Отмъщението на стоманения плъх

Глава 9

Трябваше да бъда абсолютно точен. Прекалено рано или прекалено късно щеше да бъде еднакво гибелно, абсолютно равнозначно. Когато стената се изправи пред самолета и вече можех да разгледам сглобките на блоковете, сметнах, че сега е моментът и натиснах копчето за катапултиране.

Бам! Последователността беше прекалено стремителна, за да мога да я проследя. Но системата задейства. Прозрачно перде се спусна пред лицето ми, все още неизключеният фенер избухна заедно с трясъка на изстрела, а седалката ме удари с такава сила, че гръбнакът ми се смали два пъти. Почти като в забавен каданс изплувах нагоре и вън от самолета и една отвратително дълга секунда гледах пред себе си голия камък на стената. А след това прелетях през нея и отпред беше само черното небе.

В най-високата точка на моята дъга зад гърба ми отново се раздаде трясък и вдигайки поглед, видях разгъналият се над мен купол. След този унищожителен полет седалката се удари в земята и се преобърна. Куполът на парашута бавно се спусна и ме зави в меките си гънки.

Задължен съм за голямо мое съжаление да съобщя, че в този момент изобщо нищо не правех. Събитията се развиваха дори по-бързо, отколкото бях планирал. И резултатът беше просто зашеметяващ.

Отворих уста, гълтайки жадно въздух, поклатих глава и накрая намерих в себе си достатъчно здрав смисъл, за да натисна копчето за екстрено освобождение и да отстраня коланите. След това се измъкнах изпод парашута.

Мъж и жена стояха на другата страна на улицата и ме зяпаха. Никой друг не се виждаше. Единствените признаци за активност се носеха, струва ми се, от другата страна на тъмната стена. Пламък осветяваше небето, виеше се дим, чувах гърмежите на взривяващи се боеприпаси. Супер!

— Изпитание на ново снаряжение! — извиках аз на зрителите и обръщайки се, се скрих от погледа им зад ъгъла. В някакъв тъмен вход смъкнах от себе си летателния комбинезон и хвърлих върху него и шлема. Неопознаваем и свободен, закрачих към хотел „Работник“.

— Блестящо измислено! — казах си аз и леко потупах този прекрасен младеж по рамото.

И в този момент най-после до съзнанието ми достигна фактът, че сега съм извън базата и трябва да намеря начин да се върна там до разсъмване, но бързо изхвърлих тази заплашителна мисъл от главата си. На първо място — първостепенното. Трябваше да се отърва от истинския Васко Хуля, преди Безопасността да се натъкне на него. Трябваше да го направя, за да взема ролята му.

Той мърдаше, когато влязох, мятайки се в леглото и въртейки глава. Хипнотичния транс преминаваше и той се бореше със съня. Не че роботът-чистач помагаше, той просто подреждаше и чистеше стаята, като се опитваше също да оправи леглото, въпреки че Васко лежеше на него. Бутнах го с крак по копчето „върни се по-късно“ и поръчах обяд за двама.

За да отвлека подсъзнанието на Васко от тревогите му, му внуших, че е изкарал два дни без храна, и че това е най-хубавият обяд, който е получавал през целия си живот.

Той примляскваше, подсмихваше се и ръмжеше от възторг, докато ядеше, а аз просто ровех в чинията си. В края на краищата блъснах чинията настрани и поръчах силен алкохол с надеждата, че алкохолът ще стимулира или пресова мислите ми за някакъв приемлив план.

Какво да правя с моя спътник, щастливо набиващ в устата си храна? Съществуването му бе постоянна заплаха на моето, в съществуващия ред на нещата имаше място само за един Васко Хуля. Да го убия? Това можеше лесно да се направи.

Да го разчленя във ваната и да изхвърля частите на тялото му заедно с галоните кръв в дъговата пещ, докато не остане само шепа пепел. Изкушението беше голямо, той, разбира се, през краткия си живот е убил достатъчно много хора, за да наречем, това правосъдие… Но недостатъчно много. Хладнокръвното убийство не е в моя стил. Убивал съм по време на самоотбрана, не отричам, но все пак съм запазил преувеличено уважение към живота във всичките му форми. Сега, когато знаем, че от другата страна на небето се намира само големият космос, идеята за задгробния живот окончателно се бе прехвърлила само в историческите романи заедно с останалите причудливи и забравени религиозни вярвания.

След изчезването на рая и ада се сблъскахме с необходимостта да създадем ад и рай направо тук. Е какво пък, с науката, метатехнологията и спомагателните дисциплини изминахме дълъг път, и животът на цивилизованите планети е по-добър от когато и да било в тъмните времена на суеверията. Но с подобрението на живота ясно осъзнавахме, че това е всичко, което имаме. Всеки от нас има само този кратък опит с ярката светлина на знанието в тази безкрайна тъмна нощ на вселенската вечност и трябва да уважаваме съществуването на всички останали. Най-престъпният акт, който можеше да се измисли, бе прекъсването на едно от тези съзнателни съществувания.

Клизантците мислеха по друг начин, затова много се наслаждавах, като им подхвърлях камъчета под колелата, но все едно мислех така. Това означаваше, че не мога да намеря лесен изход, като разложа препилия Васко на съставните му молекули. Ако го направех, нямаше с нищо да бъда по-добър от тях и бих попаднал в старата игра с целите, оправдаващи средствата, и щях да започна да се плъзгам надолу по наклонената плоскост. Въздъхнах, отпих от чашата и чертежът на дъговата пещ изчезна от съзнанието ми.

Е и какво тогава? Мога да свърша с него и по друг начин, като го прикова в пещера с автоматичен храноподавател, ако имах пещера и всичко останало. Отпада. Ако имах време, можех с тежък труд да променя външността му, да му вкарам фалшива памет, което би продължило поне шест месеца, и да го тикна в затвора или трудов отряд, или още нещо такова. С изключение на това, че нямах време за нещо толкова сложно.

Трябваше да свърша до сутринта — или дори по-рано, ако не исках да зарежа цялата работа по създаването и приемането на образа на лъжливия Васко. Те вероятно точно сега се занимават с проверката, така че наистина трябва по-скоро да помисля за начина да попадна обратно в „Глупост“, отколкото да се безпокоя за освинения си спътник.

Забелязах, че коремът му започна да се надува и изключих апетита му. Той се облегна на гърба на стола, въздъхна и се оригна, не без причина. От противоположната стена се чу шум, след това панелът се дръпна настрани и се вмъкна роботът-чистач.

— Мога ли да извърша едно хубаво почистване? — прошепна той със сексапилен контраалт.

Казах му какво може да направи, но той не беше програмиран да изпълнява заповеди от такъв род и само щракаше и бръмчеше, докато не му заповядах да се заеме с работата си. Мрачно го наблюдавах как се суетеше наоколо и оправяше леглото — и в тъмнината изведнъж проблесна първата искра на гениалната идея.

Васко беше останал в „Работник“ целия ден без каквито и да било неприятности. Колко ли време ще мога да го държа тук? Теоретично вечно, ако бъдат внесени достатъчно пари по сметката на стаята. Но не бих могъл да го задържа под хипноза повече от някой и друг ден, ако не подкрепям внушението. Или можеше?

Преди да взема окончателното решение, трябва да намеря центъра за управление на хотела. Тази идея можеше да се окаже правилна.

Оставих Васко да гледа телевизия, даваха някаква космическа опера, като му внуших, че това е най-прекрасното зрелище, виждано някога от него, което е напълно възможно да си беше и истина. Натоварвайки се с инструменти, отидох да се поразходя. Зад стаите трябваше да има служебно стълбище за роботите, но то несъмнено беше тясно, тъмно и прашно. То беше последното средство. Както и да е механизиран хотелът, той бе построен от хора и те можеха да го ремонтират, ако за това възникнеше необходимост.

Бърза разходка по долните коридори, недалеч от входа, ми позволи да открия скрита врата със замаскирана брава. Тя имаше всички маскиращи признаци, за да поддържа легендата за стопроцентното самоуправление на хотела. Изгубих много време, за да се убедя в отсъствието на бъгове и много по-малко, за да отворя вратата. Ключалката беше анекдотична. Нямаше никого в полезрението ми, когато се промъкнах през вратата и я затворих след себе си.

Чувствах се като хлебарка в радио. Електронните блокове стърчаха от всички страни, кабели и жици бяха навити на колела и в изобилие висяха електроспагети. Ролки с ленти щракаха и бръмчаха в компютрите. Релета се отваряха и затваряха, зъбчати предавки издаваха скърцащи звуци. Това беше много делово място.

Проправих си път през цялата тази каша, изучавайки поясняващите надписи, прекрачвайки сандъци, в които почиваха сменените от дежурство роботи, докато не намерих това, което може да се нарече център за управление.

Пред пулта имаше седалка, пригодена за човешко тяло, и се отпуснах в нея. След това пристъпих към работа. Пътешествайки през тези механично-електрични джунгли, обмислях друг план и сега знаех какво трябва да направя.

Първо електронните бъгове в стаята на Васко. Не исках да го наблюдават или подслушват — да се намери веригата за подслушвания беше доста лесно и дори имаше монитор, към който може да се съедини всеки от тях. Изпробвах го — бъговете явно бяха във всички стаи и там ставаха някакви интересни неща, но никога не съм се увличал особено от гледане през ключалката, като предпочитам участието пред наблюдението и при това сега вече бях женен човек.

А времето летеше бързо. Всички вериги за подслушване се свързваха в общ кабел, минаващ през стената и водещ към местния полицейски участък или друго държавно учреждение, което и ми навя тази мисъл.

Нямах време да вкарвам лента и звукова пътечка, за да пробутвам в мрежата за подслушване фалшива информация, така че трябваше да импровизирам. Това беше направено доста лесно, чрез захранване на сигнала във веригата за подслушване със съседната стая в кабела от стаята на Васко. Е, разбира се, имаше шанс едно на десет хиляди, че все някога ще забележат, че от две стаи идва един и същ сигнал. Но това съотношение беше достатъчно добро за мен.

Във всеки случай повече от половината стаи бяха празни, което подобряваше значително съотношението.

Сега не можеха нито да видят, нито да чуят Васко. За стаята и свързаните с нея удоволствия бе платено, но преди да си тръгна, ще оставя достатъчно пари (всичките откраднати), за да продължи така, ако потрябва цяла година.

Сега беше необходим план как да задържа Васко в стаята за определения период от време и със съобразителността си и неизменната в основата си натура, го изобретих. Към веригата на високоговорителя бе включен магнетофон и хронометър, и всичко това беше сигурно скрито в кашата от друга електроника наоколо. Програмирах магнетофона, поставих хронометъра и го включих. След това се хвърлих към стаята, за да чуя и погледам как творението ми започва да работи.

Васко все още седеше, впил поглед в телевизора, дълбоко въздишаше, когато космическите кораби се носеха в треската на разрушението. Съскаха бластери и бластерни оръдия, бушуваха бесни вихри енергия, и през всичко това се вряза записаният ми глас:

— А сега, Васко, слушай. Ти имаше тежък ден и искаш да спиш. Прозяваш се. Сега възнамеряваш да изключиш лампата и да отидеш в спалнята, тъй като утре те очаква нов ден.

И това беше една голяма лъжа. Тъй като утре няма да има нов ден, във всеки случай не и за скъпия Васко. Отново всичко това ще започне отначало. Ще бъде приспан в дълбок сън и дори по-дълбок транс от утешаващия ми глас. И докато пребивава в това състояние, ще му обяснят, че трябва да забрави този ден, така че може да се събуди сутринта на последният си ден от отпуската, преди да се яви на действителна служба.

Ще се събуди с лек махмурлук от вчерашния празник и няма да се безпокои заради това. Просто ще лежи в стаята, ще почете малко, ще поспи, ще погледа телевизия и ще си легне по-рано. Ще се наслаждава. И така ще продължава, докато не се наруши програмата.

Това беше най-чудесният план и, доколкото бе възможно, защитен от глупави случайности. Захраних половината от ликвидационните си фондове в платежната сметка и балансът на стенния индикатор подскочи на огромна сума.

Бавно и щастливо излязох от стаята и окачих на вратата табелка „не ме безпокойте“.

А след това изпаднах в депресия, запалих пак светлината и се огледах, търсейки бутилката, която ме снабдяваше с такова интензивно вдъхновение. Васко отлично се бе погрижил за това.

Но как ще се върна в базата с тройно подсилената охрана?

Тази висока каменна стена се очерта в мозъка ми толкова голяма, колкото беше в действителност. Щях да шумя, прекачвайки се през нея, и щях да вдигна всички по тревога. Щеше да бъде много мило, ако можех да се върна без чието и да било знание, промъквайки се под нея. Но и дума не можеше да става за подкоп, това трябваше да бъде нещо, което може да се направи за няколко часа.

Да открадна самолет, да прелетя и да скоча с парашут? И да бъда застрелян, преди да се докосна до земята. Нямаше по-лошо време да се проникне или напусне базата от сега.

Часовите ще бъдат двойно по-бдителни, а цялата база ще гъмжи от войници. Което разбира се и даваше ключа към това, което трябваше да направя. Да обърна силите им против тях самите. Да използвам числеността им, за да им нанеса поражение — джудо в гигантски размери. Но как?

Отговорът дойде достатъчно бързо, веднага щом проблемът беше формулиран правилно. Събрах необходимото снаряжение, то беше доста обемисто. След това го сложих в голям куфар и го снабдих с апаратура за саморазрушение.

Ще ми трябва нова маска, нищо сложно, просто за да скрие реалната ми — присвоена — личност. Ах, до каква степен на лъжа трябваше да стигна!

Догоре закопчаното палто скриваше мундира ми, кепето ми отиде в джоба, заменено от широкопола шапка, а старата ми вярна сива брада постави на лицето ми намордника на анонимността. Бях готов. Поех дълбоко въздух, отпих една глътка и се измъкнах от стаята, затваряйки вратата след себе си и пъхайки ключа в джоба.

Минавайки покрай боклукопровода, го хвърлих там и избухването на мигновеното унищожение ми показа пътя му. Отдалечих се от хотела на прилично разстояние, спрях робот-такси и пъхнах вътре куфара си.

— База „Глупост“, главния вход — заповядах аз и тръгнахме.

Безумие? Може би, но това бе единственият начин.

Не че не ме побиваха тръпки, но… Само това и трябваше да се очаква, когато караш по главната улица под високите фенери към подозрителен тежковъоръжен часови, стоящ пред портала и милващ нежно оръжието си. Зората вече осветяваше небето.

— Базата е затворена! — извика лейтенантът, отваряйки вратата на таксито. — Какво правите тук?

— База ли? — попитах аз с треперещ глас, лошо имитиращ старчески фалцет. — Нима това не е Центърът за Морков Сок за естествено здраве? Таксито ме е докарало неправилно…

Представителният лейтенант изсумтя и се обърна, а аз изтъркалях чифт гранати между кривите му крака. И хвърлих още пет след тях. Когато се взривиха първите, намъкнах противогаза върху шапката си, затискайки брадата и всичко останало.

Охо, а обстановката стана делова. Гранатите бяха прекрасен коктейл от затъмняващ съзнанието газ, дим и райски газ.

Ослепени, смеещи се, ругаещи, кашлящи войници се спъваха и падаха, раздадоха се няколко изстрела. Проправих си път през разстроените им редове, сеейки по пътя си още по-голяма паника. Стигнах главния вход, пуснах куфара си и го отворих. Кумулативните заряди имаха лепилна основа и веднага залепнаха за стоманата на вратата, когато ги поставих там.

Реактивният снаряд се вряза във вратата и парчетата разкъсаха палтото ми. Паднах на земята, извадих две димни гранати и ги хвърлих зад себе си. Точно когато димът започна да се разнася, забелязах отряд стрелящи войници, приближаващи се на бегом.

Още две бомби със заслепяващ газ много помогнаха. Сега, в същата тъмнина, както и всички останали, напипах капсулите и ги съединих с радиодетонатора.

Времето летеше прекалено бързо. Сега и зад вратата вдигнаха тревога и ще ме чакат. Но вече бях стигнал твърде далеч, за да се обръщам назад. Затворих куфара, пак опипом стиснах дръжката му, внимателно минах покрай стената и натиснах копчето на предавателя в джоба си. Зад гърба ми се разнесе взрив и дрънчене на метал. Надявам се, че във вратата бе пробита дупка.

Спъвайки се, се върнах към нея, промъквайки се през този хаос и обкръжаващата ме тъмнина.