Отмъщението на стоманения плъх

Глава 18

След това няколко минути бях в шок, а в това състояние предпочитам да бъда сам. Бейз се оказа достатъчно разбрана. Продължаващата да проблясва на границата на съзнанието мисъл накрая се появи с цялата си неизбежност. Ще се наложи да се предам и отново да получа нашийника — това не можеше да се избегне. Спомените ми за него не бяха много приятни — мозъкът ми потрепера в черепната ми кутия.

В последно време през сивото ми вещество минаха прекалено много преживявания и не исках да се повтарят, но все пак беше неизбежно. Нашийникът и кутийката за мъчения бяха част от плана ми — трябваше да ги неутрализирам. Няма да бъде леко.

Размислих над всички възможни варианти, и когато планът на атаката беше нахвърлян на чернова, изпратих за Бейз и съобщих, че възнамерявам да се предам.

— Не можете! — кълна се, че тези забележително големи очи се напълниха със сълзи. — Да се предадете на тези дяволи, за да спасите жена. Ако всички мъже на тази планета приличаха на вас! Не мога да повярвам…

Възпротивих се на импулса да се насладя на малкия женски възторг и се обърнах, за да отворя един от контейнерите с оръжия за убиване. При вида на гранатите Бейз с интерес ме погледна.

— Това ще бъде втората част на операцията — казах й аз. — За първата част ще се погрижа сам, тя ще се заключава в проникване в сградата и освобождаването на Анжела. Надявам се също да пленя и сив човек, но ако това ме задържи, ще отложим тази част от операцията до следващия път. Втората фаза на операцията ще бъде излизането ни от Октагона и за това ще ми потрябва вашата помощ. Необходим ми е план на зданието, искам да поговоря с някого, който добре знае какво и къде се намира там, може би с някого от ремонтните работници, за да мога да намеря уязвимото им място. Можете ли да го направите сега?

— Веднага — откликна тя, тичайки. Надеждно момиче ни е Бейз. Започнах да се ровя в контейнера със снаряжението.

До разсъмване оставаха само два часа, когато бяхме готови за потегляне. Завърших разработката на своята част от операцията, но да се подготви бягството след това не беше толкова лесно. Октагон много приличаше на крепост, като имам предвид малките сили, които можехме да съберем. И много ни пречеше отсъствието на каквито и да е въздушни машини и тежко оръжие. По въздух или по земя, изглежда не съществуваше никакъв изход, но именно един от ремонтните работници, открит и измъкнат от нас, с трепереща ръка отбеляза на плана спасителния проход.

— Кабелният канат, мадам и сър, минава под улицата и под стените и излиза в субвход 17. Големият тунел за кабели, телефони и всичко такова.

— Той, разбира се, ще гъмжи от бъгове — забелязах аз. — Но ако правилно планираме всичко, то това няма да има никакво значение. Запишете, лейди, защото не обичам да се повтарям. Ето как ще премине тази операция.

След като бяха направени и последните приготовления, до разсъмване оставаха двайсет минути и целият се покрих със студена пот. Предните части вече излизаха на изходна позиция, когато звъннах на Край. Веднага ни съединиха и заговорих, преди той да успее да каже каквото и да е.

— Искам незабавно да видя Анжела и да поговоря с нея, искам да бъда сигурен, че е цяла и невредима.

Той не спори. Очакваше го. Анжела се появи на екрана в костюма на Ева и видях на врата й този омразен нашийник с кабели, отиващи нагоре.

— Всичко ли е наред с теб?

— Толкова прекрасно, колкото е възможно в такъв вид, в това положение и в едно помещение с тази твар.

— Нищо ли не ти сториха?

— Засега нищо, без да смятаме това, че ме съблякоха насила и вързаха на врата ми този нашийник, прикрепяйки кабелите към тавана, така че да не мога да избягам. Но можеш да си представиш какви заплахи изказваше този отвратителен субект. Не мисля, че бих могла да живея дори и минута с такъв мозък.

Тя застина, очите й изпъкнаха, макар да не се затвориха — Край й направи инжекция за нервно мъчение. В този момент разбрах, че ако ми попадне в ръцете, ще дойде краят му. Лицето му отново се появи на екрана и с усилие, на което никога не съм се смятал за способен, спокойно го гледах и мълчах.

— Сега ще се явиш при мен, ди Грийс, и ще се предадеш. Останаха ти само няколко минути. Знаеш какво ще направя с жена ти, ако не се явиш. Ако се предадеш, веднага ще я пуснат.

— Какви гаранции ми давате, че ще удържите на думата си?

— Никакви! Но ти нямаш избор, нали така?

— Ще бъда там — казах аз колкото може по-спокойно и изключих видеофона не преди да чуя как Анжела ми викна зад кадър: — Не!

— Дрехите ми изсъхнаха ли вече? — попитах аз, сваляйки фанелката си и ботушите.

— След малко ще бъдат напълно сухи — каза Бейз. Тя и още едно момиче държаха микровълнови уреди за сушене над клизантската униформа, която си избрах за този случай. Намокриха я във химическа вана и сега я подлагаха на принудително сушене.

— Достатъчно! Не можем да чакаме повече.

Оставаха няколко влажни петна, но това нямаше никакво значение. Пред хотела ни чакаше катер с гърмящ мотор. Засега всичко вървеше добре. А на брега стоеше колата, с доктор Мутфак на задната седалка, държащ чантата си на колене и мърморещ нещо под нос.

— Това не ми харесва — изръмжа той. — Това е нарушение на лекарския ми етичен кодекс.

— Войната е нарушение на всеки кодекс, етичен или морален, уродство, срещу което всички средства са добри. Направете това, за което ви моля.

— Ще го направя, няма спор, но човек може да прави забележки относно етичната страна на извършваното.

— Правете си забележки колкото искате, но при това пълнете спринцовката.

Паркирахме на странична улица. Октагонът беше зад ъгъла…

— Катализатор — произнесох аз. — И не проливайте нито капка. Само под мишниците, там, където няма да забележат влагата.

Вдигнах двете си ръце и почувствах топлината на течността от контейнера, а след това бързо ги пуснах, държейки мократа тъкан между ребрата и раменната си кост. След това излязох от колата и пъхнах мократа си ръка през прозореца. Иглата се заби в кожата ми — всичко е о’кей. Завивайки зад ъгъла, чух как колата тръгна.

Октагонът се изправи пред мен сякаш планина, небето зад него започна да просветлява. Стигнахме до границата. Отпред се намираше входът, към който ме насочиха. Около него стояха двама сиви хора. И двамата имаха още неизвадени от кобурите гаусовки. Те бяха много самоуверени. Приближих се към тях и единият сложи на китката ми белезници и ме поведе през вратата покрай мълчаливите часови.

Качвайки се по стълбата, се спънах и започнах по-внимателно да гледам в краката си. Инжекцията започна да действа. Не исках да говоря, а конвоите ми според обичайната си практика не искаха това никога.

Блъснаха ме в стая. Там извадиха оръжията си и ги насочиха срещу мен, докато сваляха белезниците.

— Дрехите долу — заповяда един от тях.

Направих усилие, за да не се усмихна. Отстрани стоеше флуороскоп и някакво друго оборудване за проверка. Тези субекти оставаха верни на шаблона, следвайки същата схема, същата рутина, която приложиха, когато ме хванаха първия път. Нима не разбират, че рутината беше капан и изгубена кауза?

Не, не разбираха. Неловко свалих дрехите си и им дадох на воля да поработят по тялото ми.

Естествено, нищо не намериха — просто нямаше какво да търсят. Или по-точно имаше нещо, което се надявах, че няма да намерят. Което и стана.

Проверката вървеше бавно и не можех да дочакам края й. В главата ми започна да се събира мъгла от наркотика, чувствах се като завит в памук. Инжекцията вероятно е стигнала върховия си момент и скоро ще започне да отслабва. Това, което е необходимо да се направи, трябва да бъде направено, докато наркотикът действа максимално ефективно, иначе всички приготовления ще се окажат безполезни.

— Облечи това — заповяда дървеноликият конвой и ми хвърли познатата прозрачна дреха. Наведох се да я вдигна и трябваше да скрия усмивката, която не можех да задържа. Стана!

Те търпеливо чакаха, докато се занимавах със себе си. Внимателно наблюдавах пръстите си, за да се уверя, че ще изпълнят задачата си. Когато около врата ми закачиха нашийника, едва не изпуснах облекчена въздишка.

Всичко вървеше точно по плана, плюс минус пет секунди. Когато един от пазачите взе кутийката за мъчения, наведох глава, забих поглед в краката си, за да не се спъна. Ако това е предизвикало илюзия за подавено състояние, още по-добре. Минахме по широк коридор покрай стълба и мислено отбелязах разположението й, за да получа някаква представа за разстоянието, което ме делеше от целта на пътешествието. Леговището на Край! Той чакаше зад бюрото търпеливо и беземоционално като паяк в паяжината си. Анжела седеше пред нас със закачена за тавана кутия за мъчение.

— Всичко наред ли е с теб? — попитах аз, минавайки през вратата.

— Разбира се. Нищо не стана. Не трябваше да идваш.

Щом чух това, обърнах внимание на Край, без да забравям и пазача, затварящ вратата зад нас.

— Сега ще я пуснете, нали така?

— Разбира се, не, в това не се съдържа никакво предимство — изразът на лицето му изобщо не се промени, докато говореше.

— Дори не съм и мислил, че ще я пуснете. Можете ли да кажете как я хванахте?

— Паметта ви съдържаше точно описание на жена ви, когато открихме, че за бягството ви са помогнали две жени, и естествено предположихме, че една от тях можеше да бъде тази Анжела. Компютърът я позна веднага, щом влезе в сградата.

— Сглупихме, като отидохме на такъв риск — казах аз, обръщайки се с лице към нея, но гледайки пазача си. Той беше готов да закачи кутийката за мъчения към другата кука на тавана и ако я закачеше, щяхме да влезем в капана.

Всичко, което мога да направя, е да се нахвърля върху него.

— Спрете го! — викна Край, и пазачът, поглеждайки ме бързо, натисна редица червени копчета на капака.

Няма да се преструвам, че беше приятно усещане. Болката беше достатъчно силна, за да разкъсва стомаха ми от гадене и да завърже на възли мускулите ми. Спънах се и паднах в краката на пазача. Взетият наркотик блокира по-голяма част от болката, но не цялата. Сигурно имаше още няколко нервни пътища, достъпни за моторен контрол. Очите ми се напълниха със сълзи и през сълзливата пелена можех да различа пред себе си ботуш и крак в униформен панталон. Лошо.

После видях ръката на пазача, който се наведе, за да ме хване за нашийника. Нанесох му рязък удар с изправен среден пръст и одрасках кожата на дланта му. Той само трепна и продължаваше да се навежда, докато не падна до мен, изпускайки кутийката. Тя падна толкова близо, че можех да се протегна да я взема и да натисна черното копче.

Болката веднага спря. Запълзях и се затъркалях, борейки се с вързаните си на възел мускули и ставайки на крака.

За няколко мига, минали от момента, когато нападнах пазача, ситуацията рязко се промени. Анжела лежеше напреки на бюрото на Край, хванала се за нашийника и гърчейки се от болка. Край стоеше на колене зад бюрото и търсеше пистолета си.

Хвърлих се върху него в момента, когато го вдигна. Няма да успея. Хвърлих се прекалено късно, той ще успее да стреля, и край на приказката.

Но именно сега се разнесе отдалечен взрив, подът се надигна, от тавана се посипа прах и парчета пластмаса, а осветлението замига. Край не го очакваше, а аз чаках този жизнено важен момент, когато се плъзнах по бюрото към него и нокътят ми едва го драсна по кожата.

Той стреля, но куршумът проби отсрещната стена, защото в момента на изстрела вече падаше в безсъзнание. Анжела сигурно го е нападнала веднага, щом аз се нахвърлих върху пазача. Увисвайки на кабела, тя е вдигнала крака достатъчно високо, за да ритне добре Край и да го събори на пода. Той си отмъсти, хващайки радиоуправлението преди пистолета и този малък ексцес на садизъм ми даде шанс да се добера до него. Но Анжела сега плащаше за това.

Не можех да гледам извиващото й се тяло, когато се качих на бюрото до нея. Пред креслото на Край имаше много копчета, но не започнах да ги разучавам, а просто изключих кутийката.

Анжела отвори очи и лежеше, без да мърда, тя просто ме гледаше, докато обискирах чекмеджетата на бюрото.

— Мили, ти без съмнение си гений! — слабо каза тя. Намерих ключа и се наведох, за да сваля нашийника й. — Как го направи?

— Надхитрих ги, това е всичко. Те не намериха в дрехите ми никакво оръжие, защото самата дреха беше тяхна. Тъканта беше просмукана с тантуралин, който я превърна в мощен експлозив. Нанесох на тъканта течен катализатор под мишниците, където топлината на тялото не му даваше да реагира. Докато бях с униформата, не ставаше нищо, но щом ме накараха да я сваля — бях сигурен, че трябваше задължително да го направят — катализаторът започна да действа, охлаждайки се, и когато до стигна критичната си точка…

— Бум, и всичко избухна. Моят гений — тя ме притегли към себе си, когато нашийникът щракна, падайки, и ми подари гореща и страстна целувка, на която известно време отговарях, докато не си спомних къде се намирахме. Тя седна не съвсем твърдо и се опита да пъхне ключа в моя нашийник.

— Предполагам, че имаш някакво остроумно обяснение как уби тези обесници?

— Още не са мъртви, просто са в безсъзнание. Подострих единия си нокът, а след това го намазах с каланит.

— Разбира се! Той е невидим за очите и за да се намери дори прашинка от него, е необходим спектрален анализ. Но е повече от достатъчно, за да доведе одраскания до безсъзнание. И по-нататък?

— Телефонно позвъняване, за да приведа в действие втората фаза от операцията, ако взривът не е бил чут зад пределите на зданието. Но те имат подслушващи устройства…

Преди да успея да довърша фразата, светлината изгасна. Тъй като това беше тъмна стая, се заблудих и паднах, изгубвайки контакт с реалността.

— Анжела — повиках аз, осъзнавайки дрезгавината в гласа си, — натъпкаха ме до козирката с наркотици, неутрализиращи почти всички усещания за болка. Ето защо можах да се справя с пазача, въпреки че той включи електрошоковата кутия. Но съм абсолютно изтръпнал. Всичко, което мога да направя в тъмнината, е да те чувам, ще трябва да ми помогнеш.

— Какво да правя?

— Намери Край и го довлечи до мен. Възнамерявам да погледна дали няма да можем да го вземем със себе си.

Тя го измъкна изпод бюрото, не много меко, съдейки по чутите удари, и ми помогна да го метна на рамо.

— А сега ни изведи оттук. Ще трябва да ме водиш, защото изобщо не мога да се придвижвам в тази тъмнина. Мини от другата страна на коридора, а след това вляво, на около четирийсет метра, докато не излезеш на стълбището, а след това надолу докрай.

Анжела ме хвана за ръка и тръгнахме. Ударих се в нещо, но вината не беше нейна, тъй като все още нямах ни най-малко чувство за осезание. По коридора би следвало да е по-лесно и по-бързо, тъй като там тя можеше с една ръка да докосва стената. В далечината се чуха гласове и два-три удовлетворителни вопъла. Експлозивният ми гардероб обезпечи добро отвличащо действие, а в тъмнината това изобщо беше великолепно. След това, точно когато се поздравих колко добре вървят нещата, светлината замига и светна.

Спряхме, замирайки и примигвайки от яркото осветление, чувствайки се като актьори на сцена. С най-малко дузина зрители.

Но всички те ни игнорираха, погълнати от собствените си беди и едва осъзнавайки присъствието на другите. Дебел чиновник в униформа, с изскочили от страх очи, налетя на нас, без дори да ни забележи.

— Към стълбата, бързо — изкомандвах аз и препуснах към нея с подскачащия на раменете ми Край.

Разбира се, беше прекалено хубаво, за да продължава дълго. Аварийното осветление премига и се намали до червено, и беше готово съвсем да угасне. Но вървящият срещу нас войник имаше достатъчно време, за да се огледа и да помисли какво става пред него. Накрая до съзнанието му достигна, че нещо не е наред и изваждайки гаусовката, завика:

— Стой!

Анжела държеше пистолета наготово, раздаде се само един изстрел, и войникът падна. Намерихме се на стълбата и светлината изгасна.

Беше трудно да се маневрира при спускане, макар някои усещания да започнаха да се връщат. В определена степен вече можех да напипвам пътя. Но веднъж изпуснах Край и малко се посмяхме, като го изтъркаляхме до следващата площадка, а след миг, спъвайки се, налетях върху Анжела и едва не се хвърлихме с главата надолу. След това тръгнахме по-внимателно и малко по-надолу някой каза:

— Чакаме ви, за да ви изведем. Само стойте, не мърдайте.

Това беше женски глас и при това не говореше на клизантски, иначе Анжела би взривила цялата стълба. След миг нечии ръце докоснаха главата ми и ми сложиха тежки очила. Сега можех да видя всичко в ярък контраст. Това бяха инфрачервени очила, а очакващото ни момиче имаше преносим инфрачервен прожектор. Препуснахме бързо, а тя извика някого по радиото. В подножието на стълбата ни чакаше Бейз.

— Разположихме хора на всички стълби, за да не ви загубим. Сега се връщат.

Те ми взеха Край. Не чувствах нито болка, нито умора, но по вибрациите на мускулите си предчувствах остра болка — болката от завършването на действието на наркотиците. Препуснахме бързо към отворената паст на служебния тунел.

— Насам — посочи Бейз, — на другия край чакат коли.