Отмъщението на стоманения плъх

Глава 2

— Къде отиваш, Хлъзгави Джим? — осведоми се Анжела, подавайки се от прозореца на стаята ни. Спрях, когато вече бях стигнал до вратата.

— Просто да се изкъпя в морето, любов моя — извиках аз и отворих вратата. Пистолетът калибър 0.75 изтрещя и отломки от врата се разлетяха покрай мен.

— Разтвори си халата — без злоба каза тя, като през това време духна дима от дулото на пистолета.

Покорявайки се на съдбата, вдигнах рамене и разтворих плажния халат. Краката ми бяха голи, но аз, разбира се, бях напълно облечен, с навити панталони и обувки, завързани за колана. Тя разбиращо кимна.

— Можеш да се върнеш горе. Никъде няма да ходиш.

— Разбира се, че не отивам! — (горещо негодувание). — Не съм такъв човек. Просто исках да се помотая по сергиите, и…

— Горе!

Тръгнах. Няма такива фурии в ада, с които да сравня моята Анжела, за да я опиша. Лекарите от Специалния Корпус премахнаха от съзнанието й човекоубийствените й наклонности, развързаха обърканите възли на подсъзнанието й и я подготвиха за по-щастливо съществуване, отколкото позволяваха обстоятелствата преди. Но когато работата стигаше до решителни моменти, тя все още си беше предишната Ейнджълин. Въздъхнах и вдигайки тежките си като олово крака, се качих по стълбата. Почувствах се още по-невъзможен изверг, когато видях, че тя плаче.

— Джим, ти не ме обичаш! — класически гамбит от времето на първата жена в райската градина, но все още е невъзможно да му се намери достоен отговор.

— Обичам те — запротестирах аз и казвах истината. — Но това е просто рефлекс. Или нещо такова. Обичам те, но да се оженя… Е, това е все едно да отида в затвора. А там през всичките си престъпни години нито веднъж не съм попадал.

— Това е освобождение, а не плен — каза тя и започна да свещенодейства с гримовете си. Едва сега забелязах, че на устните й имаше червило в тон с бялата й рокля и малката плетена шапчица на главата. — Това е все едно да скочиш в студена вода — каза тя, като стана и ме потупа по бузата. — Свършвай бързо с това, така че да не го почувстваш. А сега размотай панталоните и си обуй обувките.

Така и направих, но когато се изправих, за да отговоря на този глупав съвет, видях, че вратата е отворена и че в съседната стая стои магистър по бракосъчетанията и двама негови свидетели. Тя ме взе за ръка, меко, отдавам й дължимото, и в същото време въздухът се изпълни с могъщи акорди, запис на орган. Тя ме дръпна за лакътя. Съпротивлявах се за миг, но след това, залитайки, тръгнах напред. Струваше ми се, че очите ми бяха покрити с пелена.

Когато тъмнината се разсея, органът блееше умиращи ноти, вратата се затвори зад отдалечаващите се гърбове, а Анжела престана да се възхищава на украсения й с пръстен пръст за момент, колкото да ми поднесе устните си. Едва ми стигна силата на волята, първо, за да я целуна, а след това вече да простена.

На бюфета имаше цяла батарея от бутилки, и треперещите ми пръсти, опипвайки я, безпогрешно намериха дебелата бутилка с „Потта на сириуска пантера“, мощен алкохол с такъв отвратителен ефект, че продажбата му бе забранена на повечето цивилизовани планети. Голяма чаша с тази напитка действаше твърде ефикасно — почувствах как ми причинява вреда и си налях втора. Докато правех това, потънал във вцепенените си мисли, сигурно е изминал известен период от време, защото Анжела — моята Анжела (сподавен стон) — сега стоеше пред мен, обличайки панталон и пуловер, с наредени до нея приготвени куфари. Чашата беше изтръгната от ръцете ми.

— Стига лични оргии — без злоба каза тя. — Днес вечерта тръгваме, по-точно ще празнуваме довечера, но сега трябва да изчезваме. Регистрацията на брака ще бъде направена всеки момент, а когато имената и фамилиите ни попаднат в компютъра, той ще светне като публичен дом в деня на получаване на заплатите. Полицията сега ще ни лепне почти всички престъпления през последните два месеца и ще се хвърли след нас с лай и пяна на уста.

— Стига — заповядах аз, клатейки се. — Позната картина. Пали колата и да тръгваме.

Тъкмо щях да й предложа да помогна с багажа, но през това време, докато предадох информацията, тя вече беше на половината път с тях по стълбите. Това поощрение ми помогна да се справя с опасността и благополучно да стигна до вратата. Колата стоеше отвън, бучейки, че не може да освободи цялата си мощ, с отворена странична врата, и Анжела вече седеше зад волана, потрепвайки с крак, без да издава нетърпението си. Когато се качих, препъвайки се, първите впечатления от реалността проникнаха през втвърдената кора на главния ми мозък. Тази кола, подобно на всички нелетящи машини на тази планета, се движеше с пара, а парата се генерираше от изгарянето на разновидност на торф, смачкван на топка от хитро и ненужно усложнено устройство. Трябваше най-малко половин час да гори, за да може колата да тръгне. Анжела сигурно беше запалила торфа преди бракосъчетанието и бе планирала по същия начин и всички други стъпки. Единственият ми принос във всичко това беше личното обутилчване, което трудно можеше да се разглежда като помощ. Изтръпнах от мисълта какво означава всичко това, и все пак бях принуден да направя единствения възможен извод.

— Имаш ли хапчета за екстрено изтрезняване? — дрезгаво попитах аз.

То се оказа на дланта й дори преди да свърша да говоря. Малко кръгло хапче с черен череп и кръстосани кости. Отрезвяващо изобретение на някой безумен химик, действащо като метаболична прахосмукачка. Само няколко къси минути след попадането си в локвата солна киселина в корема ми ингредиентите щяха да осъществят светкавична атака през кръвоносната ми система. Това не само премахва целия алкохол, но и всички странични ефекти и продукти, свързани с пиянството, така че жалкият субект мигновено става мъртво трезвен и болезнено осъзнава това.

— Не мога да я изпия без вода — измънках аз, като замигах при вида на пластмасовата чаша в другата й ръка. Нямаше връщане назад. С последно смъртно въздъхване и потрепване тикнах това нещо в гърлото си и пресуших чашата.

Казват, че не изисквало много време, но обективно време. Субективното обаче е часове. Това е крайно необективен опит, който трудно може да бъде описан. Представете си, ако можете, какво ще чувствате, ако пъхнете в устата си края на маркуч на пожарна помпа със студена вода, а след това водата спре. А после, след още един миг, да усетите тази вода избиваща от всички отвори на тялото ви, включително порите, на мощни струи, докато не ви измие идеално.

— Уф — поднесох коментарите си аз, като се изправих и изтрих челото си с носна кърпичка.

Минахме покрай малко селце. Анжела караше спокойно и ефектно, а бойлерът весело бумтеше, изяждайки поредния брикет торф.

— Надявам се, че сега се чувстваш по-добре? — тя излезе на една магистрала и я напусна по друг път, като хвърли бърз поглед към картата. — Заради нас обявиха голяма тревога — армия, флот, всички. Чух техните предавания.

— Ще се измъкнем ли?

— Съмнявам се, ако ти бързо, при това много бързо, не изстискаш някаква оригинална мисъл от доста замаяната си глава, иначе не. Те направиха плътен обръч около района с въздушно прикритие и го стесняват непрекъснато.

Все още се оправях от героичното лечение с изтрезвителното хапче и не можех да подредя мислите си. Съществуваше пряка зависимост между обърканите ми мисли и гласните ми връзки без намесата на разума.

— Великолепно начало за брак. Ако той прилича именно на това, не се учудвам, че го избягвах всичките тези години.

Колата сви от пътя и с вибрации се закова във високата трева под ред дървета със сини листа. Анжела изскочи, затвори вратата и протегна ръка за чантата си, преди да имам време да реагирам. Опитах се да я заговоря:

— Аз съм глупак…

— Тогава аз също съм глупачка, щом се омъжих за теб. — Очите й бяха сухи, а гласът студен, всичките й емоции бяха под строг контрол. — С лъжа и капан те принудих да се оженим, защото според мен ти искаше именно това. Не бях права, така че всичко свършва сега, Джим. Ти създаде за мен съвършено друг живот и мислех, че мога да направя същото и за теб. Приятно ми беше да се запознаем. Благодаря ти, и довиждане.

В момента, когато тя свърши, мислите ми се сгъстиха в нещо, приблизително напомнящо нормалния им вид. Аз бях слаб, но готов. Изскочих от колата, преди тя да спре да говори и застанах пред нея, препречвайки й пътя, като я държах пределно меко за ръцете.

— Анжела, ще ти кажа това само веднъж, и вероятно никога повече няма да го повторя. Така че слушай внимателно и запомняй. Едно време бях най-добрият аферист в Галактиката, преди да ме тикнат в Специалния Корпус да преследвам други аферисти. И те залових. Ти беше не само аферистка, но също и престъпница, весело садистична убийца — почувствах как тялото й потрепера под натиска на ръцете ми и я стиснах по-силно. — Това трябва да бъде казано, защото ти беше именно такава. Вече не си. Имаше причини да бъдеш такава и тези причини са отстранени. Някои нещастни изкривявания в останалата ти неповредена глава, в мозъка ти, бяха поправени. И сега те обичам. Но искам да запомниш, че те обичах дори тогава, по времето на нереконструираните ти дни, което говори много. Така че ако сега съм като впрегнат елен, или ти бъде трудно сутрин с мен, спомни си за това и не ми се сърди. Запомни ли?

Явно да. Тя изпусна чантата — на крака ми — но не посмях да трепна — прегърна ме, целуна ме и ме събори на тревата, и прекарах много весело, отговаряйки на целувките й. Предполагам, че бихте нарекли това новобрачен ефект.

Замряхме, когато два мотоциклета простенаха и спряха пред колата ни. Използваха ги само полицаите, защото се движеха много по-бързо от торфените парни машини. Това бяха мотори на три колела с маховик под бронята между двете задни колела. През нощта ги превключваха така, че моторите-генератори можеха да пуснат маховиците с най-голяма скорост. През деня маховикът генерираше електричество, задвижващо всяко колело. Много ефективни и бездимни. И много опасни.

— Това е същата кола, Подер! — извика единият полицай, надвиквайки непрекъснатите стонове на маховика.

— Ще извикам помощ. Не може да са отишли далеч. Сега вероятно са в капана.

Нищо не ме вбесява така, както вежливите уверения на дребните чиновници. О, да, действително сега сме в капана. Заръмжах глухо, когато друг некомпетентен субект в мундир, навирайки си носа около колата, отвори уста, когато видя уютното ни гнезденце в тревата. Той все още стоеше със зяпнала уста, когато протегнах ръка напред, хванах врата му, стискайки плътно гърлото му и го притеглих към нас. Забавно беше да се види как се изплези, очите му излязоха от орбитите си и лицето му почервеня, но Анжела развали всичко. Тя махна шлема му и рязко (и точно) го удари по темето с тока на обувката си. Той изключи и му позволих да падне.

— А ти още говориш за мен — прошепна тя — като за своята младоженка. В собствената ти натура има повече от сянка на стар садист.

— … Аз вече извиках. Вече всички знаят. Сега вероятно ще ги пипнем — каза, изпълнен с ентусиазъм, другият полицай, но гласът му секна, когато видя дулото на заплашителен пистолет на помощника си. Анжела извади от чантата си приспивателна ампула и я счупи под носа му.

— А сега какво ще правим, шефе? — попита тя, усмихвайки се щастливо на фигурите с черни мундири и медени копчета, лежащи в края на пътя.

— Мисля! — казах аз и потрих брадичката си, за да докажа това. — Имахме повече от четири месеца безгрижна ваканция, но всичко хубаво все някога свършва. Ние, разбира се, можем да продължим отпуската си. Но тя ще бъде, меко казано, трескава, ще пострадат много хора, а що се отнася до тебе — тази фигура е прекрасна, но не съвсем подходяща за бягство, преследване и изобщо за мръсна работа. Дали да не се върнем към службата, от която избягахме?

— Надявах се да го предложиш. Скучните сутрини и грабежите на банки сякаш са просто несъвместими. Забавно ще бъде да се върнем.

— Особено защото ще бъдат много щастливи да ни видят. Имайки пред вид това, че отхвърлиха молбата ни за отпуска и трябваше да откраднем пощенска ракета.

— Без да смятаме всички пари за дребни разходи, които откраднахме, защото не можехме да се докоснем до банковите си сметки.

— Правилно. Следвай ме и ще го направим шик.

Свалихме униформите на полицаите и грижливо сложихме спящите блюстители на реда на задната седалка на колата. На единия долното му бельо беше на розови капки, докато на другия — строго черно, но обшито по краищата, което можеше да бъде местен обичай на обличане, но ме наведе на задни мисли за полицията на Комат и се радвах, че се махаме. Обличайки униформите, шлемовете и очилата, весело се понесохме по пътя на мотоциклетите си, бумтейки и махайки с ръка на танковете и камионите, които с рев се носеха в противоположна посока.

Преди виковете и воплите на разобличаването да станат прекалено много, спрях по средата на пътя и дадох сигнал на преминаваща бронирана кола да спре. Анжела рязко обърна мотора си зад тях. Така, че да не решат, че гледката на бременен полицай е много отвличаща.

— Завряхме ги в миша дупка! — извиках аз — Но те имат радио, така че не обявявайте това по предавателя. Следвайте ме.

— Води! — извика шофьорът, а навигаторът му закима с глава, съгласявайки се, докато мислите за награди, слава и ордени ослепително танцуваха пред очите му. Поведох ги по един запустял път в гората, завършващ пред малко езеро в комплект с вехта барака за лодки и док.

Спрях, със знак спрях и тях, докоснах устните си с пръст и внимателно се приближих към бронираната кола. Шофьорът свали страничното стъкло и изчакващо ме погледна.

— Я помиришете това — казах аз и хвърлих граната с газ през отвора.

След облака дим последваха „ах“ и „ох“, а после имахме още две фигури в мундири, тихо похъркващи на тревата.

— Възнамеряваш ли бързо да огледаш долното им бельо? — попита Анжела.

— Не, искам да запазя някои илюзии, дори и да са измамни.

Моторите весело запърпориха по дока, хвърлиха се от него във водата, като това предизвика излизането на повече пара, получи се късо съединение и много мехури.

Веднага щом бронираната кола се проветри, качихме се в нея и тръгнахме. Анжела намери недокоснатата закуска на шофьора и бодро се справи с нея. Избягвах основните магистрали, насочвайки се обратно към града, където в централния полицейски участък бе разположен командният пост. Исках да отида там, където ставаха крупните действия.

Паркирахме в подземния гараж, сега пуст, и се качихме с асансьора в кулата.

Зданието беше почти празно, с изключение на командния пункт. Намерих свободен кабинет и оставих там Анжела, която започна невинно да се забавлява със запечатаните, но лесно отварящи се конфиденциални досиета. Сложих шофьорските очила и разиграх спектакъл на пристигане в центъра за връзка на прашен, уморен преследвач. Информираха ме къде трябва да отида. Човекът, когото исках да видя, се разхождаше в кабинета, димейки с дълга полузагаснала лула. Обърнах се към него и отдадох чест.

— Вие ли сте мистър Инскин, сър?

— Да — подхвърли той. Цялото му внимание оставаше приковано към огромната карта на стената, показваща теоретично хода на преследването.

— Някой иска да ви види, сър.

— Какво? Какво? — попита той, като все още не ми обръщаше внимание. Харолд Питър Инскин, директор и глава на Специалния Корпус, този ден не беше съвсем във форма. Той много лесно тръгна след мен, а аз затворих вратата и свалих защитните очила.

— Сега сме готови да се върнем у дома — съобщих му аз. — Ако, разбира се, намерите приемлив начин да ни измъкнете от тази планета, без да позволите на местните власти да ни помачкат в алчните си ръце.

Инскин стисна челюсти от гняв и счупи с тях мундщука на лулата на безброй парченца. Отведох го, плюещ парчета пластмаса на пода, в кабинета, където чакаше Анжела.