Отмъщението на стоманения плъх

Глава 15

Сборичкахме се малко, но това не донесе нищо хубаво. Правех го без душа и бях близо до пълно изтощение. Но все пак успях да нанеса един добър удар с кутията по главата на Остро̀в. Очите му се събраха, но той не ме пусна. През това време дотичаха малък отряд сиви хора, махнаха го от мен и с дулата на гаусовките си ме накараха да стана на крака. Станах бавно, погълнат от черно отчаяние и с омекнали от умора крайници. Разбира се, не бързах.

Бяха шест плюс Остро̀в, който, съдейки по израза на лицето му, би желал да бъде някъде другаде.

— Разбирате ли, Край ми говореше за Васко, каза, че го търси… — гласът му секна и угасна, тъй като каменните сиви лица напълно го игнорираха. Но аз не.

— Какво чакаш, благодарности ли? Ти си предател. Откриваш нова собствена седмица „да предам приятеля си“ ли? — опитах се да изсумтя презрително, но това се превърна в бълбукане, когато единият от конвоите ме дръпна за кабела. Един от петимата. Замигах и погледнах надолу, защото можех да се закълна, че преди минута бяха шестима.

Докато ги броях още веднъж, чифт ръце се появиха и се затвориха на врата на номер пет. Очите му изскочиха от орбитите, а устата му се отвори. Помъчих се да запазя спокоен израз на лицето си, а също и да не пуля очи. Ръцете натиснаха, очите се затвориха, и номер пет изчезна от полезрението ми. Съпротивлявах се малко, за да привлека вниманието на оцелелите върху мен и дори ритнах с крак пищяла на Остро̀в, за да задържа и неговото внимание.

— Не трябваше да го правиш — оплака се той. Усмихнах се, тъй като номер четвърти последва другите.

Имаше нещо възхитително в ефектното и тихо отстраняване на неприятеля. То ми напомняше за един познат ловец. Той беше професионалист и много голям майстор в работата си. Когато се вдигаше ято птици, той стреляше в последната от клина. А после в следващата. Понякога успяваше да застреля 4–5 птици, преди другите да разберат какво става. Тук се прилагаха същите принципи и то по напълно професионален начин.

Системата даде засечка на номер три, който се оказа малко по-силен и привлече вниманието на един от останалите. В края на краищата човешките същества са малко по-умни от птиците.

Изчаках да се обърнат към източника на безпокойство, а след това ударих най-близкия сив човек с тясната част на дланта си по врата. Умората бе отслабила удара, така че той не падна веднага и ми трябваше да му дам още малко, за да го успокоя окончателно. И докато се трудех, отбелязвах падащите тела и откъслечните викове на другите.

Когато се изправих, видях, че Остро̀в и всички, освен един от сивите хора, щастливо дремеха, събрани на купчинка, докато спасителите ми слагаха отгоре и последния. Той беше яка горила и се биеше добре, но отстъпваше по категория на противниковата страна и скоро падна в безсъзнание. Беше интересно, защото двамата нападнали го бяха жени — облечени в оскъдни и колоритни бурадски рокли и местни обувки на висок ток. Най-близката се обърна и познах сержант Бейз, и някои части от ребуса започнаха да застават на мястото си.

Другата жена беше по-ниска и много изящно сложена, с фигура, която помнех, и лице, което не можех да забравя. Жена ми.

— Хайде, хайде — успокои ме Анжела, потупвайки ме по едната буза и лепвайки бърза целувка на другата. — Надявам се, че ще можеш малко да потичаш, мили, защото на помощ идват още от тези бандити.

Потвърждавайки това предположение, покрай нас просвистя снаряд от неизяснена разновидност.

— Да бягаме… — дрезгаво казах аз и се заклатушках, все още не съвсем уверен в това, което се случи, но поне все още достатъчно умен, за да не задавам въпроси. Бейз ме прегърна с една ръка, насочвайки ме в правилната посока и мъкнейки ме след себе си, докато жена ми през това време ме облекчи от товара на кутията и кабела. Понесохме се така и бях сигурен, че представлявахме очарователно зрелище — аз, в прозрачните си дрехи, и двете момичета в изящните си роклички. За съжаление на улицата нямаше никой, който би могъл достойно да оцени тази ситуация.

— Не спирай! — извика Бейз, помъквайки ме зад ъгъла. Зад нас се раздадоха близки взривове. Пренебрегнах всичко освен задачата да премествам колкото може по-бързо един след друг краката си, като гадаех колко ли ще издържа.

Изглежда Бейз знаеше какво прави. Преди да отидем прекалено далеч в това направление, тя зави и ме вмъкна по няколко стълби в едно здание. Сложи резетата на тежката врата и продължихме по-нататък, сега малко по-бавно, през някакви изоставени кабинети в задната част на зданието, където прозорците гледаха към двора. Височината беше приемлива за скок и Бейз скочи първа, гъвкава като голяма котка, след това ми помогна да се спусна, с помощта на спускащата ме Анжела. Бях в ръцете им като глина, и това беше доста приятно усещане.

Бейз се затича напред да отвори голямата врата. Вътре се намираше клизантска командна кола с развяващ се на антената генералски флаг.

— Ето това повече ми харесва — казах аз, приближавайки се на омекналите си като памук крака.

— Вие двамата, на задната седалка — подхвърли Бейз, намъквайки военен кител и пъхайки косите си под клизантски шлем. Не питах какво се е случило с първоначалния собственик.

Анжела влезе веднага след мен, когато пропълзях на задната седалка и рухнах на пода, притискайки се към мен с топлите си закръглени форми. Почувствах се много удобно, когато колата дръпна напред. Насладих се на хубава целувка, преди да мога да получа някаква информация.

— Фигурата ти се е оправила — успях да си поема въздух, когато правех почивка.

— Ще бъдеш много щастлив да научиш, че сега си горд баща на две близначета. И двете са момчета. С големи уста и добър апетит, както и баща им. Нарекох ги Джеймс и Боливар, в твоя чест.

— Както желаеш, скъпа. Предполагам, че нямаш нищо против да ми кажеш, как се появи тук в най-нужния момент?

— Появих се, за да се погрижа за теб, и както виждаш, се оказах права.

— Да, разбира се. Имам предвид нещо друго. Когато те видях последния път, отиваше към болницата с издут корем и майчински блясък в очите.

— Е, тук всичко мина прекрасно, както вече казах, нима не разбра. После дочух, че тези проклети клизантци са тръгнали да нахлуват на още една планета и че ти вероятно ще вземеш участие в нашествието.

— Инскин ли ти разказа всичко това?

— Разбира се, че не! — изящно изсумтя тя при тази мисъл. — Счупих досието и прочетох записите. Той беше много сърдит, но не се опита да ме спре, когато тръгнах насам с бригада от втори ешелон. Мисля, че знае, че е по-добре да не ми пречи. Излязохме в орбита, получихме съобщението и аз кацнах. Това е почти всичко, което мога да ти съобщя. Дай да опитам тази отверка на страшния ти нашийник, който носиш. Не разбирам защо си позволил да се отнасят с теб по такъв начин.

— В историята ти има няколко пропуска — настоявах — аз. — Например: какво съобщение?

— Моето съобщение — отговори вместо нея Бейз, която безсрамно подслушваше, без да спира да кара. — Забравяте, че съм сержант от гвардията и видях приготвеното от вас съобщение, това, което те взеха. Затова го запомних, както и честотите. Тези свине ме изпратиха в затвора за цивилни, така че го напуснах още същата нощ. — Бейз беше много уверена в себе си и поглеждайки назад, разбрах защо: имаше основателни причини за това.

— Спуснах се с разузнавателен кораб веднага щом бе получено повикването. — Разговаряйки, Анжела манипулираше с отверката. — Трябваше с бой да си пробивам път, което, разбира се, не беше трудно да се направи. За завоеватели на Галактиката тези хора са много лоши пилоти. А след това срещнах Бейз.

Анжела докосна с устни ухото ми и студено каза:

— Колко добре познаваш тази девойка? — и едновременно с това затегна нашийника.

— Срещал съм я само веднъж — издъхнах аз и натискът отслабна. — Не е мой тип.

— Не ме лъжи, Джеймс ди Грийс, харесват ти такива пълнички.

Бързо замигах и се опитах да върна разговора в предишното русло.

— Но тогава как ме намерихте? Какво направихте?

— Доста лесно. — Раздаде се щракване и нашийникът се разкопча. С облекчение разтрих наболяващия ме врат. — Има само едно здание, където действат тези сиви хора. Следихме ги, опитвайки се да намерим входа. Единственото, което ни досаждаше, бяха войниците, които през цялото време се опитваха да ни закачат. Но ние изстискахме от тях информация… и тази кола.

Представих си как тези две куклички косят клизантските завоеватели със собственото си секретно оръжие и достатъчно добре разбирах, че не трябва да питам за съдбата на шофьора и приятелите му.

— А сега разкажи, какво се случи с теб? — настоя Анжела и се притисна към мен, за да послуша хубавата история. — Умирам от желание да науча що за играчка са ти сложили на врата и защо, в името на небето, носиш този ужасен прозрачен костюм.

Разказах им и бях възнаграден с множество женски ахкания и поне едно изпискване, когато стигнах до китките. Бейз дори спря колата, за да погледне също белезите. След това слушаха студено неподвижни и почувствах съжаление към всички сиви хора, които биха могли да срещнат в бъдеще. Когато завършвах заразителната и леко отблъскваща история, се бяхме приближили до мястото, към което се стремяхме. При приближаването ни вратите широко се отвориха и се затвориха зад нас. Там имаше и други момичета, добре въоръжени, повечето привлекателни, и гадаех как партията консолосук е успяла да организира съпротива на подобно правителство. Благодарете за това на клизантците. Когато става дума за правителството и армията, винаги съм бил във висша степен анархист. Имам крайно ниско мнение както за едните, така и за другите. Но ако ги има, то това, разбира се, помага на работата, ако са добри. Поклатих глава и позволих да ме отнесат в стая, където се намираше много симпатична армейска койка. Паднах в нея.

— Дрехи — произнесох аз — и нещо за пиене! Не е задължително да ги донесете в тази последователност.

Срамежливо се наметнах с ъгъла на одеялото — не от срам, а по-скоро бдителните амазонки да не се поддават на изкушението. И освен това, тук беше жена ми. Тя отлично разбра какво имам предвид под думата „пиене“ и отблъсна чашата вода, която се опитваше да ми даде една от дамите, и ми подаде малка чашка с мощно питие. То обгори гърлото ми и протегна към мозъка огнените си пипала.

— Страхувам се, че мислите ми… Чувството ми за реалност все още е объркано — признах аз и усетих по израза на лицето на Анжела, че разбира. — Те направиха нещо с мен, не знам какво, но сигурен съм, че скоро ще мине.

— Ще убивам всички, страшно — каза тя през плътно стиснатите си зъби и ропот на съгласие се раздаде от всички слушателки.

Затворих за миг очи, за да им дам да си починат, а когато ги отворих, в стаята не беше останал никой освен Анжела. Светеше лампа, — навън беше тъмно. Приличаше на залепена скъсана лента с празно парче. Уважавах техниката на психическо манипулиране на Край и го ненавиждах с цялата си душа.

— Гладен съм — съобщих на Анжела и тя се приближи, седна до мен и взе ръката ми.

— Спеше и бълнуваше. Някакви ужасни неща.

— Чувствам се по-добре. Когато се върнем в базата, ще дам на медиците да прочистят тъмните ми ъгълчета. Но в настоящо време има по-важни неща. Трябва да организираме тук съпротива, преди Клизант систематично и здраво да се докопа до всичко. И…

— Не.

— Какво подразбираш под НЕ?

Имах чувството сякаш съм пропуснал много важна част от разговора. Беше ли това резултат от машинациите с мозъка ми или просто женски разговор?

— Подразбирам, че не, няма да го правим. Докато ти спеше, изпратих дълъг рапорт на Инскин, всичко, което ми разказа за плановете на Клизант и как ще устройват нахлуванията си и замислите им да се заемат с Корпуса, всичко.

— Поне с моето име ли се подписа? — обидено попитах аз.

Тя ме погали по ръката.

— Разбира се, скъпи. Това беше твоя работа и дори не бих помислила да си присвоя заслугите за нея.

Мигновено се преизпълних със съжаление за думите си и се извиних, а след това се извини тя: защото лошият ми характер вероятно бе свързан с модифицирането на мозъка ми и ние пихме, изглаждайки това недоразумение. Опитах се да се върна на въпроса.

— Значи изпрати доклада. А после?

— След това той тръгна по предавателен кораб от другата страна на това слънце и беше изпратен като псиграма на Инскин. Дойде отговорът му и той гласеше: „Съобщението е прието, поздравявам те. Връщайте се незабавно!“ Така че, както виждаш, ще трябва да се върнеш.

Изсумтях, след това вдигнах чашата.

— Мислиш ли, че ще се върна?

— Болен си, необходима ти е медицинска помощ, направил си това, в което се е заключавала задачата ти…

— Не те питам за това. Мислиш, че ще се върна?

Анжела се опита да изглежда свирепа, което тя не може да направи, ако не е сериозно, след това вдигна рамене по най-покорен начин.

— Разбира се, не. Ако се върнеш, нямаше да бъдеш мъжът, за когото се омъжих. Значи сега ще изтрием от лицето на планетата тези бесове, ще спасим Бурада и ще спрем нашествието.

— Не съвсем всичко наведнъж, но примерно това, което имам предвид. Трябва да се организира съпротивително движение с нашите съвети и материална помощ. Бейз трябва да се справи с това, но има още нещо, което има по-голямо значение дори от това. Трябва да вземем в плен Край или един от сивите му хора.

— Каква чудесна мисъл! Ако мислят, че имат понятие от мъчения, скоро ще научат доста неща. Спомням си как…

— Анжела! Съвсем не мисля за това. За миг в теб проблесна много от предишното, въпреки реконструкцията ти.

— Глупости! Признавам си, че мога да приложа една-две технически хватки, усвоени в онези дни, но мотивите ми са съвсем чисти. Лъвицата защищава лъва си, и прочее. Абсолютно оправдано.

— Да, може би е така, но съвсем не говорех за това. Искам един от сивите хора в лабораторията си, за да го подложа на изчерпателен анализ. Когато днес премахна двама от тази компания, не забеляза ли нещо странно в тях?

— Нищо особено. Може да се каже, че бях заета с друго. Само факта, че бяха недостатъчно топло облечени, защото кожата им беше много студена.

— Точно така. И те никога не се смеят, не демонстрират емоции, не клюкарстват, не разговарят, само ако не трябва да съобщят нещо важно и има много други привличащи вниманието дреболии.

— Какво искаш да кажеш, скъпи, че са зомби, роботи или нещо такова? Мислех, че подобни неща има само в космическите опери за деца.

— Смей се, смей се, докато има време. Не са роботи или нещо такова, тези типове са достатъчно живи. Просто не мисля, че са хора, това е всичко. Сред нас има чужди същества.

— Вероятно е по-добре да поспиш. Ще угася светлината.

— Не ме отвличай, дявол да го вземе! Мислех за това, откакто се срещнах за първи път с Край, така че не е плод на скорошното изпитание. Налице са всевъзможни доказателства. Клизантските войници смъртно се страхуват от Край и бандитите му и дори не говорят за тях. Сивите хора са отрязани от нормалния клизантски живот и във всички отношения се различават от тях. Така, сякаш не са един и същ народ. Мога да си представя как правят оглед на човешките планети и намират, че Клизант е напълно узрял, за да го унищожат. Стратифициран, милитаризиран начин на живот, всички в униформи. Всичко, което е трябвало да направят, е да сменят ръководството горе, и са на кормилото. Именно това и са направили. Не се появят на нито една маса за карти, толкова скъпи на военния ум, и все пак по-голяма част от времето изглежда именно те управляват всички неща.

— Е…

— Ето. Ти не си убедена, но започваш да се съмняваш. Значи ще ми помогнеш да си доставя образец от сив човек?

— Да ти помогна? — тя запляска с ръце от чисто момичешки ентусиазъм. — Че аз просто нямам търпение. Разбира се, може да е малко повреден, докато го доставя, но докато функционира по старому, това всъщност няма значение, нали?

Преди да успея да отговоря, влезе Бейз и хвърли на койката дрехи.

— Бързо се обличайте — заповяда тя. — Ботушите са най-големите, които можахме да намерим, надявам се, че ще станат.

— Има ли някаква причина за цялото това бързане? — попитах аз.

— Разбира се, че има. Навсякъде гъмжи с войска и тежко оръжие. Това здание е напълно обкръжено от неприятеля.