица и наблизо ефектно изскърцаха спирачки.

С трескава бързина навлякох мундира върху собствените си дрехи на оса и закопчах ципа. Хванах камшика и ударих най-близкия робот право по сачмения лагер.

— Пъхни този човек във варела — изкомандвах аз и отстъпих назад, когато той хвана бившия си господар.

Хората едва бяха изчезнали от поглед, когато налетя първият от войниците в червени мундири.

— Чужденец! — викнах аз и махнах с камшика към края на улицата. — Изтича натам, преди да успея да го спра.

Войниците също се движеха много бързо и това беше много добре, защото ботушите все още лежаха на улицата. Хвърлих ги във варела след бившия им собственик и изплющях с камшика към половин дузината си роботи.

— Към следващия участък! — заповядах аз. — Ходом марш!

Надявах се, че са програмирани за постоянен маршрут и не сбърках. Роботът-камион се движеше отпред, а останалите след него. Аз вървях отзад с приготвен камшик. Малката процесия излезе на натъпканата с полицаи и войници улица.

Бронирани коли лавираха наоколо, а шофьорите ругаеха. Верният ми отряд роботи тръгна през улицата в цялата тази суматоха, докато в същото бреме аз, с парализирана усмивка, подтичвах отзад. Страхувах се, че ако предприема и най-малкия опит да изменя заповедта, механичната ми бригада ще направи седяща стачка направо на улицата. Минахме покрай изоставената ми кола точно когато помагаха на бившия ми приятел да се измъкне от нея. Обърнах се с гръб към него и се опитах да игнорирам възникналия хлад в гърба. Ако ме познае…

Първият робот зави в друга служебна улица, а аз се тътрех зад тях така, че в последствие се чувствах сякаш съм ходил два дни в пустиня. Най-после бях в относителна безопасност. Макар денят да беше прохладен, бях вир вода. Подпрях се на стената да си почина, докато роботите ми опустошаваха варелите. На улицата отново се появиха много коли, а над главата ми ревяха реактивни двигатели. Охо, те определено ми доскучаха.

А по-нататък? Хубав въпрос. Сега вече много скоро, когато не бъдат намерени никакви следи от беглеца, някой ще си спомни за единствения свидетел на бягството. И ще поискат отново да поговорят с надзирателя на роботите. Преди да настъпи този момент трябва да съм на друго място. Но къде? Активите ми бяха много ограничени: колекция роботи-асенизатори, трудолюбиво тракащи, се занимаваха с работата си; два мундира — един върху друг, всеки от които ме правеше белязан, и електронен камшик, годен само за роботи, генерираният в него ток беше достатъчен, за да затвори релето, отменящо предишната заповед. Какво да правя?

Зад мен се раздаде скърцане и се дръпнах настрани, когато се отвори ръждива врата. Навън се показа главата на дебелак с бяло боне.

— Тук имам още един варел за теб, Слободан — каза той, след това подозрително ме огледа. — Ти не си Слободан.

— Прав сте. Слободан е някой друг. И е на някое друго място. Сваля килограми в болницата. Затова ме сложиха, все още съм новак в професията.

Удобният случай май ми се навираше в ръцете! Говорех бързо, а мислех още по-бързо. На отминатата преди малко улица имаше още суетене, но тук никой не поглеждаше. Изплющях с камшика по предавателната кутия на най-близкия робот и му заповядах да ме следва.

Белият калпак отново се гмурна вътре, след него аз, а след мен и роботът в кухнята. Голяма, явно ресторантска, и там нямаше никой повече.

— Кога отваряте заведението? — попитах аз. — От тази работа ми се появи зверски апетит.

— До довечера няма да отворим. Ей! Заповядай на този робот да не ходи след мен и вземи оттук боклука.

Готвачът кръжеше, отстъпвайки по помещението с вярно следващия го робот, на когото незабелязано дадох заповед да не се отделя от дебелака. Представляваха прекрасна двойка.

— Робот — изкомандвах аз, — престани да тичаш след него, а просто го хвани така, че да не може да се движи.

Електронните рефлекси на робота се оказаха по-бързи от тези на готвача. Стоманените ръце се сключиха и готвачът отвори уста да се оплаче, но аз я затворих с готварската му шапка. Той сърдито я дъвчеше и издаваше приглушени звуци. Продължаваше да прави така през цялото време, докато го връзвах за стола с прекрасен комплект кухненски кърпи, като не забравих и парцал за устата. Никой не се появи. Все още ми вървеше.

— Вън! — заповядах на робота, като го ударих по търпеливия метален гръб. Другите все още работеха и аз им раздавах удари като щастливият флагелант, докато всички не затрепераха, очаквайки заповеди.

— Връщайте се там, откъдето се появихте днес сутринта. Тръгвайте!

Като добре тренирани войници, в разгънат строй те тръгнаха в противоположна посока от мястото на бягството ми. Пъхнах се обратно в кухнята и затворих вратата. За минута бях в безопасност. Рано или късно ще ме проследят до роботите-асенизатори, но няма да имат ни най-малка представа къде и как съм напуснал конвоя. Работите вървяха просто прекрасно. Плененият готвач през това време беше успял да събори стола и пълзеше, извивайки се, към изхода.

— Пакостник — скарах му се аз и взех от масата един голям нож. Той веднага спря и се опули срещу мен. Сложих камшика и ножа така, че през цялото време да ми бъдат под ръка, и се огледах. За известно време можех да си почина и спокойно да обмисля по-нататъшния план. А засега всичко вървеше стремително и с доста добра доза импровизация. Някъде далеч се чу тропот.

Въздъхнах и отново взех ножа. Стремителност и импровизация бяха девизът на тази операция.

— Какво е това? — попитах готвача, като извадих за момент парцала от устата му.

— Предна врата, някой чука — дрезгаво отговори той, без да сваля поглед от ножа, който държах до гърлото му.

Пъхнах обратно парцала на определеното му място и прокрадвайки се странично към залата, се огледах.

Салонът на ресторанта беше празен и тъмен. Чукането идваше от входа на противоположната страна. Никой не се появяваше при тези сигнали, ето защо предположих, че сме сами в ресторанта. А сега да видим какво означава всичко това.

— Какво искате? — попитах аз, опитвайки се да подражавам на ниския глас и рудиментарен начин на говорене на готвача.

— От хладилния сервиз. Позвънихте, че имате повреда. От какъв тип е?

— Доста голяма! — сърцето ми подскочи от радост. — Влезте и вземете със себе си най-голямата чанта с инструменти, която имате.

Това беше много почтена чанта. Пускайки хладилния техник, рязко го ударих с плоската част на дръжката на ножа по тила. Той много мило си легна. Мундирът му беше в утилитарно тъмнозелен цвят — голямо подобрение в сравнение с тъмножълтото или боклуджийството. Бързо го съблякох и го завързах до готвача към стола, където можеха да си поплачат заедно. За първи път изпреварвах преследвачите си. В случай на успех ще минат няколко часа, преди да намерят пленниците и да ги свържат с бягството ми. Облякох тъмнозеления мундир, приготвих голямо количество сандвичи, грабнах чантата с инструменти и като изкозирувах на пленниците, изскочих навън.

Там имаше голям товарен робот, с висящи по него други инструменти, който тихичко си бръмчеше. На металните му гърди беше нарисуван същият герб на обслужващата фирма, украсяващ сега и собствената ми гръд.

— Ще пътешестваме комфортно! — казах аз. — Вземи това.

Едва успях да дръпна пръстите си, когато той взе чантата.

По време на разходките ми из града бях видял множество подобни роботи, но не се бях приближавал до нито един. На гърба му имаше своеобразно седло за оператора, но нямах ни най-малка представа как да попадна там. Той ли да се спусне на колене, да спусне стълбичка, или нещо друго? По тази улица вече се движеха коли и други роботи. Бързо се приближаваше отряд войници. Отново се изпотих.

— Искам да тръгна. Веднага.

Нищо не стана, освен това, че войниците се приближиха още повече. Роботът стоеше безстрастно като статуя. Тук нямаше място за помощ. Не знам дали този начин беше ортодоксален или не, но поставих крака си на бедрената става, хванах се с ръка за стабилизатора на обръщането на рамото му и полетях нагоре, моторът му изрева, когато центърът на тежестта се промени в съответствие с моето тегло. Плъзнах се в седлото точно в момента, когато отрядът претича покрай нас. Абсолютно ме бяха игнорирали.

Седалката беше удобна. Имах добър обзор, главата ми се намираше най-малко на три метра от земята и нямах ни най-малка представа за това какво да правя по-нататък. Макар че като начало бе най-добре да се отдалеча колкото може повече от тази улица. На темето на робота имаше компактен пулт за управление и натиснах копчето с надпис „ход“. Усетих скърцащата вибрация на предавките и той тръгна на място. Добро начало. Напред! Той се наведе и се затича. И вълненията, и полицията останаха назад.

Пътувах с металния си кон през центъра на града и обмислях положението си. Един човек срещу цял свят. Много поетично, но може да доведе до объркване. Ако не се смята факта, че вече съм попадал в подобни ситуации, а те не. Цялата им система за безопасност означаваше, че на Клизант чужденци не се появяваха често, а и всички те са под контрол. Вероятно никога не им се бе случвало да губят следите на наблюдавания и този случай бе много обиден за тях. Прекрасно, ще полетят глави. Прекрасно, докато в числото на тези глави не влезе и моята. В известен смисъл имах предимство. Те не знаеха нищо за мен освен „легендата“. Ако успея да се загубя в тълпата, в дълбините на тяхната угнетяваща култура, ще бъде съвсем невъзможно да бъда намерен. Засега съм на „дъното“. Позитивните действия ще започнат по-късно. Засега трябва да спася скъпоценната си кожа.

Отпред се намираше един от градските изходи и необикновено голям брой пазачи се занимаваха с проверката и обиска на всички, които се опитват да излязат. За да избягна тази опасност, завих наляво. Ще напусна града, когато стане наложително. Към пладне вече си представях разположението на града, но ми излязоха мазоли на задника. Роботът вървеше бавно и явно имаше нужда от зареждане. На мен също не би ми пречило да се подкрепя малко със сандвичите от чантата, така че и двамата имахме нужда от почивка. Напълно вероятно е да са намерили вече пленниците в кухнята и отново да са вдигнали тревога. Отправих се към производствения кръг, който бях открил по-рано, и потърсих място, където можех да се скрия. Забелязах няколко явно запустели фабрики и складове, подходящи за целта. Избрах един. Паяжина на вратите и ръжда по пантите. Катинар, който можех да отворя на тъмно с нокът. Наоколо не се виждаше никой. Вратата се отвори със скърцане. Промъкнахме се вътре и резето щракна зад нас. Безопасно.

Мястото беше напуснато, прашно и в по-голямата си част празно. В един ъгъл имаше някаква древна машинария, лишена от черти, като загубен в джунглата идол с жертвоприношения във вид на изхвърлени перфокарти в краката му. Превъзходно. Наобядвах се, починах добре, обискирах зданието, намерих вътрешно помещение без прозорци, донесох двете чанти с инструменти, фенерче и молив с една от жертвените карти. Време бе за следващата крачка.

С плик в ръка пред мен, осветен от фенерчето, проговорих на глас:

— А сега слушай. Готов съм за възприемане. Броенето започва от десет. През това време ще заспя. Паметта ще се включи при думата… „досадник“!

— Десет — произнесох аз, чувствайки се прекрасно. След това: — Девет, осем, седем…

И се прозях. Когато стигнах пет, клепачите ми натежаха и изобщо не си спомням как съм стигнал до нула.