Отмъщението на стоманения плъх

Глава 17

— Търсеща група… търсеща група… — думите смътно стигнаха до мен през гърленото ръмжене на атакуващите плюшени мечета. Можех да ги отбия, макар използваните вместо мечове захарни пръчки да продължаваха да се чупят. Но даже и без захарните пръчки, един ритник в корема на плюшеното мече, и то пада и не му остава никаква сила.

С мечетата бих могъл да се справя лесно, ако на тяхна страна не бяха и проклетите дървени войничета. От тях ще се получи хубав огън и именно затова мислех, напипвайки клечка кибрит, когато едно от тях заби щика на малката си винтовка в ръката ми. Убоде ме, а аз премигах и отворих очи, срещнах погледа на мустакатото лице на гледащия ме доктор Мутфак.

— Тази тревога, трябва да кажа, наистина е в най-неудобното време. Направих ви инжекция за неутрализиране на хипнотичния наркотик. — Той държеше инжекцията в ръка и аз потърках ръката си мястото, където ме убоде. — В крайно неудобно време.

— Не го направих аз — изръмжах, все още събуждайки се само наполовина и желаейки да свърша с плюшените мечета.

— Лечението върви добре и за да започне всичко отначало, ще отиде много време. Регресирах ви до детството ви и — ух! Имали сте много интересно, да не кажа отблъскващо, детство! Трябва да ми разрешите да опиша този случай. Символът на плюшеното мече, нормално олицетворяващо топлина и уют, е бил преобразуван в подсъзнанието ви в…

— По-късно, докторе, ако позволите — дойде ми на помощ Анжела — въплъщение на златен шарм, тя се печеше на балкона и носеното от нея за тази операция парче тъкан заемаше примерно площта, която би заело крилото на пеперуда. Седнах, завъртях глава, намираща се все още в мъглата от остатъците на наркотика. Помещението беше колоритно и разкошно, с цяла стена, излизаща на балкона, със синьо небе и още по-син океан зад него, загнездило се високо на темето на хотел „Ринг Валичи“. Този хотел, предполагам, най-добрият на Бурада — напълно можех да повярвам в това — се намираше в центъра на лагуна и приближаването до него можеше да стане само по въздух или вода.

Това ни даваше възможност предварително да разберем за всякакви нежелателни посетители — такова предупреждение беше току-що получено. Редът за действие беше разработен старателно. По време на мозъчната сесия ми бяха обули плувки, в случай на извънредно положение, така че взех Анжела за ръка и на бегом тръгнахме към частния асансьор. Когато стъпихме в него, звукът от мотори на площадката над главите ни стана по-силен и отчетлив. Държахме се за скобите, когато подът на високоскоростния асансьор се изплъзна изпод петите ни.

— Чувстваш ли се годен за това? — попита Анжела.

— Просто съм малко сякаш в мъгла, но това ще мине. Мислиш ли, че този смукач на мозъци наистина разбира нещо от това?

— Предполага се, че е най-добрият специалист на планетата. Той ще изправи вложените в теб от Край изкривявания на психиката, ако изобщо някой може да го направи.

— Можеше да работи доста по-бързо. Вече три дена, а все още не сме се измъкнали от детството ми.

— Сигурно си бил ужасно момче. Подочух нещо за това…

Преди да мога да измисля рязко възражение, асансьорът, свистейки, спря и излязохме на равнището на водата. От закрития басейн към океана водеше стълба. Пазачът ни чакаше с готови акваланги, сложихме ги и се гмурнахме. Право на дъното — на разходка сред рифовете. Дори ако дойдат да проверяват, тук никога няма да могат да ни намерят. Включих звуковата връзка и извиках оператора.

— Търсенето не е кой знае какво — съобщи ми той. — Ще ви съобщя, когато стигнат до долното ниво.

С Анжела се гмурнахме по-дълбоко. Около нас изскочи и се повъртя рибка с цветовете на дъгата, а зелените водорасли се покланяха, когато минавахме покрай тях. Водата беше чиста и топла и бързо възстановяваше силите, мислите и бодрия ми дух. Влязохме в пещера, напълно обкръжена от корали, намерени по време на предишната ни разходка, и се разположихме на златистия пясък. Прегърнах с една ръка Анжела и тя се прилепи до мен и заради удоволствието, и за да се докосват маските ни. Можехме да разговаряме.

— Появи ли се нещо ново за Край и момчетата, му, докато докторът пробиваше сивото ми вещество?

— Намериха ги, но това е всичко. Сега, когато първият стадий на нашествието е завършен, клизантските въоръжени сили сякаш се разполагат за окупация. Те заеха огромната административна сграда, наричана Октагон, вероятно защото има осем страни, и изхвърлиха всички оттам. Изглежда са пренесли там голяма част от административните си операции, и един от сивите хора на Край е бил видян да влиза в тази сграда. Именно там би трябвало да са се окопали.

— Бих искал да знам, защо напуснаха предишната си резиденция?

— Несъмнено, страхувайки се от теб и безжалостното ти отмъщение.

Изсумтях, макар това да е доста трудно да се направи с маска.

— Ти само така си говориш, но кълна се във Велиал, тук има нещо повече от елемент от истина. Трябва да нанеса нокаутиращ удар на клизантската операция изобщо, но тези сиви хора изискват особено внимание. Първо трябва да пленим един от тях. Трябва да проникна в това здание.

— Нищо подобно няма да направиш — тя ощипа кожата на ребрата ми и се опитах да отхвърля ръката й, но под водата това бе почти невъзможно. Реших да се задоволя с това, че я ощипах и аз, разбира се, да я щипя е много по-удобно, отколкото да щипят мен. Известно време се занимавахме с подобна игра, докато не си спомних, че ме отвлече от основната ми грижа и безжалостно се върнах към прекъснатия разговор.

— Защо не мога да се опитам да проникна в зданието? Ще бъда маскиран, говоря клизантски. Знам какво имат и как…

— А те знаят какво и как е при теб. На всеки вход ще имат камери, захранващи компютрите с данни, които знаят ръста ти, телосложението, тежестта, походката, думите ти. Не можеш да маскираш всичко и ти го знаеш. Ще те хванат в мига, когато влезеш там.

— Казваш това, просто защото е истина — изръмжах аз. — Така че, предполагам, ти имаш по-добър план?

— Имам. Говоря клизантски, те съвсем нямат данни за мен и съм опитен полеви агент, единственият на планетата освен теб.

— Не.

— Защо веднага не? — намръщи се тя и следващият шамар вече беше болезнен.

— Аз само се грижа за безопасността ти.

От това тя се разтопи — дори най-умната жена е обично дете, когато му обръщат внимание, и се потърка в мен. Почувствах се подлец, какъвто си и бях.

— Ти все пак ме обичаш, Джим, по твоему — ужасно, но с мен всичко ще бъде наред, ще видиш. Сред втория ешелон на клизантците има малко жени — не разбирам как могат да носят тези уродливи униформи, и ние с момичетата пленихме една от тях. С нейната униформа и удостоверение ще проникна в зданието, ще намеря Край…

— Нали няма да направиш някаква глупост?

— Естествено не.

— Великолепно.

Засвири сигналът на комуникатора и го включих.

— Търсещата група се махна, можете да се връщате.

Бавно заплувахме обратно, ръка за ръка, наслаждавайки се на момента. Доктор Мутфак чакаше да излезем от водата.

— Добре, ще продължим от там, където спряхме. — В усмивката му изобщо нямаше топлина. — Плюшените мечета, трябва да сондираме символиката тук, за да можем да минем към по-късните преживявания.

Той нетърпеливо потропа с крак, докато се прегръщахме с Анжела. След това позволих на доктора да ми сложи наркоза, тъй като не исках Анжела да разбере, че нервнича. Преди да тръгне, тя ми махна с ръка и отиде да се облече, а Мутфак ми вкара в ръката инжекцията. В душата му нямаше никаква романтика.

Сигурно се бяхме придвижили малко напред, защото когато отново се събудих, плюшените мечета вече бяха изчезнали и последният сън, който запомних, имаше някакво отношение към избухващ космически кораб и слънчеви изригвания. Доктор Мутфак опакова инструментите си, а навън в нощното небе се топеше последният отблясък на дневната светлина.

— Много добре — каза той. — Добре вървим.

— Намерихте ли вече следи от някакво вмешателство на Край?

— Следи! — ноздрите му се отвориха и той запуфтя. — Те са като отпечатъци от подковани ботуши по цялата кора на главния ви мозък! Тези хора са касапи! Навсякъде блокаж на паметта, следи от амнезия, свързани с възли на лъжлива памет. Тези спомени са единственото, което има някаква клинична ценност, трябва да изясня каква техника използват. Били са поставени там много бързо и все пак са невероятно пълни. Въвлечени са всички чувства и то доста детайлно.

— Не залагам на това.

— Мисля, че няма да можете да ги различите от истинските спомени, такава е силата на техниката. Отстраних някои крупни спомени, които ви безпокояха, по-нататък ще се погрижим и за други. А сега погледнете китките си и ми разкажете за червените линии, които ще видите.

— Те изглеждат просто като червени линии — казах аз. След това си спомних как се намерих в килията и по някаква причина смятах, че са ми отсечени ръцете. Не знам защо. Това бяха просто червени линии. — Лъжлива памет?

— Да, и при това необикновено отблъскваща.

Вратата се отвори и нахълта Бейз, и когато прелетя покрай мен, видях израз на ужас на лицето й. Внезапен страх ме удари в корема и седнах, като я наблюдавах, без нищо да питам, докато включваше телевизора.

Светна екранът и се намерих срещу Край. Той почти се усмихваше, когато говореше.

— Това е запис, той продължава да се повтаря — каза Бейз.

— …че искаме той да научи. Някой трябва да знае човека, известен като Джеймс ди Грийс. Свържете се с него. Кажете му да чуе това предаване. Това съобщение е за теб, ди Грийс. Искаме да се върнеш тук. При мен е Анжела. Тя е невредима — поне засега, и ще остане такава до разсъмване. Предлагам ти да се свържеш с мен и да преговаряш.

Добре дошъл вкъщи, Джеймс.