Отмъщението на стоманения плъх

Глава 14

Отведоха ме в килията. Гола, без прозорци, чиято единствена мебел беше една празна кофа. И тук куката на тавана беше поставена явно съвсем скоро и надзирателят — невзрачен човек — услужливо ме закачи за нея.

— Съществуват малко шансове да умра от глад — уведомих го аз. — Защото първо ще умра от жажда.

Той не реагира, но се върна с войнишка дажба. Не е най-вдъхновяващата храна на света, но ще запази живота ми. Дъвчейки и отпивайки по малко от водата, здраво се бях вкопчил в тази мисъл. Да запазя живота си. Те ще направят всичко, освен да ме убият. Искаха ме, имаха нужда от мен. Знаеха, че Специалният Корпус е по петите им й ще трябва да приложат всестранни усилия, за да го спрат. Край говореше на едро и наполовина ме уговори, погледнах китките си и потреперих. Той все пак ме бе убедил. Но защо се стара толкова много?

Защото аз явно бях нещо повече от пешка в тази игра. Бях фактор, който можеше да реши изхода в полза на всяка страна.

Точно сега Клизант действаше успешно в завоевателския бизнес, но все още можеха да го спрат. С това, което знаех, Специалният Корпус можеше да започне организирането на контравъстаници и да предотврати експанзията на другите планети. Клизант можеше да бъде спрян дори тук.

Ако можех да предам страната си, то специализираните ми знания нямаше да нанесат поражения на Корпуса, но това вероятно щеше да го задържи достатъчно дълго от действия, за да може да се осъществи и втората фаза на завоевателната политика на Клизант.

А това означаваше, че сивите хора са допуснали грешка. Би трябвало да ме убият веднага, след като откриха кой съм. Ако с мъчения успееха да изтръгнат сведения за Специалния Корпус и ги убедях да променят мнението си, можех наистина да стана оръжие в ръцете им. Две „може би“. Но това пренебрегваше факта, че докато съм жив, бях най-смъртоносното оръжие срещу тях.

Те допуснаха и втора грешка. Хванах се за този извод и го предъвквах, точно както предъвквах чупещата зъбите ми дажба. Не взимах под внимание, че бях във всички отношения техен пленник. Във всички отношения? Ха! Физически — да. Умствено — решително не. Те почти ме бяха склонили при първото мъчение и бяха абсолютно сигурни, че ще падна в ръцете им.

При мисълта за ампутация стомахът ми се сви и изгубих апетит. По понятни причини.

Сега трябваше да си спомня за нея, но не така, както би им се искало. Това беше трик, трябваше да бъде трик, и трябваше да се придържам именно към това предположение. Докато предъвквах и гълтах храната, си направих силно вътрешно внушение. Слушай, ди Грийс, ти знаеш достатъчно много за реалността, за да можеш да определиш кога е подправена. Самият ти винаги си я подправял за собствено удоволствие и за неудоволствието на други. Значи така, сега някой е направил същия трик и с теб. Прерязаните китки, артериите, изтласкващи кръв! Спокойно, момче. Изхвърли част от емоциите в канализацията. След известно време ще стигнем до спомените. Но първо дай да погледнем реалността.

Реалност. Колкото и чудотворна да е медицината, тя не може за няколко часа или няколко дни да реанимира ампутирани китки.

А сега откъде се взе тази цифра? На някакво подсъзнателно равнище чувствах, че е изминало само кратко време между ампутацията и оздравяването. Всички имаме часовници, тиктакащи в дълбините на мозъка, те управляват денонощните ритми на съня и бодърстването и работят през цялото време. Точно сега моят се опитваше да ми съобщи, че е изминало само малко време от момента, когато сивите хора ме доведоха тук. Но имах ли някакво реално доказателство, за да подкрепя това чувство? Опипах лицето и косите си, имах нужда от бръснене, но не много. Косите ми бяха с предишната си дължина, но можеха да ме обръснат и подстрижат, това нищо не доказваше.

Ноктите ми? Поддържах ги подрязани и изглеждаха същите. Почакай, помисли. Спомни си. Нещо малко, незначително. Да — по дреме на приземяването, много напрежение, много отвличащи преживявания. Счупих си нокътя на малкия пръст на лявата ръка. Не, засега не го гледай, седни отгоре, спомни си. Счупен нокът… Абстрахирай се… Да го прегриза. Доста неприятен образ на самоизяждане, който се появява по едно или друго време в повечето от нас. Досадната частица нокът е откъсната рязко чак до бързото и тихо „ох“ и мъничката капка кръв. Абсолютно забравено във въртележката на следващите събития.

С внимателно движение измъкнах дланта си изпод мен и я поднесох към очите си. Кутре, къс нокът — и мъничка коричка кръв.

Хванах те, Край, стар факире!

Съдейки по вида на нокътя, бях пленник най-много от ден-два, не повече. Червените белези на китките ми? Могат да се направят по стотици различни начини. А ампутацията? Край е подправил моята реалност, вероятно хипноза, всъщност това нямаше никакво значение.

Край и екипът му не бяха толкова добри, както изглеждаше. Те несъмнено са използвали и преди това разтърсващи мозъка мъчения и действително са оставали впечатлени от успехите на тази техника.

Вероятно именно по такъв начин са завоювали за своите лоши цели новобранците на планетите, набелязани за нашествие. Напълно възможно. Но главорезите на Край бяха свикнали да работят с уважавани граждани, едновременно и селяни, погрешно вземащи дебелите си задници и бутафорията на съществуването си за единствената реалност. Техният свят беше единствен, градът им — наистина най-хубавият. Измъкни ги от познатата обкръжаваща ги среда и окажи натиск върху съзнанието им и мозъкът им ще потече от ушите им като желе. Желеобразните хора бяха лесна плячка за сивите мундири. А не благородният, праволинейният, гъвкавият, нечестният, подобен на хамелеон хлъзгав Джим Боливар ди Грийс. Човек с хиляди лица, запознат с хиляди култури, лингвистически компетентен в десетки езици. И те искаха да подменят моята реалност? Това ме накара да се разсмея, и аз се разсмях.

Не само се разсмях, но и затичах, и затанцувах. Тичах в кръг, викайки „Хип-хип ура! Победа!“ и други щастливи възгласи. Заради нашийника си и кабела бях принуден да тичам в кръг, но открих, че мога да варирам, сменяйки рязко направлението. Кабелът беше прекалено тънък, за да се изкача по него. Бях сигурен, че е направен такъв преднамерено, но можех да измайсторя примка и да увисна на нея. Направих примката високо над главата си, колкото можех да достигна, хванах се за нея, отблъснах се и свободно се залюлях. В най-ниската точка на люлеене се отблъснах със сила и отидох по-нагоре. Отлично развлечение. Докато ръката ми не се изплъзна и примката не се развърза.

В този момент всичко едва не свърши за малко, когато тежестта ми падна на металния нашийник около бедния ми врат. Именно по такъв начин са убивали хора, нали знаете, когато са ги бесели, без да ги душат. С това внезапно дръпване, което чупи вратните прешлени.

Тази мисъл преобладаваше в главата ми, когато се катерех по кабела и успях да го стисна, преди да настъпи рязкото дръпване. А то настъпи отпред на врата ми, а не отстрани, иначе можех да чуя рязкото х-р-а-с, сигнализиращо края. Болеше и за миг всичко се завъртя пред очите ми, и когато казах „уф“, направих това шепнешком, защото не бях се оказал грижлив стопанин на гласните си струни.

В крайна сметка седнах и отпих малко вода. Почувствах се малко по-добре и се учудих защо никой не идва да разследва повода за скорошното шумене и безобразия. Бях сигурен, че са снабдили килията с бъгове и ме наблюдават. Вероятно акробатиката ми не им е направила особено впечатление. Или може би са били толкова заети, че не са имали време внимателно да ме наблюдават. Ако последното предположение е вярно, то ще мога да извлека полза от това.

Опаковката на дажбата и бутилката за вода бяха смачкани и превърнати в прекрасни възглавнички за дланите ми. Около тях направих двойна примка от кабела до врата ми. След това се вкопчих здраво в кабела и подскочих колкото може по-високо и с цялата си тежест се отпуснах на кабела.

И на ръцете си. Когато направих това за десети път, започнах да чувствам, че ръцете ми вече ще се откъснат и ще направят това преди някоя важна част от придържащия ме механизъм. Теорията, разбира се, беше достатъчно здрава, развалянето на всеки компонент можеше да ми осигури свободата. Макар че моите компоненти отказваха много по-бързо. Починах си и подскочих в опит номер тринайсет.

Щастливо тринайсет! Нещо се скъса с рязко метално скърцане, кутийката падна долу и отскочи от главата ми.

Бях изключил, не знам колко, вероятно само няколко секунди, и дойдох на себе си, въртейки глава и опитвайки се да седна.

Движѝ се, настояваше подтискаща мисъл, махай се оттук, докато не са дошли за теб. Но първо трябваше да дезактивирам кутийката за изтезания, тъй като тя можеше да се окаже радиоуправляема. Обърнах я и видях, че металната примка, на която висеше, се бе скъсала. Имаше пулт за управление с разположени във вид на мрежа около 50 малки червени копченца. Потреперих при мисълта за натискането на някое от тях. Над мрежичката се намираха две големи копчета — едното червено, другото черно. Червеното беше натиснато. Изглеждаше достатъчно и очевидно. По цялата логика на нещата би трябвало да натисна черното копче и да изключа кутийката, но продължаваха да нахлуват спомени за болката. Накрая натиснах черното копче.

Нищо не се случи. Можех да го почувствам. Леко докоснах едно от малките червени копченца, след това друго и още едно. Нищо.

Кутийката сега беше парче мъртъв метал. Както се и надавах. Погледнах и намотах излишния кабел, докато кутийката не се залюля удобно. След това опитах вратата, която се оказа незаключена. Неумели резачи, или прекалено голяма вяра в машините за изтезания? Прилепих око до вратата и леко я отворих.

И я затворих дори по-бързо, отколкото успях да помисля за това. По коридора вървяха двама сиви човека, носейки между себе си предмет с много зловещ вид. Не можах достатъчно добре да го видя, за да забележа подробности, макар че това, което видях, предизвика в мен определено усещане на тръпки по кожата. Следващата крачка в програмата за опитомяване на ди Грийс? Това изглеждаше вероятно, защото те натиснаха дръжката на вратата.

За тази двойка беше приготвен сюрприз, и исках да го скрия от тях колкото може повече. Когато вратата се отвори, минах зад нея и почаках, докато те се вмъкнат с обемистата си машина за мъчения. Едва когато чух как единият от тях разтревожено ахна, бутнах вратата с рамо и я блъснах в тях с цялата си тежест и сила. Щом костите им запукаха, изскочих иззад вратата, размахвайки металната кутия на края на кабела. Единият от тях стоеше наведен, заинтересуван от тежестта на машината върху крака си повече от всичко друго, и го ударих по черепа с оръжието си. Докато то отново се вдигаше, вторият се опита да извади пистолета си и действително го извади наполовина от кобура, преди коляното ми да попадне ниско под корема му, и той се стовари върху партньора си. Измъквах пистолета от омекналите му пръсти, когато падна, и сега вече бях въоръжен.

По-голямата част от пребиваването си в това здание бях в съзнание и мислех, че знам как да се измъкна. Обратно през главния вход, който вероятно се охранява. Намираше се един етаж по-долу, в противоположна посока от кабинета на Край. Гаусовката беше заредена догоре с енергия, имаше също и пълен пълнител. Нямах време да проверявам с какви боеприпаси е зареден, но те вероятно бяха нещо смъртоносно, което идеално ми подхождаше. Бях в смъртоносно настроение. Намотавайки кабела по-близо до кутийката, така че да не се люлее и да не ми пречи да вървя, поех дълбоко въздух и се измъкнах иззад вратата.

Коридорът беше празен, добро начало. Претичах до стълбите, не видях никого, после се хвърлих надолу, прескачайки по две стъпала.

Четири етажа по-долу, точно когато започна да ми се завива свят от постоянното тичане по низходяща спирала, срещнах друг човек, вървящ насреща ми, сив човек с гаусовка и много подозрителен поглед. Доколкото очаквах тази среща, а той — не, първият изстрел беше мой.

Още един изстрел. Гаусовката беше заредена с патрони дум-дум. Те пробиха в стълбата зееща дупка и отхвърлиха сивия към стената, където той и се строполи, смачкан и безчувствен. Ехото още гърмеше, а прахта още не беше се разнесла, когато скочих през дупката и със самоубийствена скорост се хвърлих надолу по стълбата. Да чакам там би било още по-самоубийствено. Стълбата свърши, намерих се долу и се ударих в стената, толкова бързо тичах. Над мен се раздадоха викове и тропот на тичащи крака. Със заредената гаусовка рязко отворих вратата и… влязох в пълна тъмнина.

Това беше малък шок, едва не пуснах два куршума напосоки, но когато очите ми се адаптираха, забелязах в далечината смътна светлина. Имаше нешпакловани стени, прах и други признаци, че съм пропуснал първия етаж и съм завършил бягането си в мазето. Това също беше отлично, тъй като един етаж над мен без съмнение ме очакваше топъл прием. Ако можех да се измъкна от мазето, все още щях да бъда на една крачка пред преследвачите си. С гаусовката насочена напред, размахвайки кутийката си, причинявайки си синини от невидимите препятствия и спъвайки се, се промъквах към далечната светлина. Не се преизпълних с ентусиазъм, когато я стигнах, преминавайки през невидимата полоса от препятствия. Това беше прозорец.

Малко прозорче, високо в стената, покрита с мъртви насекоми и мръсотия. При това със здрава решетка.

Зад мен в тъмнината се раздадоха викове и тропот, звуци от падане с трясък и яко ругаене. Какво да правя?

Очевидно трябваше да се махам. Отстъпих, вдигнах гаусовката, закрих лицето си с ръце и избих с изстрели прозореца, част от стената около него и парче тротоар навън, докато оръжието ми не се изпразни. Хвърлих го, преметнах кутийката през рамо и се възползвах от свободната си ръка, за да си помогна да се изкача по струпаната мазилка и да се измъкна навън.

За да се хвърля отново да бягам. Някой ме видя и извика, но не отговорих. Затичах се още по-бързо, макар вече да се задъхвах. Доста се бях уморил от тези усилия. Едно е да тичаш, друго да останеш на свобода, особено ако тичаш бос, в абсолютно прозрачни дрехи, с нашийник и няколко метра кабел около врата си, без да броим кутията. Вероятно съм представлявал доста необичайно и еднозначно зрелище.

Трябваше да се скрия, да се пъхна в миша дупка, да се преоблека, да се избавя от нашийника и още много други неща. А все повече и повече се уморявах.

Колкото може по-бързо завих зад ъгъла и се сблъсках с някой, който вървеше в противоположно направление. И двамата паднахме и се обърнах на гръб като бръмбар, намиращ се в състояние близо до пълно изтощение и гълтащ въздух с уста. След това видях лицето на човека, когото съборих и почувствах последна малка искрица надежда.

— Остро̀в — ахнах аз, — стари приятели, стари съквартиранте, стари сътрапезнико. В беда съм и ми е необходима помощта ти. Разбираш ли, местните…

Видях как Остро̀в, мек човек и в най-лошите времена, се бе превърнал в сърдито животно. Изкривено лице, изскочили извън орбитата си очи, пяна на устните. Той се нахвърли върху мен и ме притисна към студената земя.

— Местните нямат нищо общо — закрещя той. — Край разпитваше за теб. Край те търси. Какво си направил?