Отмъщението на стоманения плъх

Глава 19

Стенех от всяко движение: малко по-глухо и театрално, отколкото би следвало, но това отвличаше Анжела от собствените й неприятности, като я караше да се усеща необходима. Обикаляше като квачка около мен, добросъвестно слагайки под главата ми възглавници, наливайки ми утешително и режейки плодовете на малки парченца.

Надявах се, че тези задължения на съпруга няма да й позволят да си спомни за кутийката за мъчения.

Въздухът, проникващ в стаята, беше топъл, а небето, както винаги, синьо.

— Някакви загуби? — попитах аз.

— Никакви, за които си струва да говорим. Малко обгаряния и драскотини и няколко леки рани сред авангарда. Всичко мина точно както го беше планирал. Щом момичетата чули взрива, прекъснали телефонните кабели и направили страшна каша с линиите. След това минали през тунела и изключили аварийното осветление. Останалото го знаеш, тъй като беше достатъчно любезен да не припаднеш, докато не стигнахме до колата.

— Щях да бъда щастлив да направя това по-рано, но не ме възхищаваше мисълта, че ще ме повлекат по тръбите амазонки. Бейз, те изглежда все още нямат особено високо мнение за мъжете. Може би ще ме направят почетна дама?

— По-добре внимавай да не би да ти направят нещо друго. Току-що позвъня доктор Мутфак и каза, че с Край вече може да се говори.

— Тогава да тръгваме. Много отдавна с нетърпение очаквам този разговор.

Когато станах от леглото, ставите ми затрещяха и се почувствах хилядолетен старец. Бях облечен с бански, както и Анжела. В разкошния хотел „Ринг“ неофициалността беше устав. Това ни даваше възможност да се гмурнем в морето, спасявайки живота си, ако наблизо отново се появят войници.

— Какво ще стане, ако се появят клизантци за проверка? Има ли план как да се скрие Край?

— Скрие е най-подходящата дума. Тъй като е в безсъзнание, може да се пази на дъното на един от хладилниците. Хубава мисъл, особено ако забравят за него и го оставят там.

— Отмъщението — после, сега — информацията. Интересно, какви пленителни фактори е открил в нашия чужденец докторът.

— Той не е чужденец — настояваше доктор Мутфак. Докато аз спях, той е работил в малката си, но напълно оборудвана лаборатория, представляваща част от мини-болницата на хотела. Отговарям за това с репутацията си.

— Единствената ви репутация, която ми е известна, е репутацията на мозъкоизтисквач — казах аз. — Нима можете да сте уверен?

— Няма да търпя да ме оскърбяват чужденци? — завика докторът, като се изправи в гнева си така, че темето му почти стигна до рамото ми. — Към оскърбления от страна на жени съм свикнал, но от чуждопланетни… Там, където са ви родили, трябва да е известно, че база на цялото медицинско образование е здравата основа на биологията и физиологията. Случи се така, че цитологията ми е хоби. Бих могъл да ви покажа клетки, които ще ви накарат да закрещите от учудване, така че знам за какво говоря! Клетките на този субект са човешки, така че той е човек. Жизнеспособен „Хомо Сапиенс“.

— Но различията: такава отчужденост, ниска температура на тялото, отсъствие на емоции и така нататък…

— Всичко е напълно в пределите на човешкото царство и човешката вариативност. Човечеството е способно на поразителни адаптации, и поколенията, живели в различна обкръжаваща среда, пораждат цяла серия от приспособителни адаптации. В литературата се привеждат много повече екзотични примери, отколкото представеният даден индивид.

— Значи, също така не може да е и робот? — широко отваряйки очи, невинно попита Анжела и отскочи назад, когато протегнах ръка, за да я хвана. Теориите ми, струва ми се, не бяха добре обосновани.

— Кога ще можем да поговорим с него? — попитах аз.

— Скоро, много скоро.

— А може ли да попитам, какво направихте, за да го накарате да отговаря на въпроси?

— Хубав въпрос — Мутфак поглади сребристата си брада, готов за интерпретиране тайнствата на медицината пред един профан. — Тъй като изглежда, че именно този човек е отговорен за вмешателството в работата на вашия мозък, не чувствах това, което е прието да се нарича отговорност на лекаря пред пациента, особено когато пациентът е помогнал да се организира нашествие на родната ми планета.

— Това е много добре от ваша страна, докторе.

— Съответно не изпитах никакви колебания, когато разстроих нормалните му мислителни процеси в наша, а не негова изгода. Не ми беше лесно да направя това. И го чувствам също като морално престъпление, както и това, което е било направено с вас. Но отговорността за това ще поема върху себе си. Помогна ми фактът, че в момента на пристигането му беше в безсъзнание. Напъхах лъжливи спомени и предизвиках регресия на отношението му към хората и емоциите, като поставих блокажи на паметта и изобщо направих още няколко ужасни неща, за които ще нося кръст до края на дните си — кръста на отговорността.

Доктор Мутфак изглеждаше така, сякаш всяка минута можеше да се разплаче и го потупах по рамото.

— Вие, докторе, сте войник на предната линия на фронта, правещ всичко за победата, и ние много ви уважаваме за това.

— Е, а пък аз — не, но сега няма да се безпокоя особено — той се отърси и отново стана човек на науката. — След няколко минути възнамерявам да изведа пациента от дълбокия транс. Ще изглежда събуден, но съзнанието му няма да се ориентира в обкръжаващата го обстановка. Емоциите му ще бъдат примерно като на двегодишно дете, искащо да помогне. Помнете това. Не го притискайте с въпроси и не се дръжте враждебно. Той от все сърце ще се старае да ви помогне, но достъпът до информация в много случаи няма да е лек. Бъдете снизходителни и перифразирайте въпросите. Не го притискайте прекалено силно. Готови ли сте?

— Предполагам, че да — казах аз, макар много трудно да можех да си представя Край в ролята на помагащо момченце.

Ние с Анжела тръгнахме в строй след доктора в смътно осветената стая на болницата. Когато влязохме, седящият до леглото санитар стана. Мутфак така нагласи осветлението, че то осветяваше само Край. След това му направи инжекция.

— Трябва много бързо да подейства — обясни той.

Очите на Край бяха затворени, лицето отпуснато и неподвижно. Черепът му беше омотан в бинтове, под които излизаха кабели към стоящия до него апарат.

— Събуди се, Край, събуди се — тихо каза докторът.

Лицето на Край трепна, бузите му помръднаха, и очите му се отвориха. На лицето му имаше израз на безгрижно спокойствие, а на устните — следа от слаба усмивка.

— Как се казваш?

— Край — говореше тихо, с момчешки глас. Нямаше и следа от съпротива.

— Откъде си пристигнал?

Той се намръщи, мигайки и наблюдавайки ме, издаваше някакви звуци. Анжела се наведе и потупвайки го дружески по ръката, проговори:

— Трябва да се успокоиш, не бързай. Ти пристигна тук от Клизант, нали?

— Да — кимна той и се усмихна.

— А сега помисли, ти имаш добра памет, на Клизант ли си се родил?

— Аз — според мен не. Бях там, докторе, много време, но не съм се родил там. Родих се вкъщи.

— Вкъщи — това друга планета ли е, в друг свят?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш, на какво прилича?

— На студ.

Когато каза това, гласът му беше толкова леден, колкото и думата, повече приличаше на гласа на предишния Край и лицето му постепенно се променяше, отразявайки мислите, откликнали се като ехо на думите му.

— Винаги студ. Нищо зелено, нищо не расте, винаги е студено. Налага се да обичаш студа, а аз никога не съм го обичал, макар че можех да живея с него. Има топли планети и много от нас заминават на тях. Но ние сме малко. Не се виждаме много често един друг и не мисля, че се обичаме, пък и защо да се обичаме? В снега, в леда, в студа няма какво да се обича. Ловим риба, това е всичко, на снега нищо не живее, целият живот е в морето. Веднъж пъхнах ръката си в морето, но не мога да живея във водата. Рибите могат и ние ги ядем. Има и по-топли планети.

— Като Клизант ли? — попитах аз толкова тихо, колкото Анжела. Той се усмихна.

— Като Клизант. През цялото време топло, дори горещо, прекалено горещо, но не съм против. Странно е да се виждат по сушата други същества освен хората. И много зеленина.

— Как се казва домът ти, студеният дом? — прошепнах аз.

Трансформацията стана веднага. Край започна да се извива на койката, лицето му се кривеше и обезобразяваше от гримаси, очите му се отвориха широко и се установиха в една точка. Доктор Мутфак му крещеше да забрави въпроса и да лежи спокойно, опитвайки се през това време да забие игла в мятащата се ръка. Но вече беше късно. Реакцията, пусната от мен, продължаваше и само за миг в очите на Край се появи нещо разумно и омраза, когато дошлият на себе си Край осъзна какво става.

Но само за момент, след един миг гърбът му се сви в безмълвен спазъм и той рухна, застинал и неподвижен.

— Умря — обяви доктор Мутфак, поглеждайки показанията на уредите.

— Сесията беше полезна — забеляза Анжела, приближавайки се към прозореца и вдигайки щорите. — Време е да се изкъпем, ако се чувстваш способен на това, скъпи. А после ще трябва да измислим начин как да намерим на доктора друг сив човек. Сега, когато знаем каква област не трябва да докосваме, можем да го накараме да изкара повече време до разпита.

— Не мога! — отдръпна се доктора. — Само не това! Ние го убихме! Аз го убих! Той има имплантирана заповед, на която е невъзможно да се съпротивлява — да умре, но да не издаде къде се намира планетата му. Това може да се заложи — стремеж към смъртта. Сега го видях. И повече не искам!

— По различен начин са ни възпитали, докторе — спокойно и безстрастно забеляза Анжела. — Бих разстреляла твар като Край в бой и не изпитвам други чувства от това, че смъртта му настъпи по такъв начин. Вие знаете кой е той и какво е направил.

Нищо не казах. Бях съгласен и с двамата. С Анжела, видяла джунглата на Галактиката с нейните закони, и с доктора, хуманист, израснал в матриархат, стабилен и незаменим. И двамата бяха прави. Интересно животно е човекът.

— Починете си, докторе — посъветвах го аз. — Вземете едно от собствените си хапчета. Бяхте на крак денонощия и това не е могло да ви донесе полза. Ще се видим, когато се събудите, но преди това си починете добре.

Взех Анжела за ръка и я отведох от тъжния малък човек, забил поглед в земята.

— Нали не съжаляваш за тази твар? — попита Анжела. Издавайки ми своята загриженост номер две, означаваща нещо от рода на: „Не търся неприятности, но ако ги искаш — ще ги получиш.“

— Аз? Много малко шансове има за това, любима. Край е този, който неотдавна разходи по мозъка ми бодлива тел и се опита да направи същото и с теб. Само съжалявам, че не можахме да изстискаме повече от него, преди да ни напусне.

— Следващият ще разкаже повече. Поне сега знаем, че идеята ти е вярна. Те като че ли не са чужди същества, но не са и клизантци. Ако можем да ги изкореним оттам, ще можем да спрем нахлуванията.

— По-лесно е да си го представим, отколкото да го направим. Хайде да поплуваме и ще помислим над това, когато се върнем, на чашка.

Водата отпусна мускулите ми и събуди остър глад и жажда. Извиках по радиото прислугата и дадох разпореждания. Така че когато излязохме на брега, ни чакаше месо и бира. Те едва притъпиха остротата на апетита ми, но все пак ми дадоха възможност да се върна в стаята си за по-изтънчен обяд.

Седем блюда: лютива бурадска супа, направо огън, риба, месо и други деликатеси, прекалено многобройни, за да ги споменавам. Анжела хапна малко и изпразни чашата си, докато се справях с по-голямата част от храната. Насищайки се, въздъхнах и се отпуснах в креслото.

— Мислех — съобщих аз.

— Едва не ме излъга. Смятах, че плюскаш като свиня в кочина.

— Запази за малко буколическия си хумор. Тежката нощна работа заслужава добра дневна храна. Клизант — това е проблемът ни, или по-скоро сивите хора, толкова здраво контролиращи икономиката му. Хващам се на бас, че ако успеем да се отървем от тях, Клизант няма да има толкова силен интерес към звездни завоевания.

— Това е достатъчно просто: програма от запланирани убийства. Не може да са прекалено много. Ще се радвам да се заема с такава задача.

— О, не, няма да се заемеш. Жена ми няма да става наемен убиец. Не е толкова просто — и физически, и морално. Сивите хора могат да организират добра охрана. А това, че целта оправдава средствата, е политика на банкрута. Видя какво се случи с доктор Мутфак, когато използва средства, които са в разрез с моралните му устои. Ние с теб, любов моя, сме направени от по-здрав материал, но все пак и на нас ще ни подейства, ако се заемем с клане…

Тя побеля и съжалих, че й казах това. Взех ръката й.

— Не исках да говоря в този смисъл, не говорех за миналото.

— Знам, но все едно разрови някои все още живи спомени. Хайде да забравим убийствата. Какво още може да се направи?

— Много неща. Сигурен съм, че има начин да разрушим постоянно разширяващата се клизантска империя.

Анжела поднесе към устните си чашата и на челото й се появи очарователна бръчица.

— Ами организирането на контрареволюция и метежи на завоюваните планети? — предложи тя. — Ако ангажираме клизантците с умиротворяването на току-що завоюваните планети, те няма да могат да разширят много владенията си.

— Стигаш все по-близо до необходимата идея, но все пак не биеш в центъра. Не можем да очакваме много от съпротивителните движения на тези планети, ако примерът на Бурада изобщо показва нещо. Ти чу какво каза Бейз — боевете затихват заради терора. Ако убиеш един от тях, те унищожават двайсет бурадци. След много поколения мир този народ психологически не е готов да води партизанска война. Дори се съмнявам дали клизантците биха реагирали толкова злобно, ако не ги принуждаваха сивите хора, организиращи всичко и разпореждащи се с всичко. Войниците просто изпълняват заповеди, а изпълнението на заповеди винаги е било силата на клизантците. Никога няма да спрем тези хора, опитвайки се да разпалим зад гърба им дребни бунтове. Но си права за причиняването на грижи и проблеми на различните планети… Цялата клизантска икономика и култура е построена на непрекъсната война. Това прилича на някаква безумна форма на живот, която трябва да продължава и да се развива, или да умре. Самият Клизант не може да построи и снабдява флотата си, без да се опира на завоюваните планети. Тези планети се намират под абсолютния контрол на Клизант, така че те приемат поръчки и предават продукцията, и нашествието продължава нататък и никой не може да спре това настъпление.

— Бих искала клизантските завоевания да са от тази безумна форма на живот, за която говориш. Някакви зелени уродливи листари. Бихме могли да ги изтръгнем от корен, да откъснем филизите… — тя разчупи на две мека кифла, за да ми демонстрира какво имаше предвид, а след това я захапа.

Когато отново започна да говори, разбрах, че трябва да помисля.

— Стоп! — заповядах аз. — Не казвай нищо. Мисля. Виждам нещо, то е почти тук.

После започнах да се разхождам по стаята, събирайки две и две, като получавах четири, прибавях четири и получавах осем, решавайки изкусно сложните проблеми на математиката и логиката. Стана ясно. Всичко бе ясно, Всички части застанаха на местата си, а аз се строполих в креслото и хванах чашата.

— Аз съм гений! — заявих скромно.

— Знам. Именно затова и се омъжих за теб. Физически не си много привлекателен.

— Скоро ще се извиняваш за това, жено, а сега да пием за плана ми и за победата.

Чукнахме се и пихме.

— Какъв план?

— Засега още не мога да ти кажа, с изключение на факта, че ще ми се присмиваш, той още не е детайлизиран. Но ще се разработва. Как мислиш, сивите хора обявили ли са за похищението на Край?

— Съмнявам се. От подслушваната командна мрежа не чухме нищо. И съм сигурна, че това не е новината, за която биха искали да уведомят редовите клизантци.

— Така си и мислех. Добави към това и егоцентричното им отношение един към друг. Възнамерявам да заложа на факта, че нямаше широкомащабно съобщение за Край.

— Как?

— Доставяйки грим и оборудване за пластична операция. Възнамерявам да попадна във военната база в облика на Край. Трябва да направя още няколко важни неща там.

Тя започна да протестира, но вдигнах пръсти и замълча. Точно така, както и когато тя тръгна към Октагона. Нямаше какво да каже, и го знаеше.

Отиде за необходимото оборудване.