Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Албумът „Ready An’ Willing“ и концертният „Live... In The Heart Of The City“ - „Виждал съм Пейс да разплаква опитни барабанисти“

„Уайтснейк“, блус-метъл машината на Дейвид Ковърдейл, сякаш прави само скромни набези на музикалния пазар, а 70-те с проскърцване отиват към своя край. Метълът се завръща с голяма сила, но все пак това не е метъл банда. Ако метълът все още не влиза в плановете, то поне е време да се потърси класиката. На помощ в тази кауза идва „лекото докосване“ на Иън Пейс, който се присъединява към дружината от общо шест „змии“, която вече включва трима бивши партньори от „Пърпъл“.

„Иън дойде да види групата на няколко концерта, спомня си Марсдън. - Аз го видях и го попитах с какво се занимава сега, а той каза: „С нищо. Бих искал да се занимавам с това“. Така и стана. Нали се сещате, че ако най-добрият рок барабанист в света е на разположение, няма какво да му мислиш. Не е имало дискусия. Странното е, че Дейвид Даул, тогавашният ни барабанист, не беше точно уволнен; той се разбираше добре с всички. И сега се разбираме добре, но по онова време той беше типично градско момче от Лондон, а останалите нямахме нищо против да сме някъде сред природата, когато правим записи. На него това не му харесваше много и не беше чак толкова доволен, така че в крайна сметка се разделихме по взаимно съгласие. Така Дейвид си тръгна и дойде Иън. Никога не е ставало и дума за някой друг.“

Когато пропада проектът Пейс-Аштън-Лорд, Иън Пейс се намира на кръстопът. Възможностите му са няколко: да започне собствена банда (трудна работа, защото, както сам си признава, не е типичният лидер); да се присъедини към някоя вече утвърдена група, но да свири музика, която не чувства своя; или да влезе в „Уайтснейк“, което е нещо по средата и е доста интригуващо, като се има предвид присъствието на Лорд и Ковърдейл. От своя гледа точка Пейс казва, че е бил в период на застой, седял е по цял ден в къщата си в провинцията и за последните три години е свирил само спорадично. В крайна сметка, след като в леко пияно състояние и почти на майтап казва, че иска да влезе в „Уайтснейк“, Ковърдейл му се обажда и официално му предлага позицията и няколко дни по-късно Пейс се съгласява.

„Дори не се опитвам да го подлагам на анализ, казва Пейс, запитан за неговия специфичен стил, открояващ се с финес и лекота за разлика от здравото блъскане на Джон Бонам от „Лед Цепелин“ например. - Знаете ли защо? Винаги съм мислел, че ако съм твърде наясно може да го прецакам, опитвайки се да го променям. Хората казват, че имам различен начин на свирене, различен стил от други рокендрол музиканти. Ами на мен това ми стига, никога не го подлагам на съмнение. Когато притежаваш нещо, което хората третират, малко или много, като индивидуалност, това е нещо много крехко.“

„И ако попиташ повечето хора, които имат такава... да го наречем, дарба, ако ги попиташ как го правят, те ще ти отговорят, че нямат представа. Ще ти отговарят, че това е единственият начин, по който могат да го правят. И ако се опиташ да го разбиеш на съставните му части, ако си кажеш, може би трябва да спра да правя това или да започна да правя онова, до подобря тези или онези неща, тогава изведнъж се оказва, че вече не си себе си. Започваш да губиш магията. Или поне рискуваш да загубиш магията. Ако свириш с инстинкта си и не го мислиш много, тогава всеки път, или поне повечето пъти, ще изненадваш и себе си, и публиката. Аз нямам музикалните способности да правя точно едно и също всеки път и да го хореографирам така, както някои музиканти могат. При мен не работи така. Песента започва, аз започвам да свиря и от там нататък, каквото се случи, това е. Никак не ми се иска да губя това.“

„Уайтснейк“ беше най-забавната група, в която съм бил, продължава Иън, който се отличава (засега) като единствения член на „Дийп Пърпъл“, който е бил барабанист във всеки албум във всички формации на групата. - Никога не съм се смял толкова през живота си; беше страхотно. Групата нямаше никакъв страх от Дейвид, но не в лош смисъл. Просто се виждаше забавната страна на нещата. Ето например моя дебют. Мисля, че свирихме в „Хамърсмит Одеон“ или една от големите зали в Лондон. Погледнах към другите - Мики Мууди и Бърни се заливаха от смях и се бяха облегнали един на друг; ако не се крепяха, щяха да паднат. Аз не загрявах какво е толкова смешно, до- като Бърни не ми посочи към Дейвид. Той се раздаваше отпред на сцената, правеше всички онези прекрасни фигури с таза си, използваше Стойката на микрофона като продължение на персонажа си, изобщо изнасяше целия си репертоар. А като погледнах към публиката, видях, че на първите петнадесетина реда има само момчета, пубери. Не се виждаше една мацка. [смее се] Бърни и Мики бяха забелязали това и просто им беше станало смешно. Само след две минути загубихме и Нийл и аз прихванах. А Дейвид така и не разбра. Имам предвид, той замеряше със сексуален подтекст всички тези 15-годишни момчета, което беше... ами, беше си смешно.“

Освен чувството за хеви метъл ирония Иън открива още едно интересно нещо в групата - отново са заедно с Джон Лорд. „Джон никога не е бил от този тип музиканти, които измислят рифове или ритми, защото това не беше неговата работа, коментира Иън, обръщайки внимание на правенето на албуми с Лорд. - Имам предвид, че рокен- дролът е музика, в която предимно доминират китаристите и затова те носят повече идеи със себе си; просто така стоят нещата. В този смисъл барабанистите са шефовете на ритъм секцията и затова измислят повече ритмични модели и усещания. Геният на Джон се състоеше в това, че ако някой има идея, той веднага ще каже: „Звучи супер, а защо не пробваме с това?“. И веднага ще добави сто неща, инверсия на акорда, какво ли не - и изведнъж малката идея се превръща в нещо великолепно. Музикалните познания и умения на Джон бяха неговата истинска сила. Когато има пред себе си идея, с която да работи, той я отвежда на друго ниво.“

Сега Ковърдейл има бандата, за която е мечтал, с мелодичните сола на Марсдън, слайд-китарните изпълнения на Мууди, осезателния прогрес на Мъри, химията с Иън Пейс и силата, идваща от Джон Лорд.

„Иън Пейс дойде и отидохме в съвсем друга посока просто заради начина, по който свири, отбелязва Мъри, който изведнъж се оказва в ритъм секцията заедно с един от динозаврите в рока. - Същото стана и когато Джон Лорд се присъедини година преди това. Колкото по-мощна става комбинацията, толкова повече печелиш едни неща за сметка на други. Но от гледна точка на това да сме силна концертна група, мощният звук винаги е за предпочитане. И за това трябва да имаш основата, силна ритъм секция. И определено шесторката на „Уайтснейк“ от, да кажем, 1980 беше много мощен състав и артистична единица. Не беше просто един водещ вокалист с няколко момчета в поддържаща банда. До голяма степен беше група от равнопоставени. И всеки един от нас допринасяше с нещо.“

„Като странична бележка, продължава Мъри, - бяха предлагани най-различни хора. Аз например исках Томи Олдридж, но другите не знаеха кой е. [смее се] Не знаеха кой е по онова време. Както и да е. Но когато през есента на ’79 тръгнахме на турне с Иън Пейс, песните ни, разбира се, веднага зазвучаха различно.“

* * *

И какво става, като теглим чертата: сега „Уайтснейк“ се състои от шестима членове, трима от тях са от версия ІІІ и IV на „Пърпъл“, имат един блус китарист, един всеяден китарист с по-малко предишна слава и басист, който повече или по-малко работи в посока прогресив фюжън. Резултатът? Ами сякаш разнообразният опит и интереси на тези, които не идват от „Пърпъл“, се балансират и се анулират едни други и „Уайтснейк“ до голяма степен прави записи, които логично могат да се приемат за продължение на последния по това време албум на „Пърпъл“ - „Come Taste The Band“.

Сравненията c „Пърпъл“ карат всички в бандата да се наежват, като тези, които нямат този ред в биографията си, дори си правят тениски, на които с големи букви пише „ДИЙП ПЪРПЪЛ“ и това се вижда отдалеч, но като се приближиш, виждаш, че c по-дребен шрифт е изписано: „Не, не съм бил в шибаните ДИЙП ПЪРПЪЛ“. Допълнителен дразнител са периодично появяващите се слухове, че „Пърпъл“, под една или друга форма, ще се събират пак и ще си вземат обратно това, което им принадлежи по право. Това не е малка заплаха. Идеята винаги е съществувала, като ту набира скорост, ту избледнява, някои Бивши членове (и мениджъри) я защитават, други я отхвърлят. А после, разбира се, това събиране на старата група ще се случи само след няколко години, което ще окаже реално влияние върху полето на изява на Дейвид - едно огнено Бойно поле.

Така или иначе, в края на 1979 „Уайтснейк“ се усамотяват в небезизвестната „Ридж Фарм“, за да запишат тихомълком, без много врява, това, което се превръща във вечния крайъгълен камък за групата; най-доброто им артистично изпълнение. Албумът „Ready An’ Willing“ наистина излъчва едно усещане за стабилност и има особено очарование и това е логично, имайки предвид, че се е сгушил между ексцентричните им ранни неща и рева на стадионния рок от по- късните им години с тупираните прически. Това е не толкова преломен момент или албум на група на кръстопът, колкото независим остров между два съвсем различни свята.

Преди да започнат работа в „Ридж Фарм“ обаче всички трябва да уеднаквят критериите си, да влязат в работен режим. Дейвид споменава, че е бил малко ядосан, че Бърни отива на почивка в Африка, точно когато самият той е готов да действа и се е върнал зареден от ваканция в Белиз.

„Ридж Фарм“ беше в дълбоката провинция. „Генезис“ бяха работили там преди време и един наш общ тонинженер ни препоръча мястото, обяснява Марсдън. - Беше по средата на зимата и камък се пукаше от студ. Чувствах се като момче от прислугата, защото спях в конюшнята; беше конюшня, преправена на спално помещение. [смее се] Това беше първият ни албум с Иън и енергията беше много добра. Тогава написах „Fool For Your Loving“ точно в тази стая в конюшнята, така че имам много мили спомени.“

Марсдън няма думи да опише колко недостижими музиканти са Лорд и Пейс. „На практика те те съсипват. Защото, след като веднъж си свирил с тези хора, който и да дойде след тях, горкият човек може само да се сравнява с една химера. Толкова добри са тези двамата. В някакъв момент ми мина и намерих други хора. Но, след като шест години си свирил с Иън Пейс и Джон Лорд и изведнъж вече не е така - трудно е, много е трудно.“

„Пейс като барабанист? Виждал съм много хора да стоят отстрани на сцената; просто идваха с нас по онова време и питаха: „Може ли да постоя и да погледам Иън?“. И съм виждал как Иън разплаква опитни барабанисти. Защото това, което той прави, изглежда толкова лесно, а всъщност е невъзможно. Той кара опитни барабанисти да изглеждат като начинаещи. Тези хора са велики. И изиграха много важна роля в моята кариера. Когато се присъединих към тях в Пейс-Аштън- Лорд през 1976, преди „Уайтснейк“, те бяха хората, които ме сложиха на рок картата, така да се каже. Изведнъж свирех с тези момчета и те ме вдигнаха на много високо ниво.“

„Пейс беше страхотен в онези дни, казва Марсдън относно личните взаимоотношения в бандата. - Наричахме го „Банка Пейс“, защото винаги вадеше някакви пари, когато всички останали бяхме закъсали. Все казваше: „Искаш 20 долара? Добре. Обаче следващия вторник ще ми върнеш 25“. [смее се] Ето защо все още е богат човек. На Джон Лорд му викахме Спящата красавица, защото все не можехме да го събудим. Ходехме по всякакви студия в целия свят, а Джон се изгубваше с дни, защото не излизаше от стаята си. Това беше неговият начин да зареди батериите за работа. После влизаше и изсвирваше най-поразителните клавирни партии, които съм чувал.“

Дейвид Ковърдейл потвърждава колко важен е бил Иън Пейс за групата. „Ще ви кажа точно какво стана с албума „Ready An’ Willing“. Иън Пейс дойде и за пръв път групата зазвуча, както я чувах в главата си. Преди това ритъм секцията осезаемо се клатеше. Това не се чува толкова на записите, но „Уайтснейк“ винаги е била концертна група и там стана страхотно. Това беше силата ни. С „Ready An’ Willing“ беше първият път, когато усетих, че започва да ми се получава. И отдавам голяма тежест на факта, че Иън Пейс дойде в бандата. Защото той е много уверен, много динамичен и мощен барабанист. Мисля, че първата половина от албума беше началото на истинския ни звук.“ „Албумът отне около месец, продължава Марсдън. „Ready An’ Willing“ е замислен в началото на 1980, а датата на издаване е планирана за 3-ти май. - Имаше една малка кръчма по пътя надолу от фермата. Ходехме там, като имахме почивка и трябваше да се превиваме на две, за да минем, без да си треснем главите в напречните греди. Дори аз, който съм метър седемдесет и два. И така всички се връщахме от кръчмата с насинени очи или сцепени глави. Постоянно размятахме една аптечка. В кредитите на албума изказваме благодарност към кръчмата „Плугът“ на улица Ръспър за това, че ни помогна да развием походка стил Квазимодо. Много хора се чудеха за какво, по дяволите, става дума. Но това беше, защото с часове продължавахме да ходим приведени, след като се върнем от кръчмата, по навик.“

* * *

Ето какво си припомня басистът Нийл Мъри за създаването на албума. „Много лесно го записахме. Бяхме в една стара ферма, преправена на студио, „Ридж Фарм Студиос“, и всички спяхме в една плевня, която беше превърната в хотел. Наоколо имаше поля и природа; мисля, че до нас имаше истинска ферма. Сградата, в която живеехме, беше нещо като старо феодално имение отпреди доста векове. Имаше големи морави и тенис корт, май имаше и плувен басейн, но не беше много голям. Беше доста релаксиращо да си седиш без много контакт с външния свят и това беше причината да отидем там. Нямаше много какво да те разсейва. Най-много сутринта да прочетеш някой вестник, после отиваш в студиото, работиш 12 часа и накрая обилна вечеря.“ Всъщност повечето ранни албуми на „Уайтснейк“ следват същия процес. „Да, горе-долу същото, казва Мъри. - Бяхме там за по няколко седмици, като правихме албум. Може би записвахме по една-две песни на ден, може би повече, като се вземат предвид и инструмен- талите. Но нямаше много напрежение. В някой момент ще си кажеш: „Може би ни трябва някоя по-бързичка песен за края“. В някаква степен продължавахме да пишем музиката и по време на записа, особено текстовете. Дейвид винаги правеше нещо в последния момент.“

„Бърни го нямаше първите няколко дни, защото още беше на почивка, и тогава написахме песента „Ready An’ Willing“ без него. До този момент все още търсехме своето звучене. А това беше първият ни албум с Иън Пейс и той до голяма степен имаше заслугата да се изкачим на друго ниво. По някакъв начин с този албум групата наистина откри своя звук за тази ера и го затвърди.“

„В албума има смесица от доста неща. Едно парче, очевидно повлияно от група „Фрий“ - „Carry Your Load“. Има и типични буги- буги елементи. Иън има страхотно чувство за тези неща. Той е много повлиян от джаз, фънк и най-различни стилове, не само хеви метъл блъскането. Има чудесен усет за емоцията в ритъма и това ти дава много, когато свириш на живо. И често прави много стряскащи неща, които не очакваш, особено на сцената. Постоянно те държи в тонус. Трудно е да се обясни. Чувството му за време е удивително, има страхотен звук; общо взето свири вярното нещо във верния момент и те улеснява, като свириш с него.“

Марсдън има друг спомен за едноименната песен от албума, зло- кобно хеви метъл парче, което е като предвестник за бъдещата посока на групата. „Ready An’ Willing“ донякъде е мистерия за всички, за- щото моето име не го пише. Това е, защото имахме политика за една от песните във всеки албум да делим правата между всички членове на групата. Но когато се стигна до кредитите, Иън Пейс каза, че моето име не трябва да стои до тази песен. Той си беше „Банка Пейс“ и имаше опит от „Пърпъл“ какво става, като започнеш да продаваш милиони плочи. „Да, ама Бърни написа повечето песни, написа последните две сам, а пак ги делим между групата.“ Но Пейси каза: „Не, не, ако този албум продаде милион бройки това значи, че аз ще изкарам 2000 паунда по-малко“. Той беше много стриктен с парите, а ние останалите просто свирехме рокендрол и се забавлявахме. Но такъв си е Иън. Ето защо моето име не фигурира на тази песен, въпреки че по някакъв начин участвам.“

Този път обаче Ковърдейл застава на страната на Пейс, като казва, че песента е измислена основно от него и Мууди, защото тогава Марсдън все още е в Африка. Може да се предположи, че това е малко отмъщение за предишната ситуация - че Бърни е бил на почивка, когато е трябвало да работи. Все пак наистина Ковърдейл е този, който избира това да бъде песента, за която всички ще делят правата, но... с малка корекция в политиката - без Бърни.

„Написахме „Sweet Talker“ малко преди да влезем да я запишем, продължава Марсдън. - Общо взето идеята за песента беше моя, а Дейвид написа текста. A „Fool For Your Loving“ беше класика на Ковъ- рдейл/Марсдън/Мууди. Май аз измислих рифа, който върви през целия куплет, а Мики добави много готина връзка между куплета и припева, която взе от друга негова песен. Аз се бях сетил за това и му го предложих. Отне ни нещо като час и половина.“

„Колкото до песента „Love Man“, мисля, че е страхотен модерен блус за времето си. Дейвид много си пада по леко сексистките текстове и беше много забавно, че написа това. Впоследствие някои от текстовете ни започнаха да стават малко по-нецензурни, но ние просто се забавлявахме.“

„FooI For Your Loving“ е c богато и мощно звучене и е единствената, която се доближава до нещо като хит, стигайки № 13 в британските класации и № 53 в Щатите. Песента ще бъде презаписана и ще си върне статута на хит през 1989, но кармата и определя място в този албум.

За нейната съдба Нийл Мъри добавя: „Усещах, че ще бъде доста комерсиална песен. Доста е прилепчива. Затова се върнах и записах баса втори път, като добавих всичко, което смятах, че ще мине. Но когато се стигна до смесването, Иън имаше доста забележки. Мисля, че започнахме смесването c тази песен и когато отидох да чуя баса, той беше останал доста на заден план. Казах, че не е това начинът, по който трябва да звучи, че съм добавил много нови неща в басовата линия и те трябва да се чуват. Исках малко да го засилят“.

„Прибрах се вкъщи доста обезсърчен, но в 3 през нощта ме събуди телефонът. Беше Мартин Бърч и той каза: „Направихме го както искаше. Звучи много по-добре“. Мисля, че версията от „Ready An’ Willing“ е много по-добра от тази в „Slip Of The Tongue“ и това има нещо общо c бас-линията през цялата песен, поне от моя гледна точка. Но винаги съм мислел, че това е силна песен. Другите... „Sweet Talker“ например е доста стандартно рок парче.“

Мъри се оказва страшно прав за „Fool For Your Loving“. Бас- линията е великолепна, мощна, флуидна и (слава богу) се чува силно и ясно - решаващ елемент за тази царствена, вечно актуална песен. Всъщност Марсдън я определя като любимата му песен на „Уайт- снейк“ за всички времена, защото „въплъщава всичко, което „Уайт- снейк“ беше по онова време“.

Един любопитен факт. Ковърдейл казва, че първоначалната идея е била тази песен да бъде написана за Би Би Кинг. По онова време списание „Саундс“ наема Марсдън да интервюира няколко по-възрастни музиканти и тогава той се заговаря с Кинг, който предлага Марсдън да му напише песен. Но след като чуват акустичното демо, Ковърдейл и Мартин Бърч решават, че не могат да оставят тази песен да им се изплъзне.

Ето още няколко думи от страна на Мъри за продуцента Мартин Бърч: „Звукът беше още по-рафиниран от предишния албум, най-вече в посока на това да няма наистина тежки китари, които да ти бъркат в мозъка. Басът се чува доста ясно, което е супер за мен. Цялостното звучене е малко сухо. Това е същата концепция, която Мартин използва за „Айрън Мейдън“, когато отиде да работи с тях - да няма много наслагване и студийни ефекти. Просто едно добро представяне на групата, както си звучи, без да ни тормози да записваме всичко по сто пъти. Той е продуцент, който е и тонинженер, а не типичният продуцент, който все да ти казва какво да правиш. Той просто се опитваше да хване нашия звук. Отговаряше за финалния микс и това определено беше добре за мен“.

„Бяхме под известно напрежение, защото трябваше да имаме концерти след Коледа и албумът трябваше да е готов дотогава, казва Марсдън. - Така че нямаше време за много лудории, докато го правехме.“

Мъри потвърждава, че работата по албума е била... ами, най-вече работа. „Не, нямаше луди партита, не и за този албум. В смисъл, ние бяхме доста въздържани. Най-много да дойде нечия съпруга или приятелка да ни види, но като цяло не бяхме чак такива купонджии. Но винаги сме се забавлявали, в ранния период на групата постоянно се смеехме. Например Бърни и Мики са много забавни сами по себе си, но като се съберат можеш да се напикаеш от смях. Понякога извъртаха номер на някого, взимаха някого на подбив, друг път просто се лигавехме, рисувахме карикатури на хората - детска работа. Но никога не сме се самозабравяли или да вземем да вършим наистина разрушителни неща. По-скоро гледахме да върви майтапът.“

Още една страхотна песен от албума е „Ain’t Gonna Cry No More“, малко в стил „Лед Цепелин“. За нея Мъри си припомня: „Тя започна като акустично парче и после всички се събрахме и се запитахме какво можем да направим с нея. Така се стигна до частта, в която свири цялата група. Но толкова съм свикнал да я чувам в акустичното изпълнение на Бърни и Мики, което имат навика да правят с „Company Of Snakes“²², че все забравям как в средата има тази част в по-високо темпо, в която свири цялата група. Не съм участвал в написването на песните, но всички хващахме скелета и го превръщахме в нещо живо“.

С тази песен, както и с други преди това, „Уайтснейк“ не стои далеч от блус-рок идиома. „Carry Your Load“ и „Blindman“ са с по-бавно темпо, стил „десперадо“, прославен от групи като „Бед Къмпъни”; докато „Black And Blue“ и „She’s A Woman“ са c по-бързо темпо и са базирани на буги-бугито, като втората е почти в света на хард рока, но рамкирана като рокендрол.

* * *

Дейвид Ковърдейл ясно разбира мястото на групата в тази рамка и казва следното пред Чарли Креспо от списание „Хит Парейдър“: „Искаме да мислим за „Уайтснейк“ като за прогресив ритъм & блус банда, нещо като това, което „Ярдбърдс“ биха могли да бъдат, ако бяха останали заедно. На първо място всички сме повлияни от блуса. Но вместо да се връщаме назад и да свирим стария блус от 12 такта, се опитваме да вкараме тази музика в по-модерна структура в музикално отношение и да направим темите по-актуални и съвременни от тези преди 40 години. Също така музиката ни има физическо измерение, което мисля, че липсва от доста време“.

Това блусът да се превърне в интересна музика е нещо, което трябваше да стане още по времето на британския бум в този стил, за да не се стигне до неговата смърт. До залез на блуса обаче се стигна в края на 60-те. Няколко групи все пак чуха посланието, най-вече „Лед Цепелин“. Други като „Дийп Пърпъл“ и „Блек Сабат“ направо изгориха блус песнопойката. Което, разбира се, е още една причина за съществуването на „Уайтснейк“.

„Има трима бивши членове на „Пърпъл“ в „Уайтснейк“, продължава Дейвид. - Така че няма как да се отрече, че някои неща звучат като „Пърпъл“, защото аз написах много песни за „Пърпъл“, пиша много такива и сега. И, разбира се, щом Джон Лорд и Иън Пейс са тук, ще звучим много сходно в някои неща. Но ми се ще да мисля, че единственото, което използвам от „Пърпъл“ е опитът. Нямам осъзната артистична мотивация да продължавам от там, където „Пърпъл“ спряха.“

„Всъщност творческият процес в „Уайтснейк“ е много по- отворен. Под шапката на „Уайтснейк“ можем да композираме всичко: соул, R&B, блус, рокендрол. Докато с „Пърпъл“ творческата ми роля ужасно се смаляваше, защото там беше само хард рок и хеви метъл. Нямаше как това да бъде променено, защото хората, които купуваха албуми на „Пърпъл“, търсеха конкретен тип музика. За мен като творец, това беше обезсърчаващо, докато с „Уайтснейк“ можем да правим каквото си поискаме, мамка му.“

„Уайтснейк“ се превръща в топла манджа за мощната британска музикална преса. Ето какво пише уважаваният Джеф Бартън в списание „Саундс“: „Албумът „Ready An’ Willing“ не навлиза в нови територии и не изненадва с много, но все пак е добър, стои здраво на краката си и е верен на доказващата се във времето традиция на „Уайтснейк“. Той продължава закачливо: „Въпреки че обложката не е чак като на „Lovehunter“, бих казал, че в текстовете има достатъчно сексистки екшън, за да накара приятелите ви феминисти да се пенят дълго време“.

Данте Бонуто, друг легендарен метъл журналист, пише: „С този албум получаваш това, което очакваш: рок, твърд като диамант (не е хеви метъл), изсвирен с умение, замах и най-важното - чувство“. Също така той отбелязва: „Постпродукцията е перфектна, успешно улавя мощта на „Уайтснейк“ от живите изпълнения без да се загубват малките нюанси и фините елементи, които правят тази група леко специална“.

Кийт Шарп от канадското „Мюзик Експрес“ пише: „Звучейки не много различно от добър албум на „Фрий“, „Уайтснейк“ минават гамата на ритъм & блус рока, а от време на време Ковърдейл сваля темпото с няколко мощни по-бавни парчета. Ковърдейл има силно вокално присъствие, а опитът на хора като Лорд и Пейс гарантира стегнатия аранжимент“.

През март 1980 списание „Саундс“ публикува резултатите от проучване сред читателите си за 1979 и „Уайтснейк“ се появяват в него, въпреки че няма нов албум, който да напомня за групата („Ready An’ Willing“ ще излезе чак след няколко месеца). И все пак Джон Лорд е на първо място като клавирист, Иън Пейс на пето в категорията за бара- банисти, Ковърдейл е на шесто място като топ вокалист, а също така и на възбуждащото трето място за мъжки сексапил след Стинг и Леми! Само година по-късно Ковърдейл ще заеме първото място в тази желана категория и второ място като вокалист (след Питър Гейбриъл), а „Уайтснейк“ ще се нареди на седмо място за най-добра група. Иън и Джон отново ще заемат топ места за съответните си професии, а китаристите на бандата отново осезаемо ще липсват сред отличените от читателите на списанието.

Във всеки случай с годините става ясно, че „Ready An’ Willing“ е с магическо привличане за феновете на бандата, но това е и един от онези случаи, в които самите създатели на албума осъзнават, че има някаква неуловима, неземна вибрация, която отделя този албум и енергията в него от останалите и то безспорно. Такива неща могат да ти върнат вярата, че наистина съществува платонически идеал за изкуството, което се носи в ефира и тези, които могат да го уловят, ще се съгласят, че то е там, независимо дали го създават, или слушат и гледат отстрани.

„Това може би е любимият ми албум на „Уайтснейк“, ако трябва да бъда честен, дава своя глас за него и Мууди. - Следващият албум, „Come An’ Get It“, беше по-комерсиален. Но „Ready An’ Willing“ е точно мой тип албум. Много харесвам песента, която написахме с Дейвид - „Ain’t Gonna Cry No More“ - тази c акустичната китара. Направихме и един блус, наречен „Love Man“, както и „FooI For Your Loving“. C този албум се чувствах най-комфортно, повече отколкото с всички други на „Уайтснейк“. Наистина има нещо специално в него. Нещо, което усещам по-добре, отколкото в другите. В ядрото на моята музика има много блус. И този албум носи тази блус-рок душа, която обичам. Това е албумът, който исках да направя c „Уайтснейк“.

„Ready An’ Willing“ е може би любимият ми, подкрепя го и Марсдън. - Концертният ни албум е страхотен, защото играе ролята на нещо като - най-големите хитове на Уайтснейк“. Но може би „Ready

An’ Willing“ е любимият ми, a „Lovehunter“ най-малко любимият ми албум. Което не значи, че не го харесвам. Смятам, че вътре има няколко страхотни песни, които можеше да направим много по-добре, ако се беше случил година по-късно. „Walking In The Shadow Of The Blues“ например е страхотна във версията от концертния албум с барабаните на Иън Пейс.“

Като цяло плочата се продава добре във Великобритания, достигайки № 6 в класациите, но се представя средняшки в Щатите, където се закотвя на 90-а позиция. По всички важни показатели „Ready An’ Willing“ звучи като стар вестник в бързо развиващата се метъл среда по онова време. Но е стар вестник с класическо рок обаяние, което чак сега се забелязва, оценява, почита.

„Не съм си и представял, че ще се изкачи много високо в Америка, потвърждава и Мъри. - Въпреки че „Fool For Your Loving“ я въртяха по радиата. Чакайте да си спомня. Записахме албума в началото на 1980-а. През есента на същата година имахме турне в Щатите с „Джетро Тъл“, което сякаш не ни донесе голям успех. Изкарахме няколко месеца с „Джетро Тъл“, което може би не беше добър ход. Следващото лято бяхме няколко седмици с „Джудас Прийст“. Бяхме между тях и „Айрън Мейдън“. Но в някакъв момент излязохме от това турне, защото не ни се получаваше. Така че не сме направили голямо впечатление в Щатите през онзи период.“

„Във Великобритания по онова време правехме по два-три концерта на места като „Хамърсмит Одеон“ като цяло с по 'IQ-12 хиляди човека. Имаше и други в сравнително големи зали из страната. Същото беше и в Европа, може би не от самото начало, но започваше да се надгражда, особено в Германия. А в края на годината имахме турне с „АС/DC“ в много по-голям мащаб и това ни помогна доста.“

Относно турнето с „Джетро Тъл“ Ковърдейл казва пред списание „Рокографи“: „Това не беше рокендрол публика. Аз едва ли не мастурбирах по сцената, а срещу мен бяха разни хора тип „Уол Стрийт Джърнъл“, които пушеха лула и чакаха да излезе този, който свири на флейта!“

* * *

Много по-удовлетворяващи за групата са посещенията им в Япония, които в класическия си състав правят три пъти.

„Няколко неща по този въпрос, казва Мъри. - Първо, като цяло имат концертни зали със страхотна акустика. Като отидеш там изведнъж започваш да чуваш какво свириш, защото не си вече в някаква сива спортна зала, която изобщо не е пригодена за музикални изпълнения. Или пък някой 100-годишен театър във Великобритания, който си има други кусури. В комбинация с това, особено ако сте млада банда, като отидеш там изведнъж вместо 17-годишни младежи след теб ходят 17-годишни девойки. В онези дни, а може би и досега, или поне за определен период от живота им, японските момичета се отнасят към рок групите като към тийн-идоли. Така че и при нас беше типичното, което се случваше с всяка банда: тълпи от момичета се блъскаха по фоайетата на хотела и после ни следваха до гарата и се качваха с нас на влака-стрела и идваха на всеки концерт и такива работи.“

„Но освен това е факт, че като дойдат на концерта хората наистина слушат и много добре оценяват това, което правиш в музикално и техническо отношение. Това е много по-привлекателната комбинация или поне за няколко седмици през годината. Там усещането беше много различно. Може да бъде много удовлетворяващо. Въпреки че е вярно клишето, че пляскат 15 минути и после спират като по команда и е мъртвешка тишина до края на следващата песен. Но това ти дава усещането, че наистина слушат.“

„Разликата е, че в Америка например публиката може да е доста дива и щура и това също е много окуражаващо. Сигурно и там има хора, които оценяват уменията на музикантите. Но повечето просто полудяват и ти си мислиш, че няма чак такова значение какво свириш. Така е и в Южна Америка, в Испания и Италия, дори в Русия, честно казано. Един и същи манталитет в това отношение. И този ентусиазъм те кара да свириш по-добре; така е с всяка банда. Но пък имаш чувството, че не те слушат. Разбирате ли какво имам предвид? Има ги и двете крайности. Има я и тази крайност в Южна Англия, където просто си седят и от тях не лъха грам ентусиазъм. Те може и да не го осъзнават, но сравнено с други държави, е точно така. А като отидеш по на север към Шотландия, там пак стават диви и луди, страхотна публика, но и малко плашеща. [смее се] Навсякъде, където отидеш, е различно и затова е хубаво да имаш възможност да свириш пред всякакви националности и типове публика.“

* * *

Два месеца преди „Ready An’ Willing“ да излезе на пазара групата издава концертен албум само за Япония - „Live At Hammersmith“. Този албум ще се превърне в страна три и четири от двойната дългосвиреща плоча на издадения за цял свят „Live... In The Heart Of The City“, който излиза на 1 ноември 1980. Прави се и версия само с една плоча за Северна Америка. Албумът стига № 5 в британските класации, но едва № 146 в САЩ.

Първата част от албума включва изпълнения на бандата от турнето им за „Ready An’ Willing“ от 23 и 24 юни 1980, за което класическата формация е заредила и двете цеви с твърд рок (ще ми се да кажа хеви метъл) - осем песни с минимални импровизации и всичко в бързо темпо. Албумът „Snakebite“ е представен от веселата песен с много рифове „Come On“, а „Trouble“ от бързата и метъляшка „Take Me With You“. Най-твърдата песен от „Lovehunter“, „Walking In The Shadow Of The Blues“, също е там, както и самата „Lovehunter“. Важно е да се отбележи, че само седмици след този концерт Бърни се жени за Мери Плъмър. А кой е кумът за благословеното бракосъчетание? Не кой да е, а старият познайник на Марсдън и бъдещ барабанист на „Уайтснейк“ Кози Пауъл, който също така е причината Пейс-Аштън- Лорд да вземат Бърни.

Втората плоча от концертния албум е от едно шоу само месец след излизането на „Trouble“, от 23 ноември 1978, и там Дейв Даул е барабанистът, а не Иън Пейс. Това е записът, който излиза в Япония. За любознателните има още една версия на „Come On“ малко постегната и скоклива, но също толкова пъргава. Също забързана е и версията на класиката на „Пърпъл“ - „Might Just Take Your Life“²³ - в която Даул поддържа ритъма през целия куплет, за разлика от насича- нията на Иън Пейс. „Lie Down“ от „Trouble“ е изсвирена в почти пънк темпо, включително пънк клавири от Джон Лорд.

В края на първа страна е изчистената „Ain’t No Love“. Втора страна представя една песен, на която можеш да си подремнеш, а именно стегнатото рок парче „Trouble“, а после една много дълга версия на сърцераздирателната „Mistreated“ на „Пърпъл“.

„Уайтснейк“ са направили отличен концертен албум, който би трябвало да има успех навсякъде, пишат „Мюзик Експрес“. - Корените на Ковърдейл са в ритъм & блус рока, но той се впуска в дълги лирически екскурзии с песни като „Lovehunter“, „Come On“ и „Fool For Your Loving“. Опорната точка е едноименната песен, фънки парче, пронизано от знойния глас на Ковърдейл, достатъчно ефективно, че да накара британската им публика енергично да припява. В музикално отношение и като аура „Уайтснейк“ са толкова ефективни, колкото и „Дийп Пърпъл“ във върховия си период и имат химията, с която могат да пробият в Щатите, а този албум би трябвало да помогне в това начинание.“

Като теглим чертата, излиза, че „Live... In The Heart Of The City“ е още един аргумент за това, че на „Уайтснейк“ може да се гледа като на... средната гвардия - не са старата гвардия, не са и новите хлапета, които завземат всичко като „Тайгърс“, „Мейдън“, „Холокост“ или „Фист“. „Уайтснейк“ имат пълноправно участие в новата вълна британски хеви метъл въпреки презрението, с което всеки един от групата се отнася към този термин.

* * *

Турнето, което генерира концертния албум, маркира и първия опит на „Уайтснейк“ да се продадат в Щатите, подкрепяйки гореспоменатите „Джетро Тъл“ от 10 април 1980 в района на Вашингтон и на 12 ноември в „Спортс Арена“, Лос Анджелис. Това очевидно е лоша комбинация, както казват момчетата от групата. Въпреки че някои рокери биха опитали да извадят позитиви от подобна ситуация, имайки предвид потенциала да разширят публиката си, на този етап „Уайтснейк“ имат нуждата да бъдат представени на увеличаващата числеността си армия от хард рок фенове из цяла Америка (и Канада). Дайте да не се лъжем, те не са достатъчно поп за младата мейнстрийм аудитория, нито достатъчно блусари за всеядните фенове на класически рок - и въобще да забравим за публиката на „Джетро Тъл“, която е ориентирана в посока прогресив рок, въпреки че китаристът им, Мартин Бар, може да свири рифове не по-зле от всеки друг.

На 9 декември 1980 „Уайтснейк“ отново са на работа и доста се раздават, за да подгряват тълпата, която се е събрала в Саарбрюкен, Германия, за да гледа хедлайнерите „АС/DC“. Дейвид Ковърдейл, увлечен в обичайните си сценични изблици, някак успява да падне от сцената и да скъса менискус. За нещастие, нараняването му е сериозно и се налага да отменят останалите дати от турнето. Безкрайно по-лошо, разбира се, е това, че само часове по-рано Джон Ленън е застрелян (на практика екзекутиран) от другата страна на океана в Ню Йорк - съсипващ удар за рок феновете по целия свят включително членовете на тази група, вечни фенове на „Бийтълс“, които в момента са принудени да гледат безпомощно отстрани.