Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Албумът „Saints & Sinners“ - „И ти ли си мислиш същото?“

Ключовата дума, докато Дейвид и неговата дружина „змии“ обмислят следващия си ход, е „стагнация“. Вярно, че през октомври 1981 „Ready An’ Willing“ и „Come An’ Get It“ ще бъдат обявени за златни плочи във Великобритания. Но Ковърдейл го сърбят ръцете за успех в Америка, а не може да ги почеше - Германия и Япония явно вече не са достатъчни - и скоро ще започне да се готви за отплаване към американската мечта.

Много се пише в пресата за свадите вътре в групата, някои от тях истина, други не. Марсдън обяснява: „Често се случваше някой да ме пита какво мисля за Дейвид Ковърдейл и аз да отговоря: „Той е тежък характер, но аз го обичам, защото е велик“. Но, разбира се, те режеха последната част от изречението. Тогава бях по-наивен и говорех, как- вото ми е на езика. Сега повече гледам да си мълча“.

„Казаха се много неща относно края на първата банда, класическата формация, както я наричаха. Честно казано, то не беше кой знае какво събитие. Не беше голямата работа. Просто нещата някак си се разтуриха. После излезе албумът „Saints & Sinners“. Като погледнеш обложката, прилича на албум на Дейвид Ковърдейл. Но, разбира се, като го отвориш, виждаш, че сме всичките.“

„С албума „Come An’ Get It“ мисля, че достигнахме творческия си пик, продължава Марсдън. - Когато започнахме „Saints & Sinners“ - противно на това, което сигурно сте чували - нямаше реални проблеми. Проблемите се появиха в течение на времето, защото доста се замотахме и накрая, когато песните бяха вече записани, нещата се бяха скофтили. Към края реално бяхме само двамата с Дейвид в студиото и правехме наслагвания. Много неща не се случваха както трябва и си спомням, че един ден се спогледахме и аз му казах: „Спокойно можем да му теглим чертата“. А той отговори: „И ти ли си мислиш същото?“.

„Нямаше караници, нямаше скандали, а и договорите ни с мениджмънта бяха много лоши, което също не помагаше. Да, бяха много, много лоши. Това, което може би трябваше да направим, е да постъпим като „Куин“, които просто си казваха „чао“ за шест месеца, трупаха сили и творчески материал и после пак се събираха и правеха албум. Но при нас не се случи така. Дейвид замина за Америка и с това се приключи.“

„В някакъв смисъл това беше началото на края, казва Марсдън, запитан относно фрагментираните записи на албума „Saints & Sinners“, който излиза на 20 ноември 1982. - По онова време бяхме може би най-голямата рок-банда във Великобритания, а също и в Европа и Япония. Но все пак от мениджмънта постоянно ни натискаха за пари и все ни караха да пестим. Например ние ще поискаме да записваме в „Аби Роуд“, а те ще кажат „няма смисъл“. Все имаха някакви съображения. Но ние търпяхме. Затова на обложката на албума „Saints & Sinners“ има изброени толкова много студиа. По-голямата част записахме в замъка Клиъруел, също както „Lovehunter“. Но записвахме и в „Британия Роу“ на „Пинк Флойд“, което си е много добро студио. В другите студиа записвахме само беквокали и може би нещо на Дейвид в последния момент. Но дотогава Мартин Бърч вече не беше с нас. Той не би допуснал подобно нещо. Той би избрал едно място и с това щеше да се приключи. И така.“

За протокола, ето какво пише на обложката на албума: „Инстру- менталите са записани в: Рок Сити, Шепъртън; Мобилната станция в замъка Клиъруел, Глостър; Британия Роу, Лондон от Гай Бидмийд. Вокалите са записани в Батъри Студиос, Лондон от Мартин Бърч, асис- тиран от Брайън Ню. Всички беквокали са записани в ДиСи от Мел Гали и Мики Мууди (по прякор „парашутистите“). Мишунг в Батъри Студиос от Мартин Бърч, септ/окт 1982“.

* * *

Задълбавайки по темата, Дейвид казва, че музикантите от групата са обсъждали варианта сами да продуцират този албум, но са били притиснати от краен срок да го завършат още през декември 1981. От думите му става ясно, че за две седмици в Шепъртън не се е стигнало до кой знае какво освен барабаните за една песен. После си вдигат чукалата към Клиъруел, където записват още една песен. Много повече постигат в „Британия Роу“ през януари 1982. После се налага да запишат всички вокали в „Батъри Студиос“ само за три седмици в периода за мишунг, а именно септември и октомври 1982. Дейвид казва, че Мартин, който е болен по това време, е трябвало да прави магии, за да пооправи инструменталите и да ги докара до нужното ниво, като всичко това кара Ковърдейл допълнително да се дразни на групата.

Гай Бидмийд, който реално е копродуцент на всичко освен на вокалите, до този момент е бил тонинженер на множество албуми от средата на 70-те и продължава в тази посока, но рядко получава кредит като продуцент, което е обичайната кариерна стъпка. Малко преди „Saints & Sinners“ той работи по „Tilt“ на Кози Пауъл и „Look At Me Now“ на Бърни.

„Те решиха да спрем да работим с Мартин Бърч за „Saints & Sinners“, обяснява Мъри. - За тези записи, или поне за повечето, използвахме друг тонинженер, който не беше продуцент. А после явно не бяха напълно доволни от звученето и в крайна сметка докараха Мартин, за да завърши проекта.“

Странните сигнали започват още от обложката на албума, на корицата на който има доста аматьорски изглеждаща снимка на статуя или по-скоро статуетка, под чисто бялото лого на „Уайтснейк“. На гърба е това, за което спомена Бърни: черно-бяла концертна снимка на Дейвид - сам!

Като се стигне до песните обаче, албумът експлодира с една от непризнатите класики на групата. „Yound Blood“ е рок парче с пронизващ звук и то записано дръзко. Иън Пейс е пак във вихъра си, като бута парчето напред с богат ритъм и допълва тази метъл класика с всепризнатото си „леко докосване“ и с пристрастието си към малкия барабан.

„Rough An’ Ready“ поддържа буйния нрав на албума - хард рок парче, което е написано от Ковърдейл и Мууди, но този път и Мууди и Марсдън имат доста по-малко участие, отколкото преди. Всъщност Мики вече е прекрачил прага с единия крак. „В края на ’81 напуснах бандата, защото не ни се получаваше, отбелязва Мууди. - Не вървяхме в правилната посока, а и финансово нещата не бяха добре. Хората не бяха доволни от начина, по който се развиваше всичко. Така че групата в някакъв смисъл се разпадна. После през ’82 Дейвид ме помоли да се върна, за да завършим „Saints & Sinners“. Накратко, имаше бизнес проблеми, проблеми с парите - обичайните, които се промъкват в една банда. Първата формация се разпадна в края на ’81. Дейвид искаше да опита нещо различно, затова се махна от старата мениджърска компания. Аз си тръгнах, защото вече не беше забавно, нито пък изкарвахме парите, които искахме. Няма да навлизам в подробности, но през ’82 аз имах няколко концерта с Бърни и тогава Дейвид ме попита дали искам да се върна и да завършим албума. Дотогава той вече се беше събрал с Мел Гали заради връзката с Глен Хюз от „Трапийз“. Той искаше пак да събере групата с него, Кози Пауъл и мен. Ако трябва да съм честен, нямаше много магия там, в тази група.“

„Ако искате честното ми мнение, мениджмънтът не се държеше добре с нас, добавя Мууди. - Това е просто мое мнение, няма да навлизам в подробности. Вярно е, че ни насочиха, организираха прес-изяви, направиха сделката за албума и т.н Но, като изключим това, дори не ми се говори какво мисля за мениджмънта ни. Наистина не ми се говори. Но лично аз смятам, че това не беше правилният мениджмънт.“ Като се движа през песните, „Bloody Luxury“ доста напомня за реприза на „Wine, Women An’ Song“, поп-буги парче, в което Джон добавя старомодни клавири към изтъркания риф. Бърни отбелязва: „Песента имаше друго име, не мога да се сетя какво, но няколко пъти го променяхме. Беше от типа неща, които Дейвид измисляше“.

„Victim Of Love“ е рок парче с повече въображение, пулсиращо с енергичния бас на Мъри. Като структура, със своя думкащ ритъм и емоционално заредени паузи, песента е като намек за бъдещето - усещането е като за песен от албума „Slide It In“, въпреки че не е нещо, което би оцеляло в албумите след „Slide It In“.

„Ами имаше и някои добри песни, защитава се Ковърдейл, когато през 2001 го питам за този злополучен албум. - В смисъл, винаги има добри песни в моите албуми. Мен ме бива по песните. Но албумът определено беше като пъзел. Много от изпълненията бяха вяли, но, както казах, имаше хубави песни. За мен е много интересно, че от- както стартирах сайта davidcoverdale.com, имам пряк контакт с хората и получавам информация от източника. Преди ми беше много трудно да общувам с публиката, защото след концерта веднага трябваше да тръгвам, а сега имам пряка връзка с тях и те имат с мен. И като видя кои песни са им направили силно впечатление, направо се шашкам. Там казах, че не мисля, че този албум е особено добър. И изведнъж ме разпънаха на кръст, хиляди хора писаха, че това е любимият им албум. Така че, какво, по дяволите, разбирам аз?! Само мога да кажа, че правя, каквото мога - това е всичко, което трябва да знаете за мен. Дали е било достатъчно или не, не мога да кажа, но е било най-доброто, на което съм бил способен в този конкретен момент, здравословно, професионално и така нататък.“

Говорейки с легендата на британската метъл преса, Данте Бону- то, при излизането на албума, Дейвид се държи куражлийски, въпреки че през повечето време си говорят за разпадането на групата и реконструкцията и за нова атака на класациите.

„Бих казал, че това е най-доброто, което сме правили; със сигурност пеенето ми е по-добро от всякога. „Victim Of Love“ е страхотно рокендрол парче, „Bloody Luxury“ ми харесва много - представям си я страхотно на концерти - а „Crying In The Rain“, според това, което ми казват много хора, може да е новата „Mistreated“. А и е време за промяна. Ако не мислех, че този албум е на нужното ниво, щях да съм изгорил мастерите, въпреки че тогава сигурно щяхте да ме намерите на дъното на някоя река в Хъл. Това е добро доказателство за силата на „змиите“, но следващият ще бъде още по-силен, това е сигурно!“

Колкото до пеенето, след няколко месеца без микрофон, нещо нетипично за него... „Не е като карането на колело. В началото записвах само беквокали, за да загрея, но после изпях „Love An’ Affection“ и се получи от първия път. След това „Saints An’ Sinners“ и пак стана веднага. Беше като да пея насън; може би паузата ми се беше отразила добре - има няколко наистина съкрушителни тона във , Victim Of Love“.

Ето какво казва Дейвид по онова време на Крие Тетли, относно подсилването на вокалите: „Взех Мел Гали да пее беквокалите заедно с мен и Мики, за да постигнем вокалната идентичност на новата банда. Това беше супер, защото Мел има страхотен, силен глас; би могъл да ме конкурира за централното място на сцената. Ще стане още по- добре, защото за много от песните, които написах, съм си представял, че ще ги пеем с Бърни и Мики, но, разбира се, сега с Мел можем да отидем още по-далеч във вокално отношение“.

Това, което затваря първа страна от оригиналния винил, е гореспоменатото „Crying In The Rain“ - едно огромно парче, което в последствие презаписват с „Уайтснейк“ версия 2.0 и превръщат в грандиозен хит.

„Тази песен е един блус опус, обяснява Ковърдейл. - Написано е в Португалия след разпада на първия ми брак. После влезе в този албум, с който трябваше да изпълня последния си ангажимент към мениджмънта. Когато излязох от „Дийп Пърпъл“, наследих тези мениджъри заради изключително дългосрочните договорни обвързаности и тогава ми беше вменено, че трябва да избирам един или друг от мениджърите на „Пърпъл“. Този, който избрах, така и не успя да ми спечели доверието, но не ми беше даден избор.“

„Ще ви кажа точно какво се случи. Дъщеря ми, която за щастие е невероятно талантлива в музикално отношение, мина през много болести в ранните си, формиращи години, когато беше на 4-5, постоянно имаше бактериален менингит, синдромът на Кавазаки, ужасна болест, която може да бъде смъртоносна. И тогава си казах, че колкото и несгоди да имам в професионален план, колкото и разочарован да съм, няма причина да се хващам за главата и да се вайкам, че няма какво да се направи. Когато видиш едно безпомощно дете, всичко, на което можеш да се надяваш, е талантът на докторите и молитвите ти към Господ тя да се оправи. Когато болестта и отмина, аз събрах куража да си кажа: „Стига вече, спирам с това“. Тогава бях по средата на албум, който никой не знаеше как да завърши, освен мен, и това беше единственият коз, който държах, за да мога да се измъкна от тези договори.“

Обръщаме втора страна и там е другият рок-химн, който прави „Уайтснейк“ феномен в поп културата за кратък период в края на 80-те.

„Написах „Here I Go Again“ пак в Португалия, много преди хората в Америка да я чуят през ’87. Тя също беше за разпадането на първия ми брак, обяснява Ковърдейл. - Написах я през 1980-81, така че е доста стара. Интересното е, че се превърна в огромен химн, от типа, в който размахваш юмруци във въздуха, а темата изобщо не беше такава. Но това няма значение. Много хора са ми писали колко полезна им е била тази песен, колко много им е помогнала в определен период на криза в живота им. А това за мен като творец е голям успех - ако някой почувства толкова силна връзка. И това беше един от проблемите ми с „Уайтснейк“. Много неща ставаха откровено помпозни заради спецификата на стадионния рок. Например започвам някоя песен с истинско чувство, а после цялата група избухва и аз просто яздя вълната на електрическите богове без да мога да вложа каквото и да било емоционално съдържание.“

Версията на тази песен от албума „Saints & Sinners“ е не по-малко хеър метъл, отколкото версията (или версиите) от по-късните им години - или поне не е радикално по-различна. Но все пак има нюанси, като един от тях е стегнатата, но изобретателна бас-линия на Мъри, в перфектна комбинация с изчистените барабани на Иън Пейс; реално, Иън отстъпва леко встрани, за да може Нийл да заблести.

„Албумът „Saints & Sinners“ беше в голяма степен със същото звучене и същата конфигурация, макар че сякаш вече бяхме леко изморени, казва Мъри. - Имаше и известно самодоволство, защото бяхме постигнали някакъв успех. Може би не и в Щатите, но в Европа и Япония се представяхме доста добре. Когато постигнеш известен успех, вече нямаш чувството, че си длъжен... Просто мотивацията отслабва. Това е често срещано. И, нали разбирате, ако двама-трима от бандата предпочитат да стоят пред телевизора и да гледат футбол вместо да са в студиото, не можеш да направиш кой знае какво. Освен ако не си този, който плаща сметките и им кажеш да идват, защото иначе са уволнени. Така че не е толкова просто. Не казвам, че албумът е лош. Но за мен в много отношения е предвидим и това се отнася за много от идеите на някои хора.“

„Духът в групата малко потъваше, продължава Мъри. - Приемахме някои неща за даденост. Както казах, някои от песните, а също и стилът на групата като цяло, ставаха леко предвидими. Появяваха се едни и същи акордни прогресии, едни и същи рифове. Така че в известен смисъл „Saints & Sinners“ не беше толкова удовлетворяващ, колкото можеше да бъде и то в много отношения. Докато „Come An’

Get It“ беше някъде на ръба, но в хубав смисъл, сякаш тепърва разбирахме, че сме се доказали и че сме открили своето звучене и стил. Но до „Saints & Sinners“ песните вече започнаха да звучат еднообразно. Никой не влагаше достатъчно усилия, за да ги накара да звучат различно.“

„Тогава и Иън Пейс имаше проблеми. Когато правехме „Saints & Sinners“ той беше в някаква дупка. Беше блокирал психически, имаше криза на самочувствието относно свиренето си. И не знам каква беше причината за това. Просто беше загубил ентусиазма или авантюризма си, или стила си от времето с „Дийп Пърпъл“. Сякаш искаше всичко да е в абсолютно перфектен синхрон и свиреше все по-малко и по- малко. Дразнеше се на някакви неща, а това бяха просто временни проблеми. Но това допринесе за онова чувство при записите на албума, че нещата не са както преди.“

* * *

„Ако го разглеждаме от бизнес гледна точка, продължава Мъри, най-вероятно „Уайтснейк“ изобщо нямаше да потръгне в началото, ако не беше един от мениджърите на „Дийп Пърпъл“, Джон Колета, който ни взе под крилото си. Но, когато подписахме с него през ’78, той не беше просто мениджър, а и издател, и звукозаписна компания и това не беше добре за нас, защото беше много трудно да се проследи къде отиват парите. Вярно, че той е бил половината от мениджмънта на „Пърпъл“ през 70-те, но в договора с „Уайтснейк“ той държеше всички права за Великобритания, които после се лицензираха към други компании. Затова влизаха огромни пари, но ние не виждахме къде отиват.“

„Отне ни година-две да излезем на печалба, но когато станахме много успешни, Дейвид, Джон и Иън - които имаха опит с грандиозна група като „Дийп Пърпъл“ в пиковия и момент - се усетиха, че би трябвало да изкарваме много повече пари. Другите трима - Бърни, Мики и аз - бяхме малко като в мъгла относно финансовата част. Но усещането беше, че нашият лейбъл, подразделение на „Атлантик“, нямаше мускулите да ни изкара на пазара в Америка. В допълнение към това беше и недоволството ни от мениджмънта. Реално се възползваха от нас и се стигна дотам, че след като бяхме направили по-голямата част от „Saints & Sinners“, Дейвид вече искаше да се махне от г-н Колета и да започне наново - с нов договор, с нов мениджмънт, изобщо всичко. И така се задвижиха нещата. Дейвид на практика плати много пари на мениджмънта, за да се освободи от всички договори. И през пролетта на ’82 дойде голямата промяна.“

„На него му се струваше добра идея да направи и промени в групата, защото отношението вече не беше същото, продължава Мъри. - Както казах, в групата започваше да се трупа недоволство. Нямаше ги вече този плам и ентусиазъм отпреди. Когато прохождахме, беше страхотно първо да свириш в малки клубове, после в „Хамърсмит Одеон“, а година по-късно по големи стадиони. Беше доста бърза траектория на успеха - във Великобритания, Европа и Япония.“

Самото естество на музиката на „Уайтснейк“ - дайте да си го кажем, парти-рок, изсвирен и изпят добре - ами, това също е част от проблема, особено за бившите „пърпъли“ в групата.

„За Джон и Иън музиката на „Уайтснейк“ беше забавна, но не даваше много възможност за изява на истинските им качества, както с „Дийп Пърпъл“, обяснява Мъри. - В „Пърпъл“ бяха трима виртуози, един басист и един певец. [смее се] Там се бяха събрали наистина невероятни музиканти с върхови умения. И в „Уайтснейк“ донякъде беше така, но имаше още двама китаристи и различен тип музика. И за тях не беше толкова лесно да... как да го кажа, не беше толкова лесно дори да свирят това, което искат, нито пък да импровизират.“

И все пак тези кавги не се усещат като слушаш албума. Може да се поспори, че „Saints & Sinners“ е дори по-жив и огнен албум от предишния - нещо като еквивалент на „Flick Of The Switch“, сравнен c „Back In Black“ и „For Those About To Rock“, ако направим аналогия c „АС/DC“. Втора страна илюстрира това усещане за мъжкарска банда c песни като „Love An’ Affection“ и „Rock An’ Roll Angels“, които разбуждат усещане за текстура и вибрации от орбитата на „Мот“ или „Ролинг Стоунс“.

Но песента „Dancing Girls“ е тази, която връща метъла и го връща със замах. Подобно на „Young Blood“ и тази е като парен локомотив независимо от това, че Джон Лорд добавя отгоре плавен ритъм и звук тип Стиви Уондър, който после отстъпва място за соло на „Хамънд“ органа.

„Бум лака-лака, бум лака-лака. В тази песен имаше вибрация като от нещо на Слай Стоун, припомня си Марсдън. - Не си спомням много от нея. Когато не си писал нещо, не му обръщаш много внимание, преди да започнеш да го свириш. А като я записвахме в студиото, някой друг беше написал това, което аз щях да свиря. В такива моменти ги оставяш да се оправят. Сигурно Иън често се е чувствал така. Веднъж като си изсвири партията и е приключил. Не му се налагаше да виси в студиото през следващите шест седмици, както на нас.“

Албумът завършва с едноименната песен. Може би е странно, но пък добавя чувство за завършеност, това, че песента е накъртващ блус-метъл с циркулиращи рифове, вариация на подхода, използван в по-бързата „Love An’ Affection“ и по-бавната „Crying In The Rain“. Страхотна мелодия, много прилепчива, спокойно може да крещиш фразата с цяло гърло. Честно казано, това парче е можело да стане не по-малко успешно от „Crying In The Rain“ или „Here I Go Again“, имайки предвид ободряващата енергия, обратите в китарните рифове и цялостната напереност като при „Гънс Ен Роузис“.

Като при аутопсия, Марсдън отсича: „Албумът „Come An’ Get It“ беше естествена стъпка след „Ready An’ Willing“, с концертния албум по средата. Но „Saints & Sinners“ беше странен, защото го направихме точно преди разпадането на групата. Въпреки това слушайте какво ще ви кажа. Наскоро трябваше да напиша няколко реда по повод на издаването на дискографията ни в пакет. И пак го слушах. И трябва да кажа, че е страхотен албум. Бях изумен, наистина изумен! Материалът е не по-лош от всичко друго, което сме правили, а какво да кажем за най-голямата ни песен за всички времена - „Here I Go Again“. И си казах, ако това е албумът, с който сме решили да приключим нещата - не мога да се оплача [смее се]“.

„Не ми е работа да стоя тук и да се оправдавам, споделя Джон Лорд пред „Керанг“ година по-късно. - Но инструменталите бяха направени в края на 1981 при доста трудни обстоятелства както по отношение на групата, така и на продуцента. Когато се разбра какво искаме да направим, се оказа, че той издиша. Плюс това сменихме сигурно 19 студиа! За съжаление, се налагаше албумът да бъде издаден заради „договорни обвързаности“ - като при „Монти Пайтън“²⁸ - иначе щяха да ни съдят от тук до следващата Коледа! Честно казано, продажбите на албума показват, че той не се прие толкова добре, колкото можеше. В него имаше страхотни моменти, но мисля, че в крайна сметка звученето му отразява цялостната ситуация в групата. Може да се каже, че е стъпка надолу, ако го сравните с „Ready An’ Willing“, който мисля, че е най-добрият ни студиен албум.“

В рецензията си за албума Час ДеВали от „Керанг“ пише: „Независимо че е вложил много усилия - очевидно е, че е пикал кръв - Дейвид Ковърдейл не успява да скрие факта, че това не е най-добрият му албум. Но му давам максимум точки за старание. И да стискаме палци, че с новата формация ще му се получи следващия път“.

Причина за апокалиптичната картина, която ДеВали рисува, без съмнение, е фактът, че Дейвид вече ясно говори за разпадането на бандата.

В същото издание на „Керанг“ той обяснява пред Данте Бонуто: „Понякога си седя и си мисля: защо изобщо се занимавам? В крайна сметка ми излезе скъпо, но се радвам, че всичко приключи. Защото накрая всичко се стоварва върху моята глава. Писна ми да оправям грешките на другите. И аз не съм съвършен, но поне се старая максимално. Вижте, винаги съм търсил мнението на всеки. Но към края всички станаха толкова отворени, че си казах, майната му. А когато се ядосам, не е красива гледка; определено мога да подпаля задниците на някои хора“.

* * *

По онова време се носят безпочвени слухове за проект на Ковърдейл с Джими Пейдж. Повече истина има в идеята Дейвид, по предложение на стария си приятел Кози Пауъл, да се присъедини към групата на Майкъл Шенкер. Ковърдейл също така признава, че при търсенето на нови китаристи пред очите му се мерва не кой да е, а Адриан Ванденберг, но този, който Дейвид наистина иска тогава в „Уайтснейк“, е Гари Мур.

Време е пресата да започне пак да залага дали „Пърпъл“ ще се съберат. „Това не изглеждаше чак толкова реално, отбелязва Мъри. - Мисля, че беше нормално „Дийп Пърпъл“ да ги няма няколко години преди отново да се появи търсене за тяхната музика, в реформиран вариант. Сигурно са имали предложения от време на време, от Япония например. Но тази противоречива идея от 1981, с Род Еванс като во- калист, може би им даде насоки за в бъдеще: в смисъл, щом могат да си уредят концерт в Лос Анджелис например (дори и да не се е осъществил), значи има пазар за тях.“

„Имах сходна ситуация с „Блек Сабат“, когато бях с тях. Когато си подписал с лейбъл, който не ти позволява да стигнеш толкова високо, колкото смяташ, че можеш, започваш да се изнервяш и да се чудиш как да промениш нещата. С „Уайтснейк“ Дейвид искаше да промени много неща и година по-късно... беше много труден преходен период. Но групата се промени: от много демократична към групата на Дейвид. И влезе под влиянието на „Гефен“ в Америка, който искаше млади, привлекателни мъже в бандата. Мисля, че това даде тласък и на „Дийп Пърпъл“ да се съберат.“

Съдбата на „Рейнбоу“ следва подобен сценарий. Питам Нийл Мъри дали е имало съперничество между тези две групи, имайки предвид сходните перипетии, през които минават. „Имаше, смее се Мъри. - Но в по-голямата си част бяха само слухове. Имаше съревнование между „Уайтснейк“ и „Рейнбоу“, но беше в рамките на добрия тон. Бърни и аз бяхме свирили с Кози Пауъл, който ни беше добър приятел, така че не може да става и дума да сме били врагове. Чухме от други хора, че Дейвид и Ричи са се спречкали в гримьорната по време на едно шоу в Германия. Но не се знае кое колко е вярно.“

В някакъв момент Дейвид, без да иска, дава допълнителен тласък за неизбежното събиране на „Пърпъл“. Той отново изразява недоволството си от „Уайтснейк“, този път насочено конкретно към Иън Пейс, като му казва пред всички, че не е свирил толкова добре за последния албум на „Уайтснейк“, колкото за последния на Гари Мур. Подтекстът:

Дейвид се оплаква, че всички в бандата или почти всички изведнъж се оказват твърде заети с други неща, за да дадат нужното за групата.

И така, дори по време на промоцията на „Saints & Sinners“, о небеса!, Кози Пауъл вече е новият барабанист, а Колин Хочкинсън (по прякор „бомбата“) е новият басист. Кози е класически пример за неизбежното. Колин, от друга страна, е работил по проект, наречен „Олимпик Рок & Блус Съркъс“ с Крие Фарлоу, Пийт Йорк, духова секция и... Джон Лорд.

„Не познавах Джон отпреди, казва Колин пред журналиста Пийт Бел. - Но там се опознахме доста добре и той ми предложи да свиря в „Уайтснейк“. Познавах и Дейвид Ковърдейл и Мики Мууди, разбира се; те ми бяха приятели от времето в „Старлайт“. Те идваха от време на време да свирят там. И понеже бях свирил е Ян Хамер, по-скоро в посока джаз, си казах защо да не пробвам нещо по-рокаджийеко. А и те вее пак свиреха доста ритъм & блус. Мики Кууди и Кози Пауъл свиреха там, така че се съгласих.“

„Свирих в албума на Кози, продължава Колин, - и това беше нещо като моето прослушване, макар че тогава не ми бяха казали. Така че просто отидох, разбрахме се и започнах да свиря е тях. Изумително е. Изкарах е тях една година, но знаех, че не е за мен. Свирехме много в Европа, а после и един месец в Япония. Донякъде ми беше приятно, но трябваше да свиря едно и също всяка вечер.“

„Моите цели не бяха същите. Не беше това, което исках да правя. И до там се свеждаха нещата. Мики определено е чудесен и много забавен човек и се смяхме много. Помня, че свирихме в „Будокан“ в Токио, което е академия по Бойни изкуства; 15 000 седящи места, продадени до последното. И свирим най-тежката си песен, а Мики идва при мен, поглежда ме и казва: „Ей, това е блус!“ Аз прихнах да се смея. Но след това започнах да работя в Германия през цялото време.“

„Дейвид искаше да събере групата наново е Мел Гали, Кози Пауъл и Колин Хочкинсън и ме попита дали искам и аз да се върна, казва Мики. - Така че се върнах през ’83, но, честно казано, това не беше същата група. Химията не беше същата и на мен не ми беше много приятно, ако трябва да съм напълно честен. Групата правеше завой към Щатите и „Гефен Рекърде“. Аз виждах, че не съм подходящият китарист за този тип начинание. Разбира се, после постигнаха голям успех, през ‘8б/’87, с различен тип музика, различни музиканти. Но нямаше как аз да се впиша в тази формация. Разбрах го през '83 - че не е това, което искам да правя.“

По-ясното е, че Бърни Марсдън е аут. „Не, дори не съм участвал в тези записи, казва той относно Колин и Кози. - Не знам нищо за „Slide It In“. Това беше след мен, след като Дейвид реши да промени групата.“

Бърни потвърждава за проблемите на Мики с Дейвид. „Да, и до ден-днешен. Не знам... трябва да питате него. Не сме си говорили от 7-8 години, така че не знам.“

„Ако бяхме успели в Америка, нещата щяха да са различни, въздъхва Марсдън. - Подписахме с „Атлантик“, но после някак си ни прехвърлиха към едно от подразделенията им. Малко ни избутаха встрани. Не казвам нищо лошо за хората, с които работихме; сигурен съм, че са си вършили добре работата. Но ни трябваше доста по-голяма инвестиция, за да направим американско турне. А когато най-после успяхме да направим турне, бяхме между „Айрън Мейдън“ и „Джудас Прийст“ - наричахме го хеви метъл сандвичът. Те са страхотни хора. Един куп британци по американските пътища - беше много забавно. Но не ни беше там мястото. После дойде и турнето с „Джетро Тъл“, което също не беше идеалният вариант. И мисля, че затова в някакъв момент от звукозаписната компания си казаха, че явно не могат да постигнат кой знае какво с нас. Но после, Джон Калоднър, Бог да го благослови, той чу „Here I Go Again“ от албума и каза, че ако се презапише, ще стане № 1. И се оказа прав.“

Но пък нещата не са толкова зле от тяхната страна на Атлантика. „О, да, продавахме се добре в Европа и Япония. Свирили сме с „По- лийс“ и „Дайър Стрейтс“. Свирихме навсякъде в Европа, включително по фестивали. Били Скуайър ни подгряваше, а той беше голям хит в Америка. В Япония също ни се получи още от първия път. Но с Америка така и не успяхме.“

„Всички виждахме Америка като следващата стъпка, но това не се случи. А и заради мениджмънта не правехме много пари. Но това е друга работа, защото феновете са си фенове и не ги интересува мениджмънта или техническата част. Но Щатите... Помня, че представихме албума „Lovehunter“ в Университета в Лос Анджелис. Джони

Мичъл дойде. Но това беше еднократно събитие. Тогава бяхме там за един уикенд и бяхме отседнали в „Сънсет Маркиз“. Там бяха „АББА“ и Фил Колинс. И си спомням, че стоях в плиткия край на басейна, а двете момичета от „АББА“ плуваха. Отидох до Фил Колинс и му казах: „И нашата не е лесна, а?”