Отмъщението на стоманения плъх

Глава 22

Стояхме в шлюза и очаквахме кацането на кораба, когато дойде един от икономите и ми връчи псиграма. Анжела й хвърли изпепеляващ поглед.

— Скъсай я — предложи тя, — ако е от този глупак Инскин, отменящ единствената нормална отпуска, която сме получавали някога…

— Успокой се — отговорих аз, бързо преглеждайки депешата. — Нищо не заплашва отпуската ни. Това е от Бейз…

— Ако тази цицеста нахалница все още те преследва, ще си има неприятности.

— Не се страхувай, любов моя. Връзката е от чисто политически характер. Резултатите от първите избори, направени след клизантското отстъпление. Мъжката партия консолосук е изхвърлена от правителството и момичетата са се върнали към управлението. Бейз е назначена за военен министър и мисля, че следващото нашествие няма да мине толкова лесно, колкото последното. По-нататък псиграмата гласи, че и двамата сме наградени с орден „Сини Планини“ първа степен и когато следващият път посетим Бурада, ще има голяма церемония по връчване на ордените.

— Внимавай, само не мисли да заминеш там сам, Хлъзгави Джим.

Въздъхнах, когато масивният люк на космическия кораб се отвори и заедно със свежия въздух в шлюза влетяха бодрите звуци на военен оркестър. На ясното небе сред белите пухчета на облаците въртолетите развяваха транспарант с надпис:

ДОБРЕ ДОШЛИ! ДОБРЕ ДОШЛИ!

— Много мило — забелязах аз.

— Гу-гу — каза Боливар или нещо такова, а може би това беше Джеймс? Много трудно можех да ги различавам, а Анжела се отнесе студено към предложението да напишем „Д“ и „Б“ на челцата им. Временно.

Тя се наведе над мъничките им фигурки в роботоколичката, поправяйки одеялото и извършвайки други несъществени матерински неща. Да, само че знаех, че тя носи пистолет на кръста и държи нож в пеленките. Моята Анжела има майчински чувства като на тигрица: грижи се за децата си, но и държи ноктите си наострени, просто за всеки случай. Жал ми е за бедния похитител, който би се опитал да отмъкне децата ни!

— Това е подобрение в сравнение с обичайния гърмящ екскалатор — казах аз, посочвайки платформата отвън.

Корабостроителницата за ремонт на кораби блестеше, лъсната и украсена със знамена, превърната в пътнически асансьор. На нея бяха не само всички пристигнали, но имаше и военен оркестър, свирещ бодра музика. Качихме се на платформата и роботоколичката се затъркаля след нас. Джеймс или Боливар се опитваше да се хвърли от нея, но пипалцето го бутна обратно на възглавничките.

— Не изглежда чак толкова зле — каза Анжела, оглеждайки се наоколо. — Не разбирам от какво се оплакваше.

— Когато бях тук последния път, приемът беше малко по-различен. Нима не е приятна гледка?

Показах редиците военни кораби, по чиито страни дори оттук се виждаха следи от ръжда.

— Много мило — без да гледа, отговори тя, увивайки детето, което и така много добре бе наглеждано от роботоколичката. Подобно на всички новоизлюпени бащи, малко я ревнувах от децата и с нетърпение очаквах следващата сграда, когато отново ще се окажа във фокуса на вниманието й.

Свикнах към брачните окови и въпреки вроденото си свободолюбиво чувство, започнах да им се наслаждавам.

— Не е ли опасно? — попита Анжела, когато се спуснахме на земята и двойна колона войници от почетния караул застанаха мирно с дрънчене и грохот. Бяха не по-малко от хиляда, и всичките въоръжени с гаусовки.

— Оръжието е небоеспособно. Това беше част от съглашението.

— Но можем ли да им се доверим?

— Абсолютно. Единственото, което могат, е да изпълняват заповеди. Ще ти покажа — добавих аз и я поведох към най-близкия войник, роботоколичката тръгна след нас. — Оръжието за преглед! — заповядах с най-добрия плац-параден маниер.

Той точно хвърли оръжието на ръката си и с двойно щракане отвори затвора. Взех го и погледнах в магазина. Без нито едно петънце. Поглеждайки през цевта, видях само непроницаема тъмнина.

— Нещо е запушило цевта?

— Да, сър, заповед, сър.

— Каква по-точно?

— Олово, сър. Само го разтопих и налях.

— Великолепно оръжие. Носи го, войник — хвърлих му винтовката, той я хвана и много ефектно вкара затвора. В него имаше нещо много познато.

— Познавам ли ви, войник?

— Вероятно, сър. Служил съм на много планети. Едно време бях полковник.

Когато каза това, в очите му се появи слаб блясък, но бързо се стопи. Не го познах без брада. Това беше офицерът, който по заповед на Край се опита да ме убие, когато кацнахме на Бурада.

— Познавах този човек, офицер от висок ранг — обясних аз на Анжела, когато отминахме.

— Сега има малко шансове за такава работа. Трябва да държи на сегашната. Просто е изумително, но всички възприемат това добре.

— Нямат друг избор. Когато рухна империята, се върнаха на Клизант и откриха, че стоковата база е изтощена, а те дори не са го забелязали. Така че трябваше да се заемат със земеделие. Както разбрах, селското стопанство сега преживяваше период на силен подем, а сивите хора бяха изчезнали. Инскин изпрати агенти и откри, че са опаковали всичко и са заминали. Предполагам, да причиняват неприятности в друга част на Галактиката. Един прекрасен ден ще трябва да ги проследим до родната им планета.

— Мерзавци. Ето къде би имало някаква полза от планетоунищожителна бомба.

— Само не пред децата — казах аз, потупвайки я по бузата, — нали не искаш да получат неверни представи за майка си.

— Ще получат вярна представа. Но все пак се отнасям подозрително към тези ексвойскари.

— Не трябва. След разпадането изпратихме тук политически агенти, даващи заповеди, а да изпълняват заповеди е единственото, което те могат. Имайки предвид обстоятелствата, много леко са се отървали.

Все още неубедена, Анжела изсумтя.

— Бих искала да знам кой умник е измислил туристическия бизнес и предложи да тръгнем с първия кораб?

— Аз! Виновен съм и в двата случая. Не ме гледай с кинжален поглед. Необходимо им е някакво занятие и приток на валута, а туризмът е единственото, което планета без собствени ресурси може да организира. Те имат плажове, ски бази и тям подобни, плюс зловеща привлекателност за някои по-рано поробени от тях народи. Това ще подейства, само почакай и ще видиш.

Орда пикола в униформи се сбиха заради багажа ни, а след това тръгнаха напред с куфарите към наземния транспорт.

По стар навик се регистрирах в хотела „ЗЛАТО-ЗЛАТО“, при това той си оставаше най-разкошният хотел в града.

Маниерите на портиера бяха по-добри, отколкото миналия път, а дежурният администратор дори ни се поклони, когато Влязохме.

— Добре дошли на Клизант, генерал и госпожа ди Грийс и синове. Нека пребиваването ви бъде приятно.

Да пътешестваш с титла е винаги приятно, а на Клизант още повече. Огледах фоайето, а после познах администратора.

— Остро̀в! Ти ли си това?

Той се поклони отново.

— Аз наистина съм Остро̀в, сър, но се страхувам, че вие ме познавате по-добре, отколкото аз вас.

— Извинявай. Не трябва да очаквам веднага да ме познаеш със собственото ми лице. Когато ме видя последния път, мислеше, че съм твар на име Край, а преди това ме познаваше като Васко Хуля.

— Васко — не може да бъде! Да, вярвам наистина — гласът му падна до шепот. — Сега се надявам, че ще приемете, макар и с известно закъснение, извиненията ми. Никога не съм се чувствал добре, помагайки на Край да ви залови. Дори когато бях половин ден в безсъзнание, все пак бях щастлив, че избягахте. Знаех, че сте шпионин и така нататък, но…

— Не говори повече. Въпросът е приключен. Предпочитам да мисля за теб като за сътрапезник и компаньон.

— Много мило. Ще ми окажете ли честта да ви стисна ръка?

Стиснахме си ръцете и любопитно го погледнах.

— Променил си се към по-добро: напълнял си, ошлайфал си маниерите.

— Престанах да пия, така че сега се налага да пазя диета и не трябва повече да се тревожа за полетите и мръсните космически кораби! В семейството ми винаги е имало хотелиерски работници, семейна традиция. Докато не ме мобилизираха. Приятно е да се върнеш към работата, която познаваш, при това на добра длъжност. Сега има дефицит на квалифицирани хотелиерски служители. Разпишете се тук.

Той ми връчи писалка и продължи със същия неутрален тон, само че значително по-тихо.

— Надявам се да ми простите за думите, но ситуацията е извънредна, затова не подскачайте и не се оглеждайте. Но тук, откакто отворихме, отседна един човек, както смятат от хората на Край, и е наплашил всичките ми служители. До тази минута не знаех какво иска. Но сега смятам, че ви преследва и се надявам, че сте въоръжени. Той се приближава отдясно, зад вас. Облечен е в тъмновиолетово сако и жълта шапка на рае.

Бях в отпуска и невъоръжен за първи път от много години насам. Мислено се заклех, че е за последен. После си спомних за Анжела и видях, че тя отново се е навела над роботоколичката.

— Не искам да те тревожа, скъпа — казах аз, чувствайки как по гърба ми лазят тръпки, — но приближаващият се отзад човек е убиец. Не би ли могла да предприемеш нещо, и ако може да го оставиш жив?

— Колко мило, че молиш! — засмя се тя, потупвайки купчинката пелени в количката.

Върнах се обратно на регистратурата, като я наблюдавах: очарователна, усмихваща се, отпусната, приглаждаща косите си.

И при това не бързаше. Отворих уста, за да й напомня за този факт, когато ръката й рязко се метна надолу. Зад мен се раздаде вопъл и навеждайки се, се обърнах.

Тъмновиолетовото сако загуби не само шапката си, но и пистолета, който сега лежеше на пода. А притежателят на всичко това се опитваше да хване ножа, стърчащ от ребрата му, правейки слаби драскащи движения. Анжела подскочи към него и удряйки по врата му, го свали на пода.

— И това ми било планета за отдих — изсумтя тя, но знаех, че се наслаждаваше.

— За това ще получиш медал, радост моя. Корпусът ще се погрижи за това момче и предполагам, че ще изстискат от него информация за родната му планета, която много ще ни помогне.

Отново се обърнах към Остро̀в.

— Благодаря ви за спасението на живота ми.

— Винаги съм смятал, че единствено малките допълнителни услуги имат значение. А сега мога ли да ви покажа стаята?

— Можем и да пийнем. Нали ще изпиеш по чашка с нас?

— Е, само този път. И трябва да ви кажа, че много ви е провървяло с такава талантлива жена.

— Този брак беше състезание на границата на престъпността и някога може би ще ти разкажа за това.

Погледнах нежно Ейнджълин, която старателно изтриваше ножа в дрехата на изгубилия съзнание нападател, а след това го скри сред пелените. Бях сигурен, че когато децата поотраснат малко, ще оценят талантите й.

Тя беше такава майка, каквато всяко момче би следвало да има.