Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Уайтснейк/Северни ветрове - „Не съм сигурен, че си правилният басист, който да свири с Кози“

Когато „Дийп Пърпъл“ се спуква като балон, Дейвид Ковърдейл се озовава в период на преосмисляне. Женен за германката Джули Борковски (през 1974), той чака дете и живее в Бавария на място, което описва като „красива къща като от стенен часовник с кукувица“, и всичко, което Дейвид иска да прави сега са песни в стил Уилсън Пикет, както ги нарича, само че с повечко шум. Сам си признава, че се е превърнал от „момченцето“, което гледа на „Дийп Пърпъл“ със страхопочитание, в типичен пример за „болестта на вокалиста“. И не в лош смисъл; истината е, че Дейвид Ковърдейл е обул кожените панталони с нужните увереност и ресурси, за да направи група, в центъра на която да е той.

Избирането на име е придружено от много бъркотия. Ковърдейл казва, че винаги е искал неговият нов проект да бъде група, а не солов акт, а името на първия албум, „White Snake“, изглежда клони натам. Помислете само. Дебютен соло албум, само че с провокативно заглавие, с шрифт като змия - изглежда си точно като име на група. И все пак явно Дейвид не е готов да направи тази крачка: като гледаш логото, малко трудно се разбира дали са две отделни думи, или е една.

Вторият албум „Northwinds“ отново е описан като албум на Дейвид Ковърдейл, но пак е спорно дали заглавието му е една дума, или две отделни. После следва „Snakebite“, който e ЕР⁷ и съдържа само четири песни. Тук вече се уточнява: „Дейвид Ковърдейл представя „Уайтснейк“. Но за още по-голямо объркване, извън Великобритания „Snakebite“ излиза като дългосвирещ албум с миш-маш от песни - четирите нови парчета са комбинирани с още четири от „Northwinds“ - а името на групата е само „Уайтснейк“.

Накрая идва първият дългосвирещ албум, наречен „Trouble“, и маниаците на тема последователност могат да си отдъхнат. В музикално отношение може да се проследи линията, която минава през всичките - от фънк, блус, баладичност и експерименталност в началото до „Trouble“, който прилича много повече на времето, когато Дейвид е в „Дийп Пърпъл“.

Албумът „White Snake“ включва сложен списък от герои, които само наполовина могат да се нарекат група, но втори по историческа важност сред действащите лица е старият другар на Дейвид - Мики Мууди.

„Преди да се стигне до групата „Уайтснейк“, Дейвид направи два солови албума, в които аз участвах, обяснява Мууди, ровейки в бъркотията от спомени, която представлява ранната история на групата. - С Дейвид се познаваме отдавна. Идваме от един и същи град с него и с Пол Роджърс: Мидълсбро [най-близкият по-голям град до Солтбърн], в североизточна Англия, работнически град, където хората работят в заводи за стомана. С Пол ходихме в едно и също училище. Бяхме в един клас четири-пет години в гимназията - ние не му казвахме така, казвахме му средно училище. Израснах с Пол. Бяхме от един град и учихме в една класна стая. Направихме си група, когато бяхме на 14. Казваше се „Роудрънърс“. Следващата носеше името „Уайлдфлауърс“. Отидохме в Лондон и станахме приятели с Пол Косов, който работеше в музикален магазин. Аз се върнах в Мидълсбро, за да уча класическа китара, а Пол направи група с Косов и останалото е история.“

Мууди се е калил в огъня с групата „Уайлдфлауърс“, защото, освен че губят Пол Роджърс, който отива във „Фрий“, там се излюпва кариерата и на басиста Брус Томас („Елвис Костело & Атракшънс“).

„Когато се прибрах в родния град през 1968, имаше един млад студент, който се наричаше Дейвид Ковърдейл, продължава Мууди. - Често го засичахме по кафета и барове, като се връщаше от лекции той учеше изкуства. Започнахме да си говорим и разбрах, че пее в местна банда. Тогава аз бях в най-добрата местна банда, която се казваше „Трамлайн“ и беше силно повлияна от Западния бряг. Тогава се опознахме с Дейвид.“

„Трамлайн“ всъщност издават два албума в Исландия, но материалът е... ами, дълго време ще се носят майтапи из „Уайтснейк“, а Бърни Марсдън с облекчение ще възкликва, че няма такива излагации в миналото си като ранните албуми на Мууди.

„Няколко години по-късно, около 1974, чух, че са взели Дейвид в „Дийп Пърпъл“, продължава Мууди. - Беше минал прослушването. Много се зарадвах за него. Той работеше в един бутик и пееше полу- професионално, така че аз бях доста впечатлен. А малко след това, преди да отиде да живее в Щатите с „Пърпъл“, той събра старите си приятели от североизток от края на 60-те, включително музиканти и някои момчета, които се бяха преместили в Лондон и бяха станали сценични работници или шофьори на камиони, или каквото там намерят, и направихме парти, изпращане преди да замине в Щатите. Той отиваше в Малибу и беше открил всичките си стари приятели. Направихме голямо изпращане, напихме се и се напушихме и направихме всички онези неща, които се правеха през 70-те.“

„После не се бяхме чували в продължение на около година и половина. Той ми се обади, каза че живее в Германия и ме попита дали искам да участвам в някакви солови проекти, които щеше да прави. Дойде на мой концерт няколко дни по-късно в Мюнхен. Тогава свирех с група, наречена „Снафу“. Пихме по едно и месец по-късно отседнах при него за известно време. Мислех, че само иска да свиря за една-две песни. Той искаше да се откъсне от хард рока. Имаше такъв фантастичен глас, че искаше да прави балади, соул и акустични парчета.“

„В крайна сметка записах два албума с него. Първият беше „White Snake“, а вторият - „Northwinds“. С тези два албума всъщност той искаше да се откъсне от хард рока, от това, което беше правил в „Пърпъл“. Дейвид е много гъвкав певец, всестранно развит, и имаше купища идеи за балади и соул и фънк неща. Той можеше да изпее всичко. Беше пял по кабарета и разни такива места, когато е бил много млад. Той можеше да пее всичко. Мисля си, че беше написал много различни песни просто за да си излее душата и да му олекне като ги запише и аз му помогнах да направи това. А после вече искаше да направим групата „Уайтснейк“, но без да тръгваме по пътя на „Дийп Пърпъл“, защото като китарист това с тежкия звук не беше моето нещо.“

* * *

Първата съвместна работа на Мууди и Ковърдейл, албумът „White Snake“, е записан в „Кингсуей Студиос“ от 3 до 17 август, плюс вечерта на 25-и, 1976. В „Мюзикланд“ в Мюнхен добавят вокали от 26 до 30 август „след полунощ“. Издаден през май 1977, първият сингъл, мрачната ритъм & блус балада „Hole In The Sky“, застава рамо до рамо с „Blindman“ само че повече в посока „Бед Къмпъни“.

И все пак албумът си остава в лагера на „Пърпъл“, издаден е от „Пърпъл Рекърдс“, Роджър Глоувър го продуцира и то в студиото... „Мюзикланд“, което си остава като роден дом и за „Пърпъл“ от времето на Ковърдейл, и за „Рейнбоу“, и за групата на Иън Гилън. А „Кингсуей“ също се асоциира много с Иън Гилън: той е един от съсобствениците и записва там албуми на „Иън Гилън Бенд“, както и солови. Това е едно голямо дисфункционално семейство и докато змията на „Уайтснейк“ се плъзга напред, голяма част от семейството ще се събере.

Винаги авантюрист и леко непукист, Дейв пише на задната корица на албума „White Snake“ (с пунктуацията на рок звезда): „Музиката в този албум е замислена и минала през първото сито в Дойчланд (някъде в Европа). Жизнерадостните песни бяха написани в новия ми дом, а също и в резиденцията на фамилия Рицърс - мрачните са резултат, повече или по-малко, трите месеца престой в един хотел в Мюнхен. Както и да е, без Мики Мууди и Роджър щеше да се наложи да се оправям сам. БОГ ДА ГИ БЛАГОСЛОВИ. Благодаря на всички, особено на Джулс, Дембрай, Джон и моята майчица - която ми е простила от деня, в който съм се родил. Този Албум е посветен на всички от НЕБИВАЛАТА ЗЕМЯ, на които един ден всичко със сигурност ще им се получи...“.

Никой в тази сбирщина, призована да направи записа, не е толкова важен за процеса, колкото Мики Мууди. От работата на двамата се ражда звукът на „Уайтснейк“, точно тук, в този албум, като Дейвид, разбира се, е водещата фигура с неговата блус-рок певческа буря.

„Странно е като се сещам, казва Мууди относно това как се е озовал там в стилистично отношение. - Започнах да свиря през ’63- та и по онова време, разбира се, имаше нови банди като „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, а аз особено харесвах и „Ярдбърдс“. Харесваха ми блусарските неща, Спенсър Дейвис, „Енимълс“, и това беше посоката, която следвах известно време. И тогава Ерик Клептън се присъедини към Джон Мейол и Джеф Бек и стана страшно. Имахме голям късмет да сме родени по това време особено като тийнейджъри, за да попием цялата тази музика. Беше фантастично, наистина. Оттам тръгнах всъщност... Джими Хендрикс... всичко това се случваше през 60-те. Не знам дали някога ще се повтори. Просто бяхме много, много големи късметлии.“

Дуейн Еди също е имал голямо влияние, казва Мууди пред Джеб Райт. „Да, той ми повлия, когато започнах да свиря на китара през 1963, когато бях още хлапе. Много обичах „(Dance With The) Guitar Man“⁸ и такива работи; през 1987 направиха телевизионна програма за отбелязване на десетата годишнина от смъртта на Елвис Пресли. Аз свирех в групата в студиото на предаването и Дуейн излезе на сцената и изсвири „Love Me Tender“⁹, а аз имах шанса да му акомпанирам. Той беше много спокоен и дълбок човек. Успях да му стисна ръката и да му кажа колко много ми е повлиял. Свирих и с Ерик Клептън на едно благотворително шоу. Никога не съм бил в групата му. Но на благотворителното шоу той беше страхотен. Беше много вълнуващо за мен, защото го обожавах още от „Ярдбърдс“.

Имайки предвид как всички в орбитата на „Пърпъл“ сякаш минават през въртящи се врати - ту вътре, ту вън - попитах Мики дали е бил на прослушване за някоя голяма банда през 70-те.

„Не съм. Честно казано бях доста срамежлив и затворен, когато започнах. Бях в „Трамлайн“, а след това се присъединих към една банда, която правеше кавъри на Джеймс Браун и такива неща, което наистина ми харесваше. И после певецът на „Джуси Луси“ ме покани при тях. Той ме беше гледал, като свирех със „Зуут Мъни“, и ми предложи да се присъединя към тяхната група. Така че не съм се бутал много-много. Никога не съм гонил нещо конкретно, ако трябва да съм честен. Може би бях малко мързелив. А може би просто се оказвах на точното място в точното време, но чак след „Снафу“, около 1973, аз самият се захванах сериозно с изграждането на група.“

„Свиреше ми се нещо, което да не е толкова хард рок като „Джуси Луси“, продължава Мууди. - Беше ми много хубаво с тях, а и свирех с един от любимите си китаристи, Глен Рос Кембъл, който свиреше на педъл-стийл китара¹⁰. Харесвах го още от групата му „Мисъндърстуд“ в началото на 60-те; бях чувал песните му по радиото. Но така де, със „Снафу“ отидох повече към Рай Кудър и по-автентични неща, „Литъл Фийт“, този вид музика. Всъщност бях свирил хард рок в продължение само на няколко години и когато Дейвид се свързва с мен, за да му помогна със соловите албуми, си казах: „Хей, по-добре да си взема китара „Лес Пол“ [смее се] и да вдигна дисторшъна на „Маршъл“ усилвателя, защото явно ще ми трябва по-тежък звук. Бях голям фен на „Олмън Брадърс“, но така и не се запалих по „Дийп Пърпъл“. Харесвах някои от ранните неща на „Лед Цепелин“, защото харесвах Джими Пейдж и „Ярдбърдс“. Но наистина много се бях отдалечил от това. Свирех повече в онзи фънки, мързелив, блусарски стил, като „Литъл Фийт“ - обожавах техните неща. Това беше по вкуса ми за известно време. И Дейвид всъщност беше този, който ме върна към рока с ранните албуми на „Уайтснейк“. Но мисля, че и той харесваше фънк частта от нещата, които аз свирех.“

* * *

„Не знаех какво да очаквам, когато пуснахме албума „White Snake“, но сега се чувствам комфортно, казва ентусиазирано Дейвид. - Той се представи много добре в Европа, възприе се добре и в Англия. Предполагам, че заслуга за това има и славата на „Дийп Пърпъл“. Винаги сме били големи в Европа. Но не исках албумът да бъде продължение на „Пърпъл“. Хард рокът не е всичко. Аз все още обичам хард рок, но с този албум исках да експериментирам с различни музикални текстури и цветове. Някои от песните като „Blind Man“ и „Time On Му Side“ са писани още преди да вляза в „Пърпъл“. Има една балада и няколко фънки-тип песни. Реших да се пробвам в белия фънк. Просто се радвам, че работя с толкова добри музиканти. Преди „Пърпъл“ това, което най-много съм изкарвал от някой концерт, беше сандвич и бутилка кока-кола.“

Това е точно наблюдение от страна на Дейвид. Трябва да се има предвид, че този тип музика е доста извън модата в Англия по онова време, защото средата на 1977 е пикът на пънк-манията. В прес- изявите си Дейв е комбинация от упоритост, самонадеяност, самокритика и пренебрежителност, но и изказва благодарност, че е имал шанса да направи този албум. Казва, че едва на 26 години вече го наричат рок-динозавър. По същество, той прави едно странно социологическо проучване, тестване на твърдението си, че има пазар за блус-рок в един свят, полудял по пънка.

Забележителното (и забавното) е, че и Глен Хюз, и „Иън Гилън Бенд“, и Пейс-Аштън-Лорд издават албуми в рамките на месец след старта на Ковърдейл, като всички те са в посока блус фънки фюжън - в по-мекия рок спектър. Само „Рейнбоу“, също с албум през 1977, следват открито метълската вълна след „Пърпъл“. По това време, Дейвид вече записва втория си албум, работи по „Northwinds“ в „Еър Студиос“ в Лондон, между 10 и 19 април.

„Започнахме записването на албума в Лондон през август миналата година, казва Ковърдейл пред „Мелъди Мейкър“ през май 1977. - Нямаше репетиции, нямаше нищо. Но музикантите ме накараха да се гордея с тях. Сред тях няма звезди, въпреки че са добре познати в този бизнес. Аз ги събрах лично или с лични препоръки - стари приятели или хора, на които съм се възхищавал. Те свириха отлично заедно. Имах достатъчно вяра в себе си, за да не се хвърля да търся просто известни имена. Направихме албума за около две седмици, а вокалите се наслагваха в „Мюзикланд“. Освен музиката, която създадохме с тези хора, това беше и едно от най-хубавите ми изкарвания. Най-хубавото беше, че тези музиканти са момчета, които работят от любов към музиката и за тях не е само бизнес. Всичко беше много спонтанно.“

Що се отнася до втория по ранг в командването, Мики Мууди, Ковърдейл не пести своите възхвали. „Този човек е гений и съм сигурен, че в рамките на една година той ще бъде признат като истински майстор на китарата. Ако се върна към първия ни албум, трябва да кажа, че той нямаше определена посока. Нещо като преходен период между мен като част от „Дийп Пърпъл“ и моята солова кариера. Напуснах „Пърпъл“ през март миналата година и имах много песни, които бях написал, но които не можех да направя с тях. Знаех, че няма да се впишат в концепцията на групата, защото бяхме... ами, концептуална банда, която свири дене музика. Това беше много разочароващо и беше трудно да пишеш в такава обстановка. Така че, когато раздялата дойде и реших да направя албум, имах много песни под ръка. Беше странно след „Пърпъл“, защото прекарах доста време, като просто си седях на задника и не правех нищо. В такива моменти човек е склонен да изпадне в ужасна апатия, но след като започнах да работя, това ме зареди и хъсът ми се върна. Сега само си повтарям, че трябва търпение! Има бизнес съображения, които диктуват темпото ти и нещата не винаги стават толкова бързо, колкото ти се иска. Понякога едва се сдържам.“

В по-късни интервюта Ковърдейл дори казва, че, когато е бил по- млад, Мууди е бил един от героите му и че там, където са израснали, много хора помнят китарата му „Гибсън“ и кремавия „Фендер Телекастър“, за който се говорело, че преди това е принадлежал на Джеф Бек.

* * *

Ето какво пише журналистът от „Керанг“, Марк Пътърфорд, в ретроспективна оценка за първия албум: „Дейвид нямаше много поводи да се усмихва през август 1976. Хубавата му колибка е „Пърпъл“ току-що се беше сринала и от прахта стърчаха само неговите (нелепи) обувки на платформи, а идиотските правни спорове заплашваха да спрат златната му кариера поне временно. Както „Гласът“ сам споделя: „Жизнерадостните песни бяха написани в новия ми дом... мрачните са резултат, повече или по-малко, на трите месеца престой в един хотел в Мюнхен“. Но тези от първия тип са малко, а тези от втория доста повече и това е достатъчно, за да заври отварата, която дава на албума привкус на меланхолия, разочарование и откровено отчаяние. Въпреки че като цяло е един трезв албум, отнема време да го харесаш, привличането е латентна реакция. Първоначално бях разочарован, глупаво очаквах перифраза на „Пърпъл“, но после го заобичах, като опознах песните, пълни с емоция, и тяхната връзка с тежкото състояние на Ковърдейл“.

Десет месеца по-късно, през март 1978, Дейвид се завръща с „Northwinds“ без междувременно да е имало каквито и да било турнета заради все още действащи забрани от договора му с „Пърпъл“. Албумът, като предшественика си, излиза с „Пърпъл Рекърдс“, което допълнително подчертава степента, в която Дейвид все още е забъркан в бизнес отношения със старата си група. „Да, още една измама, смее се Ковърдейл. - Смешното е, че когато се присъединих към групата, се хвалех на всичките си приятели, че имаме собствена звукозаписна компания! Но това беше само една измама от страна на мениджмънта. Те си взимаха аванса, як процент от основата, а после даваха на групата по-малко, отколкото примерно „Уорнър“ или EMI. А бандата си казва: „Вижте, имаме си собствена звукозаписна компания“. Седя тук, в моя офис, който е пълен с платинени албуми, и гледам тези плочи, издадени от „Пърпъл Рекърдс“, лилави, с голямо бяло „Р“. Е, и какво? Имахме си собствена звукозаписна компания - голяма работа [смее се].“

Сътрудниците и в този албум, пак продуциран от Роджър Глоувър, са един странен асортимент, но особено интригуващ факт е включването на Рони Джеймс Дио и новата му съпруга Уенди като бек-вокали за първата песен „Keep On Giving Me Love“, нещо, c което този фънки- рокер си осигурява стая и в имението „Уайтснейк“.

И сега вече е време Ковърдейл да задвижи концертната дейност. Освен стария си приятел Мики Муди, Дейвид наема втори китарист на име Бърни Марсдън, който досега е свирил c Пейс-Аштън-Лорд.

*

* *

„С Дейв се запознах в Германия, започва Марсдън. - Правех албум с Пейс-Аштън-Лорд, а той живееше на около един час път от Мюнхен. И така, той дойде да види момчетата и, когато го срещнах за първи път, си паснахме доста добре. Но той не беше много наясно какво мога. Беше чул някои от новите песни. Но това все пак беше албум на Пейс-Аштън-Лорд, много фина работа. Аз свирех малко в стил „Стийли Дан“: просто сола от по няколко кратки тона, вместо да избухвам като Ричи Блекмор например. Така че той не знаеше какво всъщност свиря.“

„По-късно с него случайно се срещнахме в Лондон и аз го попитах какво прави там, а той каза: „Събирам група“. Попита ме дали искам да отида с него, каза че на следващия ден прави прослушване за барабанисти и че моят опит с Кози [Пауъл] и Иън Пейс би бил ценен за него. Аз казах „добре“, а той каза: „Донеси си и китара“. И така. Когато започнахме да свирим с тези барабанисти и басисти, се оказа, че той е бил в задната част на стаята, а аз не знаех, че е дошъл. Нямаше го, като пристигнах. И после каза: „Може ли да те видя за малко?“. Аз викам: „Да“. А интересното е, че ние бяхме свирили „Олмън Брадърс“, такива неща, и той каза: „Нямах представа, че свириш така“.

„Пита ме какъв е този слух, че съм щял да ходя в групата на Мак- картни и аз му казах: „Ами, това е само слух. Нищо не се е случило до момента“. И той: „е, аз не мисля, че мога да се сравнявам с неговата оферта, но наистина бих искал да бъдеш в моята група“. Аз му отговорих, че няма проблем, защото не съм получил конкретна оферта с Маккартни и защото вече са минали няколко седмици. Няколко дни по-късно вече свирихме и пишехме заедно и от самото начало беше очевидно, че ще се сработим много добре.“

„Тогава един от хитовете на Маккартни беше „Mull of Kintyre“. Може би, ако беше „Maybe I’m Amazed“, щях да се замисля повече. [смее се] И така станаха нещата всъщност. Работата беше съвсем проста. Нямаше много какво да се чудя. Знаех, че това ще бъде една наистина добра рокендрол банда.“ [Забележка: „Maybe I’m Amazed“ се води за една от най-хубавите песни на Маккартни, докато „Mull of Kintyre“ меко казано не е, така че това обяснява решението на Марсдън да подпише пунктираната линия с Ковърдейл.]

„Дейвид искаше да сформира група, отбелязва Мууди. - И искаше аз да му помогна да я събере, както и направих. Това беше първата „Змия“¹¹ от 1977. Помогнах му да събере „Уайтснейк“. Първоначално групата се казваше „Дейвид Ковърдейл представя Уайтснейк“, но той не искаше това. Искаше просто да се казва „Уайтснейк“. Аз бях този, който каза, че трябва да имаме двама китаристи. Както казах, аз не бях по хард рока; свирех „Литъл Фийт“, „Олмън Брадърс“ и такива неща, които ми бяха по на сърце.“

Ковърдейл е притеснен не само защото не е сигурен дали е добра идея да има двама китаристи в групата, но и защото не знае дали бюджетът ще го позволи. Но Марсдън се появява на репетицията с неговата китара „Лес Пол“ и нещата тръгват от само себе си.

„Бях в група, наречена „UFO“, казва Марсдън, запитан за ранните му стъпки в бизнеса. „Това беше първата ми професионална работа, бях на около 20-21. И преди ми бяха предлагали концерти; явявах се на прослушвания и ме взимаха, но после осъзнавах, че не е това, което искам. Една от групите се казваше „Ренесанс“ и се справяше доста добре в Америка, а мисля и в Канада. Но ако можете да си представите тяхната музика и мен, просто не си пасвахме.“

„Разбирате ли, в онези дни, когато се явяваш на прослушване, те не ти казваха коя е бандата, докато не спечелиш прослушването. Беше като да кандидатстваш за работа без всъщност да знаеш каква е тя. Това беше проблемът да ходиш по турнета професионално, разбирате ли? Беше малко странно. Предлагат ти турне, а ти казваш: „Ами, всъщност, не го искам.“ и после, като се видиш с другите момчета от прослушването след две седмици, те те питат: „Добре де, аз мислех, че свириш с „Ренесанс“?, а ти казваш: „Да, ама отказах“.

Марсдън минава само за кратко през „UFO“, прекарва с тях около десет месеца, като участва в написването на албума „Phenomenon“¹², преди да си тръгне. „Бях с група, наречена „Бейб Рут“, спомня си той. - Всъщност имахме доста успех в Канада. Като по-млад имах желание да пиша по определен начин и това влезе в албума. Но с годините ставах все по-добър в това. После имаше една група „Уайлд Търки“, заедно с един от „Джетро Тъл“, и свирехме нещо тип „Олмън Брадърс“. Това, за което говоря, беше много отдавна. Но определено вкарахме нещо от него и в „Уайтснейк“ с двете китари.“

По-късно идва Пейс-Аштън-Лорд, както стана ясно по-горе, а след това - ами, Марсдън се оказва сред откривателите на звука на „Уайтснейк“ заедно с Мууди и Ковърдейл. Марсдън е този, който предлага басиста Нийл Мъри, който свири с фюжън бандата „Нешънъл Хелт“. Марсдън смята, че той ще се впише. Ковърдейл се страхува, че повечето басисти, с които са говорили, са вдъхновени от пънк-рок вълната и че за неговата музика, особено за нещо като „Ain’t No Love“, ще се изисква някой малко по-образован и старомоден. Мъри, въпреки че е доста „праволинеен“, се вписва в проекта най-вече заради чувството си за мелодия.

„Винаги съм искал да работя с друг китарист, да има две соло- китари, защото обичам „Олмън Брадърс“, „Линърд Скинърд“ и „Тин Лизи, обяснява Мики Муди относно привличането на Марсдън в групата. - Просто такива са бандите, които харесвам; обичам звука на две китари. Така че Бърни дойде в групата; с него се познавах вече от няколко години, а и той, така или иначе, покрай Пейс-Аштън-Лорд, вече беше част от родословното дърво на „Дийп Пърпъл“. С него започнахме, без да знаем кой какво точно ще свири [смее се]. Можехме да разчитаме само на другите в групата и на това, че слушаме сходни неща. Нийл слушаше много джаз/фънк, може би повече от останалите, и също така свиреше повече такива неща. Ковърдейл харесваше този стил; аз - донякъде. Но тръгнахме както дойде; очевидно Дейвид имаше много идеи за песни и ние работихме с тях. Но ето защо първите два албума са малко по-разнообразни. Вътре има всякакви неща въз основа на това, което ние слушахме. Може би чак с „Ready An’ Willing“ открихме нашия собствен звук.“

* * *

По външните разклонения от родословното дърво на „Пърпъл“ има още една неясна връзка между басиста на „Уайтснейк“ Нийл Мъри и Бърни Марсдън.

„В средата на 60-те бях барабанист, започва Мъри. - Захванах се да свиря на бас, когато бях на 17 или нещо такова, през следващите няколко години се учех и вероятно щях да бъда доста стандартен блус-рок музикант без много черно влияние, ако не се беше случило да се сприятеля с басиста от групата на Джеф Бек, човек на име Клайв Чаман. Той беше басист в албума „Rough and Ready“, а след това и този, наречен просто „Джеф Бек Груп“ от 1972. Той беше от Кариби- те, живял в Лондон, силно повлиян от Джим Джеймърсън. Изключително талантлив басист. Много по-напреднал и способен в музикално отношение, отколкото бях аз, и той ми стана нещо като наставник. Той ме запозна с ужасно много черна музика и по-специално Джеймърсън и „Тауър ъф Пауър“, и най-различни други неща.

„Може да се проследи кариерата ми, откакто се познавам с него. Той беше в бандата на Кози, наречена „Хамър“ през 1974, след като Кози вече имаше няколко хитови сингли тук в Англия - „Dance With The Devil“ и „The Man In Black“¹³ - правеха и турнета. Бърни беше китаристът, а аз замествах Клайв в бандата от време на време. И в общи линии, понеже се знаехме с Бърни оттам, така влязох в „Уайтснейк“. Интересното е, че вече бях свирил с Кози в подобна ситуация, а години по-късно, през ’82, Дейвид каза: „Ами, не съм сигурен, че ти си правилният басист, който да свири с Кози“. А после - виждате ли как се получава понякога - бях с него в „Уайтснейк“, в „Блек Сабат“, при Питър Грийн, в „Сплинтър Груп“ и в много други подобни ситуации [смее се].“

А как става така, че този изпечен блус басист започва да свири хард рок?

„Ами да започнем от „Кинкс“ и песента „You Really Got Me“¹⁴. Дори в някаква степен „Дъ Трогс“ и „Wild Thing“¹⁵ в още по-тежкия вариант на Хендрикс. За мен силата на банда като „Крийм“ отвеждаше блуса към музика с много по-тежка интензивност. Може и да не беше точно хеви метъл, но след това „Крийм“ повлияха на „Блек Сабат“, когато те започваха. Но за мен големите банди с мощен звук от 60- те си остават групи като „Маунтин“ и „Ванила Фъдж“. Освен Клайв Чаман, Джеймърсън и Джак Брус другият басист, който ми е повлиял, е Тим Богърт от „Ванила Фъдж“. Той просто хвана - Били Шийрън каза същото миналия ден, като изнесе урок по бас - той просто хвана Джеймърсън и го направи по-тежък. С повече дисторшън, но в рок контекст. Обаче „Ванила Фъдж“ - абсолютно.“

„Познавам Нийл от 1974, казва Марсдън. - Свирихме заедно с Кози Пауъл и се познаваме от много дълго време. Нийл е страхотен, велик музикант. Той е много свестен човек, един от най-хубавите хора. В „Уайтснейк“ всички се разбирахме много добре. Не се гледахме изпод вежди. Работихме заедно много добре и много се раздавахме като свирим. Но извън групата имахме много малко общи неща. Само че аз мисля, че това беше за добро.“

„Нийл е може би най-добрият рок басист, с когото някога съм свирил, добавя Мууди. - Той е толкова последователен, толкова е добър и работи много здраво. Наистина е така и смешното е, че в началото, когато бяхме в „Уайтснейк“, така и не усетих колко е добър. Чак по- късно, години по-късно, когато слушах старите албуми на „Уайтснейк“ отново и се концентрирах върху бас-линията, си казах просто, че той е перфектен! Всичко, което свири, е абсолютно перфектно, а сега е даже още по-добър. Фантастичен басист. Наистина е такъв. Това е всичко, което мога да кажа. Има други басисти, с които съм работил, но Нийл просто притежава това специално качество, да изсвири правилното нещо в подходящия момент.“

Хората, които завършват първия състав, са барабанистът Дейв „Патето“ Даул и кийбордистът Брайън Джонсън. Те са издърпани от групата „Стрийтуокърс“ на Роджър Чапман и Джон „Чарли“ Уитни. В тази банда Даул влиза на мястото на не кой да е, а Нико Макбрайън. Само след няколко месеца Джонсън бива заменен в „Уайтснейк“ от

Пийт Соли - който е свирил в „Паладин“, „Прокол Харум“, и най- важното, в „Снафу“ с Мууди. Даул не е първият избор на Дейвид. Ковърдейл е предпочитал Греъм Броуд, тогава неизвестен, но по- късно легендарен поддържащ музикант. А за басист - Алън Спенсър, Делисли Харпър, Криси Стюарт или Мики Фийт.

Друг в списъка е бил барабанистът на „Трапийз“, Дейв Холанд, който отива в „Джудас Прийст“, плюс китаристът на „Трапийз“, Мел Гали, който в крайна сметка ще се присъедини към групата години по-късно. Друг барабанист, на когото Дейвид винаги се е възхищавал, е Кози Пауъл, който в крайна сметка също се присъединява към бандата, след като маниакалният му работен график се освобождава в началото на 80-те.

И ето че вече имаме „Уайтснейк“, а една от рекламите за албума „Northwinds“ гласи: „Дейвид Ковърдейл идва със северните ветрове16. Дейвид Ковърдейл ще ви отнесе с бурята. Мъжът, който се изстреля към славата като водещ вокал на „Дийп Пърпъл“ в момента е на турне със своята група „Уайтснейк“ и идва към вас. Не ги изпускайте, на турне или на винил. Гаранция, че ще ви оставят без дъх.“