Отмъщението на стоманения плъх

Глава 16

Ботушите бяха тесни, с изящни носове, но напъхах крака си колкото може повече.

— Проследили ли са ни дотук? — попитах аз Бейз.

— Не, разбира се, не. Не съм новак в тази работа. И откраднатата кола я няма тук, няма я.

Блъсках ленивия си мозък, мислейки, докато намъквах втория ботуш. Зазвъня телефон и аз замрях — така, както и двете жени, обърнали погледи към него, сякаш бе отровна змия. Той звънна още веднъж, а след това светна мъничък екран и от него гледаше, както винаги неемоционален, Край.

— Знаеш, че сте обкръжени — каза той. — Съпротивата е безполезно, ди Грийс, предай се спокойно, и на никой от приятелите ти няма да бъде причинена вреда…

Ботушът ми удари екрана и образът на Край проблесна и умря, изскубнах целия апарат и го запокитих в стената. Знаех, че повечето телефони могат да се изключат от централната станция, имайки нужното оборудване, но сега не му беше времето да видя тази теория доказана.

— Без паника — извиках аз, може би най-вече на_себе си, защото Анжела и Бейз оставаха абсолютно спокойни. Заскачах по стаята, намъквайки втория ботуш, и се опитах да извлека някаква ясна мисъл от объркания си мозък. Последният скок свърши с това, че седнах на койката, дишайки тежко и стискайки пръсти.

— Хайде за миг да забравим това позвъняване и да изясним какво се е случило. Първо: не са ни проследили, когато идвахме насам. Второ: колата ни изчезна, така че тя не може да им посочи мястото. Трето: Край знае, че съм тук, а това значи, че са имплантирали в мен насочен предавател. В такъв случай ще е необходим хирург и добър рентгенов апарат, щом се измъкнем оттук.

— Забрави най-простото обяснение — забеляза Анжела.

— Тогава не го пази в тайна. Ако можеш да измислиш нещо по-добро от мен, то докладвай.

— Кутийката за мъчения. Ти каза, че е радиоуправляема.

— Разбира се. Насочваща апаратура, вероятно интегрална част от механизма. Това нещо все още ли е тук, Бейз?

— Да, долу. Мислехме, че ще можем да я употребим за нещо.

— Вече го направихме. Когато се скрием, кутийката ще остане тук. Може би това ще задържи вниманието им върху зданието, а след като се скрием, те няма да ме намерят толкова лесно отново. Сега ми разкажи накратко, Бейз, що за здание е това и как да се измъкнем оттук.

— Това е фабрика, принадлежаща на една от нас. И никакъв възможен изход, обречени сме да се сражаваме и да умрем, но умирайки, скъпо ще продадем живота си и ще вземем със себе си много от тези скотове…

— Това е прекрасно, да, превъзходно е. Но скъпо ще продадем живота си, само ако бъдем принудени. Ди Грийс може да намери път към спасението там, където другите намират само отчаяние. Собственичката на фабриката тук ли е? Добре, изпратете ми я колкото може по-бързо.

Бейз изтича навън, а аз се обърнах към жена си.

— Предполагам, че си донесла със себе си обичайното оборудване? От сорта, което взехме за медения си месец?

— Бомби, гранати, експлозиви, газови заряди — естествено.

— Добро момиче. С теб, в качеството ти на съпруга, изпитвам растящо чувство за безпокойство.

Бейз бързо влезе, а след нея още една амазонка в униформа. Малко по-голяма, вероятно, с много привлекателни леко побелели коси и все пак с хубав бюст и закръглени форми на зрялост. Хванах изстиващото изражение в очите на Анжела и бързо насочих мислите си към по-важни неща.

— Аз съм Джеймс ди Грийс, междузвезден агент и шпионин.

— Файда Фиртина от гвардията — отсече тя и отдаде чест.

— Да, много добре, Файда, радвам се да се запозная с вас. Свободно. Както разбрах, зданието е ваше.

— Абсолютно вярно. „Фиртина Амалга Метъл Констракщън Робономи Лимитед“. Прекрасни стоки за пазара.

— Що за стока е това?

— Робономи.

— Няма да ме сметнете, надявам се, за глупак, ако попитам, какво е това робономи?

— Разкошен продукт, необходим за всеки порядъчен дом. Робот, програмиран, обучен, сглобен и специално проектиран само за една функция. Иконом, слуга, готов да помага вкъщи, който прави дома ро̀ден и уютен, облекчавайки грижите на стопанина, избавяйки го от ежедневната работа, грижи и стресове на съвременния живот…

Имаше още много в този дух, явно цитати от рекламна брошура, но това вече не го чувах. В главата ми се подреждаше, придобивайки форма, план, докато звуците от стрелба не се промъкнаха през веригата на мислите ми.

— Направиха пробна атака — каза Бейз, с командното радио до ухото. — Но бяха отбити със загуби.

— Продължавайте да ги задържате. Известно време не трябва да се опитват да използват тежко оръжие, тъй като се надяват да ме пленят жив — махнах с ръка и прекъснах собственичката на фабриката, готова отново да пусне устната реклама. — Файда, нахвърляйте ми набързо наземния план на зданието и района, непосредствено прилепващ до него.

Тя чертаеше бързо и точно (несъмнено военна тренировка), посочвайки врати, прозорци и обкръжаващите улици.

— Как изглеждат вашите робономи? — попитах аз.

— Приличат на хуманоиди по форма и размери, оптимален вид за домашна среда и като добавка…

— Отлично, колко готови за изпращане, минали полеви изпитания или както там ги наричате, със заредени енергоблокове имате?

Тя замислено се намръщи.

— Трябва да проверя в отдела за доставка, но по приблизителни пресмятания бих казала някъде между 160 и 180.

— Точно това, което ще ни бъде необходимо. Много ли ще се разорите, може ли застраховката ви да покрие загубите, ако бъдат унищожени за свободата на Бурада?

— Всички робономи на фирма „Фиртина“ охотно ще загинат, може да се каже дори с радост, ако имаха някакви емоции, за свободата. Макар, разбира се, те да не са способни да вземат в ръка оръжие, както и да извършат някакъв акт на насилие.

— Е, това няма да потрябва. За това можем да се погрижим и ние, нашата бригада икономи ще направи отвличаща вниманието маневра, която ще ни позволи да се измъкнем оттук. А сега се приближете, момичета, и ще ви изложа плана си.

Старият ди Грийсов мозък накрая наистина заработи. Стрелбата на заден план само ме стимулираше към по-големи усилия, докато в същото време се възнасях от радостен ентусиазъм. След няколко минути приготовленията бяха завършени и след половин час бяхме готови за атака.

— Знаете ли заповедта си? — попитах смътно осветения отдел за доставка, запълнен с роботи.

— Знаем, сър, да, сър, благодарим ви, сър — отговориха те с най-добрия културен акцент.

— Тогава се пригответе за изпращане. Това, което сега ще направите, е много-много по-добро от всичко, което някога бихте направили през целия си електронен живот на работа вкъщи. Когато кажа да тръгвате, вие излизате, всеки по програмата си.

— Много сте добър, сър, благодарим ви, сър.

Тук, в експедицията на фабриката, имаше повече от сто робота за главната ни отвличаща атака. Те стояха в стройни редици, бръмчейки и жадувайки да тръгнат. Предните редици бяха облечени във всевъзможни облекла, които успяхме да намерим, някои с униформени кепета, други с куртки, още по-малко носеха панталони. Голяма част от дрехите бяха пожертвани от ударничките, който факт внасяше малко разнообразие в новия ми воински статут. Наоколо имаше прекалено много загоряла плът, за да може един мъж да я игнорира напълно. Почти удоволствие беше да бъдеш за малко с роботите, чиито дрехи бяха разнообразни и не откриваха нищо интересно. Всеки от тях стискаше парче тръба или пластмаса, или някакъв друг предмет, напомнящ оръжие. В настъпващата суматоха тях, както се надявах, ще ги вземат за атакуващи хора. Погледнах часовника си и поднесох радиото към устата си.

— Готовност за всички части. Петнайсет секунди до нулата. Гранатохвъргачките да се приготвят. До последната секунда се дръжте по-далеч от прозорците. Тоест не се подавайте… Активирайте бомбите… Хвърляй!

От улицата се донесе серия глухи взривове, които ще бъдат подхванати от всички страни на зданието, когато момичетата хвърлят бомбите от горните етажи. В по-голямата си част димни бомби, макар към тях да са примесени няколко с раздразнителен и сънен газ.

Дадох на бомбите пет секунди до максималната гъстота, а след това включих прекъсвача на вратата на гаража.

— Напред, верните ми войнички, напред! — заповядах аз и всички леви крака се вдигнаха като един, и редиците на моята бригада роботи тръгнаха напред.

— Благодарим ви, сър! — сладко прозвуча в тези метални гърла глас със съвършена интонация и отстъпих, докато излизаха.

Сега се раздаде стрелба от горните прозорци, незабавно подхваната от войските навън. Всичко по плана. Петнайсет секунди след нулата, време за втората вълна.

— Всички други части робономи — тръгни! — заповядах аз по радиото.

В този момент от другите врати и изходи на фабриката в саваната на дима и газа трябва да излязат роботи. Не губех време за опити да организирам подслушване на вражеската командна връзка, но напълно можех да си представя какво ставаше сега. По-точно, това, както се надявах, което ставаше.

Зданието беше обкръжено, всичките им войски бяха готови, цитаделата ни се виждаше от всички страни, огряна от топлото, обедно слънце. След това внезапна промяна, дим, химически дразнители, обкръжили зданието от всички страни. Явен пробив — и ето го! Дзън, дзън! На ти, проклетнико, а Ейнджълин е точно пред мен, така че се държах за нея. Разпределението, бях сигурен, беше абсолютно случайно, тъй като на нея не й пукаше изобщо, дори да се бях хванал за една от полуголите бурадски куклички.

Безпомощното лутане из тъмнината предизвикваше леко объркване, особено когато наблизо просвистя случаен снаряд. Случаен, надявах се. Тази улица беше тясна и от двете страни блокирана с клизантски войници. Ако знаеха какво става, можеха да покрият улицата с кръстосан огън. Но да се надяваме, че в дадения момент са заети с робономите.

Всичко, което трябваше да направим, бе да пресечем двайсет метра открито пространство до многоетажното и многостайно здание от другата страна. Ако се доберем дотам незабелязано, ще имаме добър шанс да преминем през него до съседната улица. Ако и дотам се доберем незабелязано, то ще се разделим и през миши проходи, тунели, пътеки, да се надяваме, че сливайки се с гражданското население, ще изчезнем преди отсъствието ни да бъде забелязано. Да се надяваме.

Броях крачките, така че знаех, че почти стигнахме до зданието. Това значеше, че половината от нашите вече бяха в безопасност, когато наблизо се раздаде глас:

— Ти ли си, Зобно? Какво казваше сержантът за роботите? Тези приличат ли на роботи?

Веригата спря мълчаливо, затаявайки дъх. Бяхме много близо. Гласът беше мъжки и говореше на клизантски.

— Роботи, какви роботи? — попитах аз и сваляйки ръката от рамото си, я поставих на рамото на Анжела. — Тръгвай — прошепнах й аз. А след това напуснах веригата и тежко затропах към него с новите си ботуши.

— Сигурен съм, че той каза „роботи“ — оплака се гласът. Усетих зад себе си слабо раздвижване, когато веригата отново тръгна напред. Тропах и кашлях, приближавайки се към невидимия събеседник. Ръцете ми се протегнаха, готови бързо да хванат и стиснат, веднага щом отново заговори.

Всичко това би станало чудесно и би ми доставило садистично удоволствие, ако вечерният бриз не повя иззад ъгъла на зданието. Прохладният вятър обвя лицето ми и в дима се отвори дупка. Гледах клизантския войник, с шлем, въоръжен с гаусовка, с отпечатано на лицето потресено изражение. Отпечатало се по основателна причина — вместо да види събрат-войник, той съзря неизвестен инвалид, стискащ пръсти, с червени очи и небръснато лице, облечен в абсолютно прозрачни дрехи и женски ботуши с висящи на раменете вързопи и денкове. Да отвори уста — това е всичко, което можа да направи.

Този паралич продължи достатъчно, за да успея да се добера до него. Хванах го за гърлото така, че да не може да извика, а гаусовката така, че да не може да стреля в мен. Малко потанцувахме в този стил. Димът отново се затвори около нас. Противникът ми не викаше и не стреляше, но и не се покоряваше.

Беше едър и мускулест и държеше на живота си. За щастие не беше много съобразителен и бе хванал с две ръце гаусовката, опитвайки се да ми я измъкне. Примерно по времето, когато съобрази, че може да я държи с една ръка и да ме бие с другата, му подложих крак и се стоварих върху него. Преди да падне на земята, успя да ми нанесе два бързи удара в корема, които не предизвикаха нищо добро в мен. След това се приземихме и му изкарах дъха. Това освободи ръката ми от гърлото му и преди да може отново да си поеме достатъчно въздух, за да завика, го изпратих в безсъзнание. Седях на него, очаквайки главата да престане да ми се върти и да се развърже възелът на болката в корема, когато наблизо се раздаде нов глас.

— Какъв е този шум? Кой е там?

Дълбоко и конвулсивно въздъхнах, изпуснах малко въздух и се помъчих да овладея гласа си.

— Аз съм — винаги добър отговор. — Спънах се и паднах. Ударих си пръста…

— Значи ще получиш медал за него. А сега млъкни.

Млъкнах, взех гаусовката на омекналия ми спътник и станах, разбирайки, че бях загубил всякакъв ориентир в димната тъмнина.

Много неприятно усещане. Димът се разреждаше, а аз бях сам без всякакво чувство за ориентация. Ако тръгна в неправилна посока, това ще бъде самоубийство.

Паника! Или по-скоро мигновена паника. Винаги съм си позволявал съвсем малко паника във всяка остра ситуация. Това предизвиква прилив на кръв в кръвоносните съдове, заставя сърцето да бие по-бързо, освобождава доза адреналин и прави други, полезни за човека в извънредна ситуация, неща.

Но само малко паника, времето ме притискаше. А след като ниската животинска емоция се разнесе, устните отново скриха зъбите, и косите на тила се спуснаха и всичко останало, нагласих за работа стария логически център.

Следващото: не съм сам. Безмълвната верига спасени можеше да измарширува в зданието и в безопасност да се движи по-нататък, но моята Анжела нямаше да ме остави. Знаех толкова ясно, сякаш можех да я видя, че тя стои пред тази врата към живота и ме чака.

Следващото: тя имаше чувство за ориентация, а аз нямах. Следователно, тя трябва да дойде при мен.

— Този палец ме убива, сержант — измънках аз, а след това засвирих в предполагаеми мъчения. Едно късо изсвирване и едно дълго. Буква „А“ означаваше Анжела според кода, който, както знаех, й е добре известен. Че имам нужда от помощ, тя ще изчисли сама, както и всичко останало.

— Прекрати това свирене и шума — изръмжа в отговор друг глас, завършвайки с нотка на презрение, прерастващо в подозрение. — Кажи, кой си?

Порових се в паметта си, търсейки името, чуто преди няколко минути.

— Аз съм, сержант, Зобно. Този пръст…

— Той не е Зобно! — намеси се друг глас. — Зобно съм аз.

— Не, аз съм! — извиках в отговор. — Кой го каза?

— И двамата се приближете веднага! — извика сержантът. — След пет секунди стрелям.

Истинският Зобно, спъвайки се, тръгна през дима, а аз не успях нито да отговоря, нито да мръдна. И вече усещах как ме разкъсват куршумите, когато нещо ме дръпна за ръката и аз подскочих.

— Анжела? — прошепнах аз и получих безмълвен отговор, когато ме прегърна. Тръгнах към нея, но тя не дочака, хвана ръката ми, и ме повлече след себе си. Зад нас в дима звучаха гласове, след това внезапен писък на гаусовка и извиквания на команди.

Спънах се в невидими стъпала и очакващи ме ръце ме вмъкнаха през вратата.