Отмъщението на стоманения плъх

Глава 6

Събудих се с вцепенени пръсти, отекла ръка, уморени очи. И с голям квадратен картон на масата, покрит със сложни чертежи на микросхеми. Подсъзнанието е прекрасно място за скриване на неща, неизвестни на съзнателния разум. Аз не само че имах чертежи, но и изведнъж разбрах, че знам как да ги използвам.

Планът беше възхитително прост и ме жегна иглата на ревността към този, който го беше измислил. Изискваше малко време, но много електронни схеми и оборудване. Всичко това ще трябва да се открадне. Въздъхнах и се протегнах. Денят беше уморителен, а по време на хипнотичния транс сънят ми съвсем не беше сън. И утре е ден. Темпът на преследване ще спадне.

Следващият и по-следващият ден бяха наситени с много работа. Бях стоманен плъх, изпълзял на повърхността и имаше нужда от много тичане. Градът се занимаваше с работите си, но бях сигурен, че преследването ми продължава, макар никога и да не се приближаваше близо до уютното ми гнезденце. Съединявах и запоявах микросхеми, крадях храна и други луксозни предмети както си искам. Клизант изглежда притежаваше много ниска крива на престъпността, защото срещу кражби от моя тип не се предприемаха почти никакви мерки. Или престъпният свят беше унищожен, или сега се бе настанил в правителството.

Да напусна града се оказа много по-лесно, отколкото ми се струваше. Ловко прикривайки се около контролно-пропусквателния пункт, забелязах, че начело на проверката стояха военни и тя се осъществяваше по добродушно военен маниер. Определена схема, даване на заповеди, изучаване на документите и слагане на печати, и заминавай. Надявах се, че този начин ще проработи достатъчно лесно. За да направя операцията си да изглежда военна, откраднах армейски камион. На смрачаване тикнах на пътя му робота.

Камионът, вибрирайки, спря, а шофьорът подаде навън глава и изруга. Повечето думи ги нямаше в езиковите ми уроци, и ги въведох в картотеката за по-нататъшно използване. Слава на небето — той пътуваше сам.

— От такъв го чувам — отговорих му аз, — не е хубаво така да се говори с щатен. Това е извънредна ситуация.

— Каква ситуация? — подозрително попита той.

— Такава! — ентусиазирано отговорих аз.

Иглата ловко се заби във врата му и той се строполи долу. Бях направил и нападение на складове за медикаменти. Облякох фирменото му облекло и заповядах на робота да върви след мен. Преди това отидох да взема нещата си. Те точно се поместиха зад сандъците с дехидрирана храна, формулярите в три екземпляра, ваксата за обувки и други съществено важни военни стоки. Облечен в червения мундир на войника, когото натиках в своя и оставих да спи в резиденцията си, казах „сбогом“ на робота си — единствения ми приятел на тази планета. Той нищо не отговори, но аз не се обидих.

Документите ми бяха приети с военна мълчаливост, изучени и одобрени, и бях свободен. Весело се понесох в нощта към втората фаза на плана ми. Физически това изискваше много тичане, кражба на различни коли, за да объркам следите, и дълго пътуване през централната пустиня към определен ориентир. Огромен каменен къс, който стоеше самотно, в морето от пясък. По форма напомняше гърне и на клизантски се наричаше „лонак“. Което и означава „гърне“ и ви дава някаква представа за размаха на фантазията им. Маскировъчната мрежа надеждно скри колата и цели седем дни се трудих неуморно, преди резултатът да ме удовлетвори. Бях построил със собствените си ръце робот-екскаватор, напълно осигурено подземно убежище на не повече от сто метра от планината „лонак“. Това беше финалната подготовка към третата фаза. Същата нощ пристъпих към изпълнението й.

Малкият ми самоделен предавател беше настроен и готов за работа, антената устремена точно в зенита. В полунощ го включих и към космоса се отправи тесен, точно насочен сигнал. Държах го включен точно трийсет секунди и след това го спрях.

Ето така. Сега е техен ред да хвърлят заровете и да направят следващата крачка. „Тях“ означаваше подразделението на Специалния Корпус, което организира тази фаза. Ако планът подейства, това „ако“ малко ме притесняваше, сигналът ми ще бъде приет от тях и само от тях. Широчината на канала беше много малка, а теснонасочената пеленгация бе невъзможна. Клизантците изобщо не трябваше да знаят за нея. В движение щяха да бъдат приведени огромни сили.

Най-добрите компютри ще започнат работа, гигантски ракети ще изхвърлят огън. Избраният метеорит ще се задвижи заедно с колекция съпътстващи отломъци. Далеч в космоса, зад пределите на клизантските детектори, метеоритът се движеше в посока на тази система, насочен към самотната скала — „гърне“. Трябваше да изчакам едно денонощие.

Знаейки отношението си към непродуктивното очакване, си направих малка вечеринка. Имаше хубава храна, в крайна сметка най-хубавата, която можех да намеря в консервираните дажби, и богат избор от първокласни напитки. Вино с мезе, а след това нещо по-силно. Като достоен завършек на вечерята запалих пура и включих джобния екран на минипрожектора и извъртях няколко черни-пречерни филма, купени в армейския магазин. Доста груба фалшификация, предназначена за войниците, но изглеждаше много привлекателно за мен — чергар в пустинята.

Сънят постла мекото си одеяло, денят последва нощта, а след това настъпи отново нощ. И веднага щом се стъмни, се оказах навън с полеви бинокъл, преглеждайки небето квадрат по квадрат. Нищо. И не трябва да има нищо в продължение на още няколко часа, но нямах търпение. Целият план започна да ми изглежда абсурден. Чувствах самотата си много силно, бях попаднал в капана на тази планета, на много светлинни години от цивилизацията. Настроението ми беше подтиснато. Отново отпих от манерката.

Ако всичко вървеше добре, големия каменен къс трябваше вече да се е насочил към Клизант за сблъскване.

Когато защитата го засече, той ще изглежда все още като парче космически отломък. Ще се вреже в атмосферата и ще изгори.

Ако го проследят заради малко вероятния случай, че може да бъде нещо голямо, това обстоятелство ще ги откаже от по-нататъшни търсения.

Скоростта и температурата изключваха жив товар. Ще бъде също толкова трудно да го проследят и поради съпровождащите го отломъци, отразяващи сигналите на радара. Метеоритът ще пробие атмосферата и ще се вреже в пустинята с толкова голяма скорост, че ще унищожи всичко живо.

Ако има разследване, то ще бъде бавно и когато изследователите дойдат, много неща ще успеят да застанат на местата си. Така се надявах. Всичко изглеждаше безупречно на теория и напълно безумно на практика.

Точно в полунощ на хоризонта отначало замига, а след това светна нова звезда и въздъхвайки с облекчение, оставих чашата. Графикът бе спазен като от пътническа ракета. Точката ставаше все по-ярка и по-ярка. Знаех, че компютрите и астрономите са поработили както трябва. Но не чак толкова добре.

Тази играчка възнамеряваше да се приземи точно върху мен!

Не съвсем. Докато я наблюдавах, тя видимо се изместваше встрани, ускорявайки движението си с развитието на нещата. Във въздуха се разнасяше пуфтене като от чайник. Скочих в колата и с ритник я съживих, когато горящата бомба се скри зад върха на „гърнето“, последва разтърсващ взрив, осветяващ местността и очертаващ с огъня си силуета на скалата.

Хвърлих се напред. Фаровете ми извадиха от тъмнината прясно петно на земята, обкръжено от облаци прах, дим и пара.

На дъното лежеше голямо полирано парче от изпускащ пара камък. Скрих колата зад най-близката дюна и пуснах предавателя. Раздаде се още един взрив, малко по-слаб от този на сблъсъка, и над главата ми просвистяха парчета от камъни.

Когато отново погледнах метеорита, зарядите го бяха разцепили почти на две и желеобразната течност, която защищаваше съдържанието му, попиваше в пясъка.

В същия миг чух нарастващ грохот от приближаващи се реактивни самолети и моментално изключих фаровете. Летящите чудовища прелетяха над главата ми — триъгълници ревяща тъмнина на звездното небе — и се наклониха при завоя. Направих нова преоценка на подозрителността на полицейските сили, а също и на радарите, компютрите и самата им организация. Имах по-малко време, отколкото предполагах. Скочих в ямата, опитвайки се да не обръщам внимание на топлината, лъхаща от раздробения камък.

Снаряжението беше цяло — опаковано в плоски сандъци, и светлината на звездите беше достатъчно силна, за да ги измъкна горе и да ги скрия в колата. Самолетите кръжаха горе и търсеха точното място на падането на метеорита с помощта на радарна триангулация.

Не че можеха да видят нещо при тяхната скорост, а и на тъмно, но се задаваха по-бавни въздушни съдове с уреди и осветление, които можеха да претърсят целия район.

При тази мисъл забързах доста, въображението ми вече рисуваше трептенето на перки на хоризонта. Дишайки тежко, сложих и последния сандък в колата и зачаках самолетите да се обърнат с гръб към мен, преди да тръгна към своята дупка.

Пътувах с възможно най-голяма скорост, лавирайки между големите ями и подскачайки на по-малките. Когато самолетите се обърнаха в моята посока, спрях, изчаквайки и представяйки си с всички сили колко съм мъничък. При следващото тръгване успях да се добера до входа. Когато хвърлях в дупката първия сандък, чух мотори. Отдалеч заблещука силна светлина, движеща се към мен. Бръсначът се размахваше съвсем близо до мен. Хвърлях сандъците един след друг, без да се грижа къде ще се приземят.

Вече бях готов да се гмурна след тях и внимателно да ги подредя, когато над главата ми запърхаха огромни крила и изпод „гърнето“ като мълния избухна ослепителна светлина.

Тя се понесе по-нататък, а аз напипах с крак стартера на колата през галактиката от дъги и ревящи светлинни дискове. Колата потегли от мястото си, след това рязко увеличи скоростта, когато превключих. Светлината удари отново, паднах на една страна и замрях.

Лежах безкрайно дълго, обгарян от светлината дори през плътно стиснатите клепачи. Стори ми се, че съм лежал две-три години. Но това продължи само части от секундата.

Стълбата си беше на мястото и се спуснах по нея, като издрасках коленете си в нахвърляния как да е товар.

Промъквайки се в тъмнината като къртица, с ритници ги блъсках пред себе си. Ревът на големи машини зад мен стана по-силен, а след миг към него се присъедини грохотът на честа стрелба и взривове.

— Превъзходно — въздъхнах аз, хвърляйки и последния сандък. — Оръжието е предназначено за използване. И те го използват. Бях сигурен, че ще се окажат компания, която няма нужда да храниш с хляб — нека постреля, и много се радвам, че не сбърках.

Още по-силен взрив обозначи унищожаването на колата ми. По-добре не можеше и да бъде. Взех със себе си предавателя и с лениви крачки се изкачих по стълбата.

Наместих се удобно на нея, опрях се с лакти на земята и заех най-доброто място за наблюдение на това представление. Ревяха реактивни самолети. Перките кълцаха въздуха над главата ми. Пееха куршуми и избухваха бомби. Колата гореше прекрасно, изхвърляйки искри и горящи парчета, когато отломъците биваха улучвани от ураганния обстрел. Когато стрелбата започна да стихва, аз я съживих, като натиснах първото копче на предавателя си.

Скорострелни оръдия започнаха да стрелят от върха на „гърнето“, докато от установките на различни интервали излитаха ракети. Всеки втори изстрел беше трасиращ, така че спектакълът беше впечатляващ.

Самолетите си правеха лупинги горе, за да се прегрупират, а след това започнаха да атакуват с удвоена енергия. Върхът на скалата и цялата земя наоколо бяха изтерзани от взривове. За да набавя оръжията, направих нападение на клизантския арсенал и ми беше приятно да видя как едната страна стреля сама срещу себе си.

На не повече от петдесет метра от мен се взриви бомба, във врата ми се посипа пясък. Тази част от спектакъла завърши. Време бе за финала.

Заедно с пясъка се смъкнах от стълбата долу. Скрих я бързо и дръпнах въжетата. Огромната купчина пясък, натрупана пред самия вход, се държеше само благодарение на три дъски, които отстраних. Едва успях да затворя вратата, когато пясъкът като мощна река се изсипа долу. Стоейки в тъмнината, бавно преброих до десет, очаквайки пясъкът да засипе напълно ямата, и натиснах второто копче на предавателя.

Нищо не стана.

А това беше съществена част от операцията. При всичките тези избухващи бомби още един взрив щеше да мине незабелязано, но би скрил следите от пребиваването ми на това място. Ако не се взриви, то лесно ще ме открият и изровят…

Паметта ми се върна и проклех собствената си глупост. Разбира се, че си бях оставил запасен вариант в случай че радиосигналът не може да мине без дебелия слой пясък и бързо напипах оставеното до входа фенерче. Включих го и насочих светлината към ъгъла. Ето го! Кабел с табелка „2“ — за да не го бъркам в бързината.

А много бързах. Взривовете навън затихваха. Вероятно механичният враг на скалата бе унищожен, и ако моят взрив не стане сега, той, меко казано, ще изглежда много подозрителен. Обърнах края на кабела (излизаше навън през пясъка) и отново натиснах копчето…

Тишина…

Когато разтърсващият взрив избухна над главата ми, размествайки костите в тялото ми и разбивайки зъбите ми, пещерата ми забумтя като барабан, и надолу се посипаха парчета почва. Бях в безопасност.

Уютно, сякаш хлебарка в кутия. Включих светлината и с гордост огледах резиденцията си за следващите една-две седмици. Запасът от енергия е автономен, разбира се: храна, вода, регенерираща се атмосфера — всичко, което можеше да потрябва на човек. И пристигналите с метеорита печатни схеми и уреди.

Ще работя и сглобявам снаряжението си и ще изляза на повърхността готов да се срещна с противниците си лице в лице. Докато горе не изследват цялата пустиня. Никога няма да се досетят да погледнат под краката си, никога няма да потърсят под носа си, никога. Усмихнах се и взех бутилката, за да отпразнувам достойно това събитие.