Отмъщението на стоманения плъх

Глава 12

Пир изскимтя приглушено и се отдръпна, без да разбира думите на полковника, но позна тона и оръжието. Усмихнах се колкото може по-студено, тъй като разбрах, че ръцете ми се намират вън от полезрението на полковника — под стойката. Обръщайки се към младежа, посочих другия край на помещението и му заповядаха да отиде там. Докато се разиграваше това малко отвличащо действие, пъхнах брошурата в джоба си и извадих от кобура пистолета. Когато се обърнах обратно към полковника, видях, че той е вдигнал гаусовката си.

— Грешите — казах аз, — а също така оскърбявате събрат-офицер, който неотдавна е бил лет-майор. Помагам на нахлуващите ни сили, като преча на някой от войниците ни да се напие по време на бойни действия. И намирайки се на това място, взех пленник. Именно това се случи и ако нещо стане, моята дума ще бъда против вашата.

Той насочи дулото на винтовката към мен и каза:

— Ще се чуе само моята дума, че съм ви заловил в грабеж и съм бил принуден да ви застрелям, когато сте се съпротивлявали при арестуването.

— Трудно е да бъда застрелян — забелязах аз, позволявайки на дулото на пистолета си да се измъкне изпод края на стойката, докато не се прицели между очите му. — Аз съм отличен стрелец и един от моите дум-дум куршуми ще пръсне глупавата ви тиква.

Той явно не очакваше такава мигновена реакция от офицер-летец и се поколеба за миг. Пир слабо изскимтя в своя ъгъл и се раздаде глух звук. Предположих, че е припаднал, но бях прекалено зает, за да проверявам. Тази убийствена сцена продължи не повече от минута и бе невъзможно да се предскаже с какво ще свърши всичко това, когато изведнъж в бара влетя войник с полево радио. Полковникът взе слушалката и се върна към войната, а аз пъхнах две бутилки под китела зад гърба си и излязох през другия изход, прекрачвайки преди това Пир, който, както и предполагах, лежеше в безсъзнание и несъмнено се отърва по този начин най-лесно от всички. Изчезнах, преди полковникът да разбере, и отнесох пиенето на кораба, като го изпратих по служебния асансьор на Остро̀в.

— Не изпивай повече от една — заповядах аз, а гласът му отговори с радостен вопъл по комуникатора.

Сега бях предоставен на самия себе си. Възнамерявах максимално да използвам отворилата се възможност. Никой няма да наблюдава или пък да види придвижването ми, тъй като битката все още продължаваше да бушува и ще мога да направя наблюденията си. Разбира се, мен също могат да ме убият, но това е една от превратностите на опасната ми служба.

Доколкото нашествието успяваше, скоро придвижванията ще бъдат рязко ограничени, а аз вероятно ще бъда обратно на път към Клизант. Туристическата брошура все още се намираше в джоба ми и топлината на бедрото ми поддържаше действието на корицата. Отворих я и прелистих страниците, където имаше много илюстрации и малко текст. Това беше досадна реклама с тиха музика, идваща от илюстрациите с плаващ оркестър в прекрасния залив Сабул и с миризмата на цветя от полетата на Канап. Очаквах, че илюстрациите със ски в Карските планини ще покажат валящ сняг, но толкова далеч техниката още не беше стигнала. Имаше и карта, показваща летището и града, в по-голямата си част схематична и безполезна, макар да ми съобщи, че се намирам на летище Сукул, недалеч от град Сукук. Хвърлих брошурата и отидох да разгледам забележителностите.

Подтискаща гледка — доста време ще мине, преди туристите да се върнат на тези слънчеви брегове. Вървях по пустите улици, покрай изтърбушените и овъглени от взривовете стени и гадаех каква ли бе целта на всичко това. Войната изглеждаше гадна нелепост в този курортен свят. Войната, изобщо невероятно глупаво занимание, в тези минути изглеждаше инфантилно ужасна, може би това е най-точната дума. Видях първите трупове. Раздадоха се звуци от влачещи се крака и на улицата отпред се показаха орда пленници, пазени от всички страни от бдителните клизантски войници.

Мнозина от пленените бяха ранени, но много малко превързани. Оглавяващият конвоя сержант отдаде чест, когато минаваха покрай мен и победно махна с ръка. Усмихнах се в отговор, но за това беше необходимо известно усилие. Какво трябва да направя сега, вероятно да намеря някой отговорен гражданин на Сукук, който още не е пленен или убит и да получа отговор на някои въпроси.

Гражданинът първи ме намери. Напуснах главната улица и навлязох в тясна криволичеща пресечка със зловещото име Маатбаакилинсалукт. Всяка улица с такова име не би могла да бъде много добра. Подозренията ми получиха фактическо потвърждение буквално след минута. Открих това, когато завих зад ъгъла и се оказах лице в лице с млада жена, целеща се в мен с едрокалибрено ловно оръжие. Вдигнах нагоре ръцете си дори преди тя да заговори.

— Предай се или умри!

— Аз се предадох, нима не си личи? Да живее Бурада! Ура…

— Свършвай с мръсните си шеги, мръсен самец — подпалвач на война, или ще те застрелям на място.

— Повярвайте ми, на ваша страна съм. Мир на Бурада, добро отношение към всички братя-хора, и сестри, разбира се.

Тя подозрително изсумтя и с оръжието си ми заповяда да вляза в тъмен вход. Дори в гнева си оставаше красива жена, с широко лице, разширяващи се ноздри и падащи по раменете черни коси. Беше облечена в тъмнозелена униформа, ботуши, кожени колани и всичко останало, с някакви отличителни знаци на ръкава.

Въпреки всичко беше запазила женствеността си, никакъв мундир не можеше да замаскира великолепната издатина на гърдите й. Влязох във входа и когато минавах покрай нея, тя протегна ръка да вземе пистолета ми. Можех да приложа всякакви хватки към ръката й и дулото на пушката й и да свърша, имайки и едното, и другото, но се въздържах. Докато чувстваше превъзходството си, можеше да говори по-непринудено. Влязохме в тъмно вътрешно помещение с един прозорец, където на масата се беше изтегнала още една униформена девойка. Очите й бяха затворени, единият крачол на панталоните откъснат, разкривайки уродлива рана, лошо превързана с мръсни бинтове. Кръвта избиваше през тях и капеше в локвичка на повърхността на масата.

— Имате ли аптечка? — попита пазачката ми.

— Имам — отговорих аз, отваряйки индивидуалния пакет на кръста. — Но не мисля, че от това ще има много полза. Тя изглежда е загубила много кръв и има нужда от болница.

— А къде ще получи медицинска помощ? Да не би от вас, свине-завоеватели?

— Вероятно — бях зает с точките на налягане, късайки старите бинтове, пръсках с антисептични средства и поставях нови бинтове. — Пулсът й е бавен и слаб. Не мисля, че ще успее да се измъкне.

— Ако умре, значи вие сте я убили — в очите на спътницата ми се появиха сълзи, но това не й пречеше да държи мускета си насочен в корема ми.

— Ще се опитам да я спася. Можете да ме наричате Васко.

— Бейз — автоматично се представи тя, — гвардейски сержант, докато те не взеха надмощие.

— Те? — като че ли малко се обърках. — Вие имате предвид нас, армията на Клизант?

— Не, разбира се, не. Но защо говоря с вас, когато би трябвало да ви убия…

— Не би трябвало. Да ме убивате, имам предвид. Не бихте повярвали, ако ви кажа, че съм ваш приятел?

— Не.

— Че съм шпионин, не е важно чий, работещ сега срещу Клизант, макар да се намирам в космическата им армада?

— Бих казала, че сте червей, молещ за нищожния си живот и готов да каже всичко.

— Но така или иначе, това е истина — изръмжах аз, разбирайки, че тя не възнамерява да приеме просто така откровенията ми.

— Бейз — слабо повика девойката на масата и се обърнахме към нея. След това отново: — Бейз…

И умря.

Помислих, че скоро също ще бъда покойник. Бейз вдигна оръжието си и видях как побеляха ставите на пръстите й, когато натисна спусъка. Бързо направих много неща, започвайки с това, че се гмурнах под ствола на оръжието и се претърколих право под краката й. Оръжието гръмна, изстрелът едва не отнесе главата ми в това затворено ограничено пространство, но все пак не ме засегна.

Преди тя да успее да стреля още веднъж, хванах цевта на пушката и бързо я ударих по мускулестите ръце и направих много други неща, които обикновено не се правят на жени, освен в подобна ситуация. След това завладях оръжието, а също така получих обратно пистолета си, а тя лежеше до стената и този път наистина имаше за какво да поплаче. Ще мине доста време, преди да може отново да използва пръстите си — спрях се малко преди да счупя костите й.

— Чуйте, съжалявам — казах аз, прибирайки пистолета и заемайки се с архаичния затвор на пушката. — Просто в дадения момент не изпитвах желание да бъда убит, а това беше единственият начин да ви спра. — Поработих малко със затвора и изхвърлих всички патрони, като за всеки случай погледнах в пълнителя, но се убедих, че е празен. — Това, което ви казах, е истина. На ваша страна съм и искам да ви помогна. Но първо вие трябва да ми помогнете.

Беше озадачена, но се убедих, че съм привлякъл вниманието й. Изтри сълзите си с ръкав, когато й връчих пушката, а след това широко отвори очи, когато й предадох боеприпасите.

— Бих оценил, ако за миг оставите оръжието си незаредено. Ще разменя информация с вас, тъй като вие не желаете да я дадете даром. Съществува една организация, за която вероятно не сте и чували и която е много заинтересувана да изясни с какво се занимава Клизант. А той се занимава с междупланетни нашествия. Бурада е шестата в списъка и всичко изглежда така, сякаш това нахлуване ще бъде толкова успешно, колкото и всички останали.

— Но защо се занимават с това?

— Защо, не е важно, поне засега, доколкото лошите амбиции не са рядкост в различните политически системи на човечеството. Това, което искам да знам, е как. Как това нашествие е минало безнаказано при наличието на планетна отбранителна система?

— Винете за това консолосук — изръмжа тя, размахвайки пушката. — Не казвам, че женската партия не е допускала грешки, но нямаше нищо подобно на това.

— Не бихте ли могли да добавите няколко детайла към общия фон, доколкото се страхувам, че загубих нишката на разсъжденията ви.

— Ще ви дам детайлите. Мъже! — тя плю и очите й запламтяха гневно, като отново започна да изглежда привлекателна. — Женската партия донесе на тази планета века на просвещението. Имахме разцвет, търговия и никой не страдаше. Вярно, мъжете получиха право на глас може би няколко години след жените или не можеха да получат най-хубавата работа. Е, и какво? Жените страдаха от подобни и къде по-лоши неща на другите планети, а мъжете се разбунтуваха. Тези консолосук се пъхаха наоколо, нашепваха лъжи: правата на мъжете, долу гнета и други подобни. Разбуниха духовете на хората, завоюваха няколко места в парламента, безпокояха селската местност. След това идва еднодневната им революция, завземат всичко и получават властта. И всичките им обещания са лъжа. Превъзходство! Нищожества, всички до един. Нищо не разбират нито от управление, нито от война. Когато кацнахте и се появиха свинете ви, повечето мъже предпочетоха да избягат, а не да се бият, слаби глупаци. И по-скоро да се предадат, а не да се сражават. Аз никога не бих се предала.

— Вероятно са били принудени.

— Никога. Слабаци, и край.

Всичко това ме накара да спра и да помисля, а с мисленето дойдоха и всички подозрения, а след това се появи предутринната светлина на разкритието. Разноплановите парчета започнаха да се сглобяват в главата ми в определена картина и се опитах да не се възбуждам особено. Засега това беше само безформена мисъл, но ако тя задействаше, само ако задействаше!

Тогава ще мога да науча как Клизант е направил фокуса с нашествието. Толкова просто, както всички хубави идеи, и при това застраховано от всякакви случайности.

— Ще ми потрябва вашата помощ — обърнах се аз към Бейз. — Ще остана в космическата армада, поне за известно време, тъй като там може да науча нещо повече. Но няма да напусна тази планета. Именно тук клизантците са най-слаби и именно тук ще бъдат бити. Чували ли сте някога за Специалния Корпус?

— Не.

— Е, сега чуйте. Това е, ами, група, която иска да ви помогне. Работя за тях и те трябва да ме наблюдават. Видяха как флотата напусна Клизант и вероятно са я последвали тук. Това беше един от вариантите на развитие на събитията, планирани от нас. Точно сега около тази планета трябва да кръжи предавателна сонда. Тя ще транслира всички сведения на Корпуса и ще получим помощ и всичко, което ни потрябва. Трябва да получите достъп до предавател със средна мощност.

— Да, но откъде накъде? Защо трябва да ви вярвам? Може би лъжете.

— Може би, но трябва да поемете този риск. — Трескаво написах на бланка съобщението. — Сега ви напускам, трябва да се върна на кораба, преди да започнат да се чудят къде съм изчезнал. Ето съобщението, което трябва да предадете на тази честота. Можете да го направите много лесно, без да ви хванат. И като го направите, нищо няма да загубите, дори можете да спасите планетата си.

Все още съмнявайки се, тя погледна хартийката.

— Толкова е трудно да повярвам, че вие наистина сте шпионин и искате да ни помогнете.

— Можете да повярвате, че е шпионин, можете да повярвате на думите ми — раздаде се глас зад мен и почувствах как студена ръка стисна сърцето ми. Бавно се обърнах.

Там стоеше Край — човекът в сиво. Зад него се бяха изправили още двама в сиви униформи, насочили срещу мен оръжието си. Край се прицели в мен с пръст, сякаш трети пистолет.

— Наблюдавахме те, шпионино, и чакахме тази информация. Сега можем да пристъпим към унищожаването на вашия Специален Корпус.