Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Албумът „Slip Of The Tongue“ - „Изкарахме повече пари от Господ!“

Седнал на върха на света, Дейвид Ковърдейл е живото доказателство, че може да се случи най-доброто, на което си се надявал - златният стандарт - със своето творческо дълголетие той пори водите на една ера, която е цяло поколение след очаквания пик на неговата банда. С други думи, фантастичното пътешествие през Атлантика е успешно, Дейвид не просто се заселва там, а си построява бляскав палат на върха на хълма и го пълни с ловни трофеи, за което му помага хайка от дългокоси метъляги, очаровани от неговите милиони (продадени албуми, ако не друго).

До голяма степен всичко това е благодарение на музиката, но не може да се отрече, че е и благодарение на външния вид. Дейвид възприема, и то с кеф, вървежната униформа по онова време - рун- тавата, топирана коса, а с възрастта бръчици очертават лицето му и му придават още по-царствен вид точно както се случва и с Робърт Плант, който все още хвърля голямата си сянка върху Дейвид.

А какво да кажем за групата? Ако допреди няколко години Дейвид е най-привлекателното, най-младото и жизнено нещо на сцената, то сега той и Калоднър са заложили на строгата математика и са се уверили, че средното аритметично на възрастта на поддържащите роли в бандата ще падне рязко надолу за сметка на сексапила, който ще увеличи своята пропорция. А косата е красива навсякъде, дори в гривите на Томи и Руди, достатъчно впечатляваща, за да скрие вече набраздените лица на тези опитни музикални пътешественици.

А за да е пълна картинката, към групата прибавяме и женската версия на златното момче зад микрофона, а именно Тоуни Китейън, която завършва медийния им образ и е красавицата от клиповете на групата, женственият символ на хеър мегьла, радост за окото през 80-те.

Имайки предвид грандиозния успех на предишния албум, трябва да се действа сравнително бързо и да се пече нов, пък каквото ще да става. Албумът „Whitesnake“ (1987) става златен почти веднага след издаването си, което не е чак толкова изненадващо, като се има предвид, че „Slide It In“ поставя основите за бъдещия успех, стигайки до златен статут година по-рано, макар и цели две години след излизането си през 1984.

А после, почти като на шега, албумът „Whitesnake“ става платинен само месец по-късно, двойно платинен месец след това и петорно платинен до края на 1987, когато „Slide It In“ също става платинен. До 1995 албумът „Whitesnake“ ще постигне невероятните 8 платини (над 8 милиона продадени бройки), а „Slide It In“ ще се влачи след него със също впечатляващите 2 платини.

Следващата важна стъпка в тази, изведнъж оказала се бляскава, кариера на групата ще бъде албумът, наречен „Slip Of The Tongue“. Издаден на 18 ноември 1989, той ще остане в историята като един твърде насилен опит, останал в сянката на по-големия си брат. Резултатът не е чак толкова изненадващ, имайки предвид поредното прена- реждане на персонала в ръцете на кукловода, сър Дейвид, което отново убива химията в групата.

„В известен смисъл проблемите дойдоха по-късно, казва Нийл Мъри, който сега гледа слисано отстрани. - „Уайтснейк“ беше сложена под знаменателя на хеър метъла заради клиповете на песните. И когато се правеше следващият албум, „Slip Of The Tongue“, групата запази твърде дълго този имидж с лакираните коси и кичурите и така нататък. А трябваше да се търси новото и да се види, че идват групи като „Гънс Ен Роузис“ и че е време да се опрости облеклото. Но ето, това е още един пример как Дейвид свиква с нещата и трудно се променя.“

Тръгва си и Вивиан Кембъл, който е сменен от някой с още по- тежък характер и звукова идентичност всъщност твърде тежки, за да издържат дъските на кораба на „Уайтснейк“ - а именно Стив Вай.

„Когато стана време да се пишат песните за албума, казва Кембъл, - Дейвид и Адриан бяха в добри отношения и на сцената, и извън нея, и написаха много неща заедно. Тогава Ковърдейл дойде при мен и каза: „Виж, много ми е приятно да работя с Адриан и двамата с него ще пишем песните за албума, така че благодаря ти за помощта, но няма нужда“. И аз се запитах какво бъдеще ме очаква в група, в която не ми дават да участвам в творческия процес. И където жената на во- калиста е навсякъде, а на мен ми се казва да не водя моята на турнета. И в която другият китарист не ме иска в групата. Всички тези неща си казаха думата и като говорихме с мениджмънта и с Дейвид и Адриан, всички решихме, че е време аз да продължа в друга посока. Нямаше нищо тежко или драматично. Просто всеки изказа своите аргументи и се съгласихме, че ситуацията е некомфортна. Аз не виждам бъдеще в група ако не ми се позволява да пиша музиката.“

„За непросветените хора в Америка, казва Томи Олдридж през 1990 пред Карен Блис, - има издадени три албума, а единствената промяна в персонала е Вивиан. И това няма нищо общо с музиката; ставаше дума за лични проблеми - жена му, с една дума. Ситуацията стана нетърпима и той си тръгна по взаимно съгласие. А колкото до историите за всички смени в персонала, тогава важен беше само Дейвид. За нас останалото нямаше значение. С цялото ми уважение към Стив Вай, той е велик китарист, но нямаше значение кой свири на китара, кой свири на барабани и кой свири на бас в групата. Стига Дейвид да е там, хората пак щяха да се тълпят да видят „Уайтснейк“. Само пресата раздухва факта, че Дейвид е единственият оригинален член на групата.“

„Много хора смятат, че сме се моткали между двата албума, което не е вярно, продължава Олдридж. - Имахме няколко седмици почивка; после започнахме да репетираме и влязохме да записваме. Много малко хора го знаят, но аз записах всичките си партии за албума за две седмици. После се забавихме доста, защото Адриан имаше проблеми с ръката. И след това още десет месеца се мъчеха да запишат китарите. Затова записът на албума отне почти година. Ако знаех, че ще има възможност за такава почивка, щях да си направя плановете. Но всеки месец се казваше, че ще се работи и аз почивах на периоди от по един месец, вместо да си взема десет месеца почивка наведнъж. И после всичко все се отлагаше с по три седмици. Общо взето пропилях между шест и осем месеца от живота си в това да чакам другите да си свършат работата. Никой не знаеше какво се случва, включително и мениджмънта.“

„Ами да видим, от предишния албум продадохме 12 милиона копия за 15 месеца. Уау!, смее се Кийт Олсен, захващайки историята.

- После започнахме работа по „Slip Of The Tongue“ и Калоднър каза: „Искам да го направим, както предишния. Което значи ти и Клинк - защото Майк е добър приятел - да го направите заедно, както за миналия албум с Майк Стоун“. Аз му казах, че нямам нищо против, но по този начин ще отнеме два пъти по-дълго и ще излезе два пъти по-скъпо. А Калоднър каза: „Не ме интересува. От последния албум изкарахме повече пари от Господ!“. И наистина, ако разсъждаваш от тази гледна точка, по онова време... колко беше - касетката беше 13.98 долара, а CD беше 18.98 долара. Уау. И хората пак се изтрепваха да ги купуват. Това са невероятни цифри.“

„Те отидоха в една стара къща в Невада да репетират и пишеха песни, докато репетираха, а аз имах други проекти, Клинк също, и ги оставихме там да си пишат. Адриан и Дейвид написаха 12 или 10 песни - всички в ла мажор. [смее се] После Клинк отиде за монтаж на песните и когато аз отидох да ги чуя, преди да започнем наслагвания- та, му викам: „Майк, ти нали си обърнал внимание, че всички песни са в ла?“. А той вика: „Какво?! О, не! Какво ще правим, да ги променяме ли?“. И тогава стана трудно с всички тези китари.“

„Тогава работехме с Адриан, продължава Кийт, и нещата се проточиха със седмици, а Майк и аз бяхме отседнали в „Пепър Мил Казино-Хотел“ в Рино, който изобщо не беше евтин. Усещаш как парите хвърчат, дневни, храна и т.н., защото не си бяхме вкъщи, а бяхме отишли в това студио на майната си, което гълташе пари. И се стигна дотам, че Дейвид беше толкова влюбен в Тоуни по онова време, че само се размотаваше с нея и му течаха лигите по нея, така че три седмици по-късно, като седнахме да изслушаме материала, той просто не беше достатъчно добър. И ние му го казахме. И тогава Адриан получи този ужасен проблем с карпалните канали на китките. И на двете китки едновременно! Опа, да не би да издадох работата? [смее се] Причината Адриан да бъде изпратен вкъщи беше, защото китарите му не бяха достатъчно добри. Не синдром на карпалния канал на китките, както писа рок пресата.“

„Тогава Калоднър каза, че има трима възможни китаристи, с които можем да работим. Даде ми списък, а Ковърдейл каза: „Ами не знам, не знам, този изглежда добре и май не свири лошо“ [смее се], говорейки за Стив Вай. А Стив Вай е просто... той е зашеметяващ, той хвана тези песни и ги изцеди, докато се получи нещо доста добро. И все пак тези песни нямаха класата на албума от 1987. Но две от тях бяха доста добри.“

И така, холандецът Адриан Ванденберг също е упътен към изхода и заменен от Стив Вай. Ето какво обяснява предшественикът на Адриан, Вив Кембъл: „Аз си тръгнах точно след турнето за албума от 1987, а Адриан, ами, така стана, че си наранил ръката. Нещо е станало, след като съм си тръгнал... виждате ли, иронията е в това, че Адриан не искаше да работи с друг китарист. И затова разкараха мен, но после пак взеха още един китарист - Стив Вай. И в много отношения Адриан беше понижен, след като Стив влезе в групата, защото Стив е такъв шоумен и техничар“.

„Така че старата поговорка за по-малкото зло, нали се сещате... [смее се], да си беше стоял с по-малкото зло, продължава Вив. Това, което има предвид е, че Адриан не само се оказва с втори китарист, ами и този китарист е природната стихия Стив Вай, истински техничар с пронизващ мозъка звук и стил, които са запазена марка; човек, който постоянно крещи за внимание с някои почти комични мелодии.

„Той имаше и някакъв проблем, не помня в детайли, но нещо като възпаление на сухожилията и всъщност не можеше да свири много. И това в съчетание с факта, че Стив Вай искаше да изсвири всичко, ако има как. Така че Адриан беше в албума, но не съм сигурен колко от китарите са негови. Не знам, много вода изтече оттогава, беше толкова отдавна.“

Важно е да се отбележи, че Кийт Олсен е единственият, който опровергава твърдението, че Адриан е имал проблеми с ръката. Другите ни герои доста искрено потвърждават, че Адриан наистина се е наранил, като едно по-конкретно обяснение е, че нещо се е объркало по време на изометрични упражнения за пиано. Но, така или иначе, явно Ванденберг не пасва добре в създалата се ситуация и промяната е неизбежна. Неговите умения обаче не могат да бъдат поставяни под въпрос.

Стив твърди, че изгражда всяка китарна партия из основи, нота по нота, и това е ключово за неговия творчески процес. От тази гледна точка е трябвало да бъде оставен да захвърли всичко на Ванденберг и да създаде свои рифове и сола в едно общо цяло. Вай не е имал лоши чувства към Ванденберг; всъщност двамата не са се познавали преди Вай и Майк Клинк да влязат да записват песните в студио - студиото в дома на Вай. Той се среща с Адриан за пръв път по време на фото- сесията за представянето на новата банда. Всъщност Вай отхвърля началните предложения да се присъедини към „Уайтснейк“, защото не иска да работи с друг китарист, а и от желание да си почине след десет щури месеца на турне с Дейвид Лий Рот. Чак след като попада в плен на чара на Ковърдейл в продължение на няколко дни и след като чува песните на Адриан - но без китарите - чак тогава склонява.

Колкото до оценката на Калоднър... „На мен албумът ми харесва, но нали се сещате, че когато една група продаде толкова много албуми... Дейвид Ковърдейл явно се беше самозабравил, което е разбираемо. Имаше два гигантски проблема. Единият е, че Тоуни Китейън постоянно му шепнеше в ухото. Между другото, аз винаги съм се разбирал добре с нея. Така че не е като да съм имал пряк проблем. Но от двата големи проблема единият беше тя, а другият беше липсата на Джон Сайкс. А Дейвид не искаше да работи с много от хората, които ползвах за „Аеросмит“. Така че оставаше той и може би другите в бандата. Нещата се свеждаха до това: страхотна група с много опит в турнетата, Кийт Олсен, който беше по-добър от всякога, но и това, което често се случва на великите банди - добри песни, но нито една велика песен. Просто добри песни. А аз бях под голямо напрежение да извадя албума през есента на ’89-а и затова... Сега го виждам като нещо, което бих преправил и определено не бих го пуснал без сингъл.“

* * *

Първата песен от албума, този трети своеобразен Франкенщайн на „Уайтснейк“, е едноименното бързо хеви метъл парче с вокално фразиране ала „Цепелин“, двойна каса на моменти, клавири ала Джон

Пол Джоунс и нещо, което може да се очаква - пронизващ вой във високия регистър на китарата на Стив Вай и неговото театралничене.

Олсен не е точно съгласен с моето твърдение, че Стив Вай никога не е звучал добре в хеви метъл албум. „Стив е странен, но е много готин. Той е най-добър, когато просто се качи на сцената съвсем сам и вземе китарата, включи няколко ефекта и започне да свири. Тогава виждаш истинския Стив Вай - той е солист. Той е много талантлив, но е най-добър, когато е сам и свири своите неща“.

Калоднър добавя: „Обожавам Стив Вай. Винаги съм мислел, че е страхотен човек и удивителен музикант. Аз го вкарах в групата, въпреки че не мислех, че е подходящ за „Уайтснейк“. Но така се наложи.“

И наистина, когато дойде време за китарно соло, ето го и него: Стив и неговият разпознаваем звук, мелодичен, разказвателен, малко възходящо легато, малко шрединг³² и все пак някак си... глуповат?

„Много е динамичен, защитава се Вай, не че има нужда да се оправдава - все пак е един от десетината недосегаеми метъл китаристи с изявен собствен стил. - Опитвам се да използвам динамиката на инструмента. Много е смешно, но Дейвид Лий Рот го описа много добре. Той каза: „Да гледаш как Стив свири на китара е като да гледаш човек, който седи на едно дърво и реже клона, на който е седнал. Жестоко!“. Рот винаги го е бивало в аналогиите.“

„Рано или късно винаги стигаш предела като скорост и техника, продължава Вай. - Мога да си седя и да се мъча да свиря все по-бързо и по-бързо, но това е скучно. Това, което наистина ме вълнува сега, е фразирането. Фразирането, артикулацията е най-важното нещо, което правиш с един инструмент, защото това кара инструмента да проговори. Това е като интонацията на гласа ти, когато обсъждаме нещо. То дава точките и запетаите, които карат това, което казваш, да звучи смислено. Динамиката, артикулацията и фразирането наистина са най- важното нещо. Ако гледате Джеф Бек, ще видите, че той е истински майстор на това; той е най-добрият. Може да изсвири три ноти и за пет секунди с тези три ноти да направи неща, които дори... разбирате ли, повечето китаристи дори не разбират какво прави той, защото той е абсолютно невероятен, всички нюанси, които прави. Но това, което чуваш, не е техника. Чуваш нещо, което ти проговаря. И в това се концентрирам аз. Не по начина, по който Бек го прави; не бих правил това по същата причина, поради която не бих свирил солата на Ингви Малмстийн. Все едно Джими Хендрикс да свири рифовете на Джими Пейдж. Кой би слушал това? Искаш да слушаш хора, които могат да правят уникални неща и правят уникални неща. И затова се опитвам да си представя в главата си как мога да разширя и развия начина, по който подхождам към китарата, начина, по който изсвирвам всяка фраза.“

Ами концепцията за шрединга? Съвсем възможно е да се окаже, че Вай е един от изобретателите и, заедно с Еди Ван Хален, Ранди Роудс и Джо Сатриани.

„Мисля, че това е като една ономатопея, звукоподражание. Просто работи. Ингви го прави. Имал съм няколко ученика, които го правят. Веднъж бях в Мексико и давах нещо като урок по китара пред много хора и там имаше едно малко хлапе, което беше много добро в шрединга. Дали аз го правя? Не точно. Случвало се е от време на време, но има други, които наистина го умеят. Но вижте, това е стил на свирене, който става скучен, ако не вложиш всички елементи.“

Но тези песни на „Уайтснейк“ не гъмжат от рифове на Стив. „Не, когато се присъединих към „Уайтснейк“, всички песни бяха записани и имаха маркирани китари на тях. Моята работа беше да проявя уважение към това, което всяка песен е, и към това, което бандата е, но да добавя нещо в мой стил. И горе-долу това направих. Но Адриан... той е огромен талант - наистина страхотен музикант.“

Що се отнася до перкусиите, „Slip Of The Tongue“ е една от по- наситените песни в колекцията, като Олдридж свири сравнително сухо.

„Майк Клинк сигурно имаше най-много влияние относно всички инструменти, може би повече от всеки в бандата, казва Олдридж. - Много често смяташе, че прекалявам в някои неща. Това е причината барабаните в този албум да бъдат толкова праволинейни. Той мислеше, че трябва да ги изсвиря много по-опростено. Но аз съм длъжен да гледам голямата картинка. Можех да вляза в студиото, да кажа на всички да ходят там, където слънце не огрява, и да си свиря точно това, което искам. Но тогава, първо, нямаше да съм толкова успешен в този бизнес и второ - нямаше да се задържа дълго в „Уайтснейк“. А и не мисля, че това щеше да направи песните много по-добри. Мисля, че това е най-здравословният манталитет. Това не беше албум с инстру- ментали и често ми беше трудно сам да преценя кое е прекалено и кое не е. Затова са там продуцентите - за да гледат обективно на нещата.“ „От друга страна Дейвид искаше аз да съм доволен, продължава Олдридж. - Когато приключихме с песните, всички седнахме и взаимно се запитахме дали сме доволни от всичко, което сме направили. И с малки изключения всички казахме „да“. В живота трябва да се правят компромиси и когато пет човека се съберат да направят албум, е трудно всеки да е доволен от всяко едно нещо - и не само музикантите, а също и звукозаписната компания, и хората, които ще купят албума. Има твърде много неща, които трябва да се вземат под внимание, когато си в студиото. Много често твоите индивидуални желания остават на заден план и принципите ти леко се пренареждат. Но всичко това се прави, за да се получи най-добрият възможен албум.“

Продължаваме към „Cheap An’ Nasty“, която си е типична хеър метъл песен, още от началния ритъм на Олдридж върху кух чан, после типичният за Ковърдейл текст, та чак до насложените парти метъл рифове. Както е модерно по онова време, горкият вокалист на групата е принуден да пее страшно високо и с цяло гърло, както и навсякъде другаде в албума, особено в едноименното парче. Тази е любимата песен на Олсен от албума и той я нарича просто „песен, която те рита в задника“. Както е видно и от албума от 1987, тук групата се отличава въпреки посредствената композиция, като натъпква песента с китари, електричество, ефекти и всичко възможно, включително почти смехотворното соло на Стив Вай, който откровено прекалява, може би нарочно, и прави нещо като пародия на обезумял хеви-метъл китарист.

„Демо версиите за албума „Slip Of The Tongue“ са голяма работа; тези, по които работих с Адриан, казва Ковърдейл, осъзнавайки осемдесетарските ексцесии в песента и в албума като цяло. - И после, разбира се, станаха твърде претрупани. Ето какво се случи в „Slip Of The Tongue“: Томи Олдридж искаше да си покаже всичките номера, Руди Сарсо искаше да си покаже всичките номера, Адриан Ванден- берг искаше да си покаже всичките номера, Стив Вай искаше... просто нямаше основа. Всеки беше прекалено екстравагантен. Вкъщи имам една снимка от този период, на която стоя в центъра на целия този хаос, и съм си я закачил, за да ми напомня никога повече да не го правя. И сега сякаш чувам какво беше. Изражението на лицето ми казва: „Какво, по дяволите, се очаква да изпея тук?!“. Така че това не са ми най-милите спомени. Също така бях доста изморен и ми беше труден период, защото бях работил нонстоп в продължение на три години по предишния албум, който беше забележителен успех, но си беше като да се возиш на скоростно влакче и започвах да губя перспектива. А и личният ми живот постоянно ме разсейваше. Беше адът. Обикновено бих потърсил утеха в професионалния си живот, но този път нямаше как да стане! Но както казвам, аз съм Едит Пиаф на рока и не съжалявам за нищо. Всичко, което някога ми се е случвало е било нужно, за да науча това или онова.“

Ковърдейл отбелязва: „В този албум има песни - „Cheap An’ Nasty“ и „Kittens Got Claws“ - за които един китарист би убил, но би ги използвал, за да се хвали с техниката си. Стив разгледа структурата на песните, текстовете и нарисува картини около тях. Сложи им своя печат“.

А сега е време за евтини трикове и следва новата версия на „Fool For Your Loving“, която е олицетворение на това колко претрупан и раздут е албумът „Slip Of The Tongue“. В предишния албум групата свири като ядрена свръхсила, когато е време да даде нов живот на песните „Here I Go Again“ и „Crying In The Rain“, и двете първоначално от албума „Saints & Sinners“. Сега обаче сдържаната класа на версията на „Fool For Your Loving“ от „Ready An’ Willing“ печели над осемдесетарската ексцесия. В ръцете на тази група интимното писмо на огорчения влюбен се превръща в смазваща вихрушка, която се мята насам-натам с екстравагантни соло-китари, които не подхождат на този царствен и все пак меланхоличен химн. Има няколко приятни нови хармонии в края на парчето, но като цяло не звучи като вдъхновено начинание.

„Аз мисля, че беше добре, казва Калоднър. - Харесвам тази версия, въпреки че не е хит. Интересно е, че ме питате, защото има много неща, които съм забравил. По онова време бях под голямо напрежение от всички страни, беше екстремна ситуация. От страна на бандата, която беше станала голямо име, от страна на компанията, която разчиташе на приходи, за да се платят всички милиони разходи. А също и от страна на ,ДШ“ и „Сони-Япония“. И цялото това напрежение ми изпиваше силите и ме караше да бързам да завърша албума.“

И не е като „Slip Of The Tongue“ да е струвал по-малко за производство, отколкото албума от 1987. „Не, не беше по-евтин. Но най- вече заради разходи за луксозен живот. Докато в предишния албум, разходите бяха най-вече за записите... нали записвахме вокалите около десет пъти, докато Кийт Олсен най-после извади нужното от него.“ Следва „Now You’re Gone“, безсрамна пауър балада, но все пак в бързо темпо. Тя излиза като сингъл, но се промъква само до дъното на класациите, под № 96, въпреки че във Великобритания се представя по-добре, стигайки до № 31. Снима се видеоклип, с режисьор Уейн Ишам, действието в който се върти около един следобеден концерт на групата в „Спектръм“ във Филаделфия.

„Това бяха песните, за които се застъпих аз, казва Калоднър относно „Now You’re Gone“ и другите дойни крави, които е избрал, а именно „The Deeper The Love“ и „FooI For Your Loving“. - Но нито една от тях не се разви добре, защото те не им обърнаха нужното внимание. То е като с всяко нещо. Както с „Аеросмит“, когато ги накарах да се върнат и да преправят „Get A Grip“. Изхвърлих целия албум. Бих направил същото и с албума на „Уайтснейк“, но по онова време нямах възможност за това. Нито групата щеше да ме подкрепи, нито имаше мендижър, който да го направи, като Хауърд Кауфман или Труди Грийн. А и лейбълът се превръщаше в суперсила и имаше нужда от приходите. Когато се стигна до първия вариант на „Get A Grip“, който изхвърлих, вече си бях научил урока от албума на „Уайтснейк“. Затова искам да кажа, че може би съм най-великият A&R човек в рок историята, но това показва една гигантска грешка в кариерата ми - това, че оставих „Slip Of The Tongue“ да излезе така.“

Звучи като да има смекчаващи вината обстоятелства, включително блокаж в комуникацията нагоре по системата на началството и напрежение, идващо от тази група, която излиза извън контрол...

„Имаше, имаше. Затова започнах да ходя на психиатър, защото работех едновременно и с Дейвид Ковърдейл, и със Стивън Тайлър.

А също и с Шер. Имаше и чисто работен стрес. Но не смятам това за оправдание. Защото познавах добре този албум. Виждате ли, повечето фронтмени не могат да преценят коя песен ще е хит. И затова трябва да работиш с тях и да им покажеш, че тази или онази песен ще е хитът. Всъщност повечето музиканти не разпознават хита. Когато напишат такъв, обикновено това далеч не е любимата им песен. Както и да е. С Ковърдейл работих много по композицията на песните, но все се блъсках в стена и нямах сили да се боря. А и никой не ми помагаше да се боря с него.“

И все пак технически и двете песни - „Now You’re Gone“ и „The Deeper The Love“ - могат да бъдат наречени хитови. „Да, те бяха успешни, защото бяха добре изсвирени и изпяти, а и бандата беше много популярна, но не са хитове. Не. От този албум няма хит. И това е моя грешка.“

С песента „Kittens Got Claws“ се връщаме в пиршеството на хеър метъла - рокендрол на високи обороти - въпреки че най-запомнящият се момент, може би в целия албум идва преди припева с това „Sweet, sweet child of the street/Сладко, сладко дете на улицата“. Има две забавни препратки в текста, едната е сравнението с HJX (моделът Ягуар от легендарния клип на „Here I Go Again“), а другата е образът на женски прашки, настроени в „ла“³³. Което е особено смешно, имайки предвид оценката на Кийт Олсен за методите на композиция на Адриан.

В тази песен старият другар на Дейвид от „Пърпъл“, Глен Хюз, допринася с беквокали, както и за песните „Slow Poke Music“ и „Fool For Your Loving“. Въпреки че повечето беквокали в албума са от Томи Фъндербърк и Ричард Пейдж. Глен, който все още се бори с наркоза- висимост, заради която излиза от „Блек Сабат“ и заради която не може да пее на ниво, признава, че се чува само някъде назад в микса.

„Да, той пя в албума „Slip Of The Tongue“, потвърждава Олсен, като неточно добавя, че е пял навсякъде. - Той пее беквокалите с Ковърдейл. За албума от 1987 ги направиха с Джон Сайкс и постигнаха това звучене заедно. Но вече Сайкс го нямаше, Вивиан не пееше много добре, нито пък Руди и какво остава? Да викнем Глен. Така и направихме, взехме го, за да прави това, което умее най-добре - да пее.“

А колкото до Дейвид? „Той е страхотен, продължава Олсен. - Но ще ви кажа следното. Гледал съм го на живо няколко пъти и за него е по-трудно. Има певци, които са родени за това като Глен Хюз, разбира се като Рони Джеймс Дио - невероятен певец. Там всичко е диафрагма. Така пее и Лу Грам. Когато имаш това, е по-лесно. Докато Дейвид, той винаги е пял на ръба на възможностите си. И затова... той пуши ли още, дали знаете? Но при него, ако физическата му форма не е на 100%, му е много трудно да пее по този начин, на ръба на възможностите си. Пренастройте всички китари с цял тон надолу. Но пък така звучи малко по-мрачно. Голяма работа! Вместо да пееш в „ла“, пей в „сол“. [смее се] Аз нямам нищо против. Имаше го това, имаше и друго... години наред Дейвид си подремваше точно преди да излезе на сцената. Защото Дейвид Ковърдейл, когато е бил буден повече от три часа, звучи като актьора Ричард Бъртън. Сещате ли се: „О, скъпа, толкова се радвам, че си тук“. Но в началото, като се събуди, той има този провлачен глас с дъх на уиски, сякаш има чакъл в устата, което звучи страхотно. Затова записвахме вокали в 9 сутринта за тези албуми. Записвахме в 9 сутринта, после той си лягаше да подремне, ставаше пак към 2-3 часа и записвахме още пеене.“

„Но Глен е майстор на вокалите. С него добавихме наистина много, много готини беквокали, о, Боже (изпява ги). Но както и да е. Стив Вай дойде и първото нещо, което каза, беше, че това е страхотно и уникално. Но после ни погледна и каза: „Знаеш ли какво, Кийт, това не звучи правилно“. [смее се] На кого му пука! Звучеше страхотно. Глен ме погледна неразбиращо. Стив е много талантлив човек и с него много се сближихме след този албум, защото и двамата бяхме в настоятелството на Националната академия за звукозаписно изкуство и наука. Бяхме в няколко общи комисии и станахме доста близки.“

Ако „Now You’re Gone“ е безсрамна пауър балада, то „Wings Of The Storm“ е европейски тип хеви метъл без чувство за хумор - песен, за която нито Дейвид, нито Стив могат да кажат кой знае какво.

„Вижте, хеви метъл е доста широко понятие, започва Вай, запитан за връзката му с това музикално чудовище, като пренася отговора си към... модата. - През 80-те, когато свирехме хеви метъл, моят стил на сцената и в облеклото беше много различен от това, което е сега. Има елементи на метъл в нещата, който правя и елементи на метъл, в начина, по който се обличам. Но стоя далеч от конвенционалното мегьл облекло. Никога не съм се виждал облечен по този начин. Бих сложил кожено палто или нещо такова, защо не. Но няма да намерите моя снимка с кожена гривна с шипове или метални капси. Такива неща ме отвращават. Искам да изглеждам по-елегантно. Опитвам се дрехите ми да отговарят на усещането в музиката. Защото начинът, по който изглеждаш, се отразява на начина, по който се чувстваш, когато си на сцената.“

Следващата песен от „Slip Of The Tongue“ е втората по-успешна балада от албума, „The Deeper The Love“, която достига № 28 в класацията на „Билборд“ и № 35 във Великобритания. „Може да се гледа на нея като на песен на Отис Рединг, коментира Ковьрдейл. - Разбира се, ако се абстрахираш от цялата музикална облицовка, това е добра любовна песен. Слушали ли сте CD-то ми „Starkers In Tokyo“? Там сме само аз и Адриан. „Starkers“ значи „голи“ - голи в Токио - свирихме пред 60-70 човека, специално поканена публика. Много обичам тази версия на песента, в която сме само двамата с Адриан, той свири простички акорди, а аз пея.“

Дейвид приписва акордите от куплетите на себе си, а акордите от припева на Адриан, като добавя, че е завършил песента по време на ваканция в Таити. Тя излиза като сингъл в три различни формата: 7-инчова плоча заедно с „Judgment Day”; 12-инчова плоча с „Judgment Day“ и „Sweet Lady Luck”; и CD, което включва горните песни плюс „Vai Voltage Mix“ и „Fool For Your Loving“. „Sweet Lady Luck“ е скъпоценният камък тук. Тази песен така и не влиза в дьлгосвирещ албум, но не е по-лоша от всяка друга в албума въпреки твърде изнесените клавири в микса.

„Баладата винаги продава албуми, отбелязва Кийт Олсен. - Една силна балада винаги е много важна, защото прави една рокендрол група по-достъпна и защото повечето радиа не биха пуснали нещо друго освен балада. А, за да накараш хората да си купят албума, трябва да получиш това внимание. Нали се сещате, че всичко опира до медиите. Пауър баладите бяха вървежното нещо в онази година и затова тръгнаха с нея и започна турнето за албума. И после всички казаха, че продажбите са ужасно разочароващи. Защо? Защото продадохме само 4 милиона копия. Не се шегувам! Направихме 4 милиона копия за същото време, за което предишният албум беше направил 12 милиона - 16 месеца. Значи бизнесът спада. Ама не, те казаха, че албумът е провал, защото е продал само 4 милиона копия. [смее се] Това е ужасно грозна работа - какво прави пазарът и какво се обявява за успех или провал от звукозаписните компании. Те нарекоха албума провал, защото имал само 4 милиона продажби. И само една хитова песен.“ Разбира се, клипът за песента е високобюджетно начинание. И в него участва Тоуни Китейън (от периода малко преди нещата да излязат извън контрол). „Най-големите разходи по онова време бяха за клиповете, спомня си Руди Сарсо. - Това беше нещо, от което страдаше не само „Уайтснейк“, а и всички останали. Това с клиповете излизаше извън контрол. Харчехме повече пари за клипове, отколкото за самия запис на албума. За „Slip Of The Tongue“ направихме три клипа и всеки от тях струваше по 350 хиляди долара, за Бога. И тези пари никой не ти ги връща - групата ги плащаше. Но в онези години мениджмънтът постоянно правеше срещи с MTV, а до края на 80-те MTV направо ти казваха какво искат да има в клипа. И ако нещо не отговаря на техните очаквания просто отказваха да го въртят и така се оказваше, че си потрошил 300 хиляди долара на вятъра.“

„Judgment Day“ размътва водите, нали, подхилква се Дейвид относно песента от албума, която е своеобразен израз на почит към „Kashmir“ и „Лед Цепелин“ подобно на „Still Of The Night“. Също както и при неумелия подход с „Fool For Your Loving“, и тук „бордът на директорите“ на „Уайтснейк“ не успява да направи нещо, с което да превърне групата в осемдесетарския еквивалент на „Цепелин“. Което само по себе си е пълна тъпотия - питайте „Кингдъм Кам“, които до този момент имат златен албум, но навсякъде са обект на присмех заради своите усилия да ползват същата очевидна хитрина.

Ковърдейл продължава, като още заплита сюжета: „Написах тази песен, защото бях издразнен от своя стар приятел - и повярвайте ми, някога бяхме приятели - Робърт Плант. Той беше пуснал хрътките по следите ми и тогава реших да му го набия в... Как да кажа, аз съм голям фен на музиката от Близкия Изток. Когато съм в Португалия, си пускам марокански или алжирски радиостанции и всичко ми звучи като „Kashmir“ [смее се]. Не че казвам нещо, не искам да прозвучи неуважително. Знаете, че работих с Пейдж, когото обичам от все сърце.

Но сам открих много елементи за тази песен. После дойде Адриан и написа тази красива музика за прехода към припева. „We walk toward desire / Вървим към желанията си“, а останалото е по-скоро от мен. Тогава имах операция на кръста, защото бях направил дискова херния, и бях на силни обезболяващи. Не бях напълно адекватен, защото пиех „Перкодан“. И тогава написах рифа и го нарекох „перкодановия риф“. Свириш ли на китара? [изпява го] Това е рифът от „Judgment Day“. Наричам го „перкодановия риф“. Бях като Леми.“

„Slow Poke Music“ е от типа фънки хеър метъл с паузи, пълни със заряд, които се срещат към края на 80-те в албуми на „Аеросмит“, „Мотли Крю“, „Екстрийм“ и дори „Уорант“. Рифът обаче е на ниво, макар че може да се почудиш как ли би звучала тази песен в изпълнение на Джон Сайкс и нахъсаната банда от предишния албум. Но, както и да е. Адриан си спомня, че тази песен, както и „Cheap An’ Nasty“ са тръгнали от рифове, които е пазил още от доброто старо време с „Вандендберг“. Измисля и нови, разбира се, по време на турнета, като за целта си е взел един осемканален рекордер за из път.

Албумът завършва с може би най-амбициозното си парче, мрачната и почти епична балада „Sailing Ships“. Навяваща спомени за „Бед Къмпъни“, класическата английска версия на „Уайтснейк“, тази песен демонстрира как може да се изкачиш близо до нивото на „Цепелин“ и да направиш нещо подобно на тях, не ровейки като лешояд в остатъците от тяхната плячка, а пишейки песни в зоната на магията.

„Тази песен е за предизвикателствата, които срещаме в живота си, казва Ковърдейл на Ан Лейтън. - Отворената палитра на живота зависи от всеки от нас. Можеш да възприемеш тази песен като усещането, когато за пръв път напускаш дома. Като всяко ново приключение, с което се захващаш - то зависи от теб. Разбира се, хората около теб са много важни. Но в крайна сметка разбираш, че всичко останало е само катализатор, галванизираща сила, с която трябва да се съобразяваш.“

Песента оживява, жива е и до днес. Тя открива акустичния албум „Starkers In Tokyo“, който Дейвид и Адриан правят през 1997. Също така се появява и при завръщането на Адриан към рока с албума „Vandenberg’s MoonKings“ от 2014. И в тази версия вокалист е не друг, а самият Дейвид Ковърдейл.

„С Дейвид продължаваме да сме много Близки, както много хора знаят, обяснява Адриан. - Добри приятели сме и останахме такива след периода в „Уайтснейк“. А той все ми казваше, че е крайно време да направя албум. Но по онова време исках да гледам как дъщеря ми расте. Тя живее с майка си, ние се разделихме преди 12-13 години, и аз не я виждам токова често, колкото ми се иска. Не исках да бъда един от онези бащи, които се появяват на вратата веднъж в годината и казват: „Здрасти, аз съм баща ти“. Нали ме разбирате. За мен беше много важно, понеже тя не живее с мен и исках малко да я гледам как расте.“

„А и исках да наваксам с рисуването. Всъщност, аз бях художник, преди да стана професионален музкант. И всички тези неща, взети заедно, забавиха моето завръщане в музикалния бизнес. Но Дейвид постоянно ми даваше зор и преди година и половина му казах: „Дейвид, най-после ще стане твоята - пак започнах да работя по албум“. А той отговори: „Страхотно, за мен ще е чест да изпея едно парче в албума“. Аз му казах, че удоволствието и честта ще са напълно взаимни и че много Бих се радвал. Но понеже Дейвид беше на турне през цялото време миналата година, аз осъзнах, че няма да има време да седнем да напишем нова песен.“

„Но пък винаги съм искал да направя още една версия на „Sailing Ships“, продължава Ванденберг. - А и, както много хора знаят, заради проблем в китката ми по това време, когато правехме албума „Slip Of The Tongue“, не можах да запиша китарите и взехме Стив Вай да довърши албума. И разбира се, понеже стиловете ни са много различни, песента не се получи, както си я бях представял, когато писах музиката за този албум. Което не значи, че не се е получила добре. Стив е невероятен китарист. Просто аз си представях повече блус рок усещане. А и това е една от любимите ми песни, така че си помислих - защо да не направя още една версия.“

„Дейвид много се зарадва на идеята и записахме материала в Холандия, а аз написах нов аранжимент, вкарах истински струнни инструменти, включително и изпълнение на племенничката ми на цигулка. Тя свири на класическа цигулка от петгодишна възраст. Написах и малка инструментална част по средата, която ми се струва, че развива меланхоличното, съзерцателно усещане, което си бях представял. Получи се страхотно. Дейвид, за щастие, го изпя със своите страхотни дълбоки соул вокали, които са негова запазена марка. Мен много ме разчувства.“

Когато го питам за неговата гледна точка относно промените, които Стив Вай е направил по оригиналната версия на „Slip Of The Tongue“, Ванденберг е изключително благ. „Да, направи много промени, но така е преценил. Той остави огромен отпечатък със своя стил, защото е фантастичен музикант. И аз най-вероятно бих постъпил по същия начин, ако се беше случило обратното. Ако Стив беше написал музиката за някой албум на Дейвид Лий Рот например и ме бяха повикали, аз щях да свиря точно както в албума „MoonKings“ и така щях да искам да звучи. Със Стив се разбирахме чудесно по онова време - повечето хора смятат, че не е било така, но това е истината. Защото стиловете ни са толкова различни, че не се чувствахме в конкуренция. Имахме много уважение един към друг, а мисля и че научихме много един от друг. Аз определено научих много от Стив, а и той ми каза, че е научил много от мен, особено от моя по-икономичен, мелодичен подход. В това отношение беше фантастично. Научих много и чисто като човек, защото - нямаше как да е иначе - за мен това беше много разочароваща ситуация: да не мога да свиря в собствения си албум. Но просто се опитах да извадя най-доброто от ситуацията, както се казва.“

Но името на Ванденеберг е навсякъде в надписите на албума - много щедро от страна на Дейвид и организацията на „Уайтснейк“ - на всяка песен освен римейка на „Fool For Your Loving“. „Така е, защото вече бях завършил музиката, а Дейвид беше написал вокалите и текстовете, и вече бяхме започнали да записваме. Така че Стив получи вече готови парчета и насложи китарите си отгоре. Не е композирал нито една от песните, но после добави своя уникален китарен стил, както вече казах.“

Може да се спекулира и с любопитното твърдение, типично за Кийт Олсен, че вероятно Адриан нямало да издържи дълго в бандата, защото не се вписва в материалистичния и дух - да събират купчини кеш от различни точки на САЩ и после веднага да ги изливат обратно в икономиката.

„Да, така беше до голяма степен, а аз не смятах, че това е разумно, смее се Адриан, запитан за разюзданото харчене на „Уайтснейк“. -

Разбира се, това се случваше през 80-те, когато всеки хвърляше пари наляво-надясно. Но аз съм холандец; холандците са известни като пестеливи хора, нали знаете? Затова така и не се преместих в Холивуд, въпреки че от звукозаписната компания и от мениджмънта много ме натискаха. Те искаха да се преместя в Щатите. Но аз не можех да свикна с този начин на живот. Аз съм типичен европеец в много отношения - израснах в Холандия, прекарах много време в Англия, защото леля ми се е оженила за британски пилот след войната. В Холандия живеех в провинцията сред природата, понякога ходех в Англия да прекарам време със семейството си там и там беше същото. Нямаше глупости и не търсех нищо излишно. Но целият този холивудски блясък беше много, много далеч от моя личен начин на живот и затова, много често, когато имахме повече от пет дни почивка, аз хващах самолета обратно за Холандия и прекарвах време с приятелите и семейството си. Така се държах здраво стъпил на земята, вместо да се размотавам с някое Ферари и да возя някоя силиконова мадама.“

„Щяхме да правим кавър версия на песента ми „Burning Heart“ от времето с „Ванденберг“ за албума „Slip Of The Tongue“, продължава Адриан, чудейки се дали един такъв сингъл е можел да помогне на групата да прескочи този важен праг в продажбите вместо да се заковат на скромната единична платина след фамозния успех на албума предшественик. - Но след като се оказа, че няма да мога да свиря заради контузията на китката ми, решихме, че ще е странно да сложим тази песен в албума, ако няма да я свиря аз. Кой знае, може с Дейвид да направим версия заедно някой ден. Той много искаше още тогава. Много би паснала на гласа му, а той пък от своя страна би добавил още едно измерение към песента.“

Адриан наистина брои „Sailing Ships“ и „Burning Heart“ за две от най-добрите песни, които е писал, като втората все пак му е фаворит. „Бих казал, че „Burning Heart“ ми е любима като рок балада, защото никога не съм очаквал да се превърне в такъв евъргрийн. Написах я на пианото на родителите ми, когато още живеех с тях. И после, когато подписахме с британската версия на „Атлантик Рекърдс“ с Фил Карсън - легендарна фигура от звукозаписната индустрия, който е подписвал с „АС/DC“, „INXS“, работил е и с „Цепелин“ - тогава си казах, че ще ни трябва и някоя балада и това беше тя.“

И така завършва „Slip Of The Tongue“ - без истински хит, независимо дали „Burning Heart“, или нещо друго. Така завършва и кометата на „Уайтснейк“, осветила небето. Както често се случва в този бизнес, след голям успех следва провал и албумът се превръща в „онзи“, дето беше след „големия“ им албум. Но пък хващайки инерцията от издигането на бандата в поп културата, турнето за „Slip Of The Tongue“ разцъфва в може би най-голямото и бомбастично в кариерата на групата, още по-успешно във финансово отношение от турнето за албума „Уайтснейк“, което първоначално започва по-скромно, въпреки че също е голям успех. Бандата свири за трети път на „Monsters Of Rock“ например, като за втори път е гвоздеят в програмата. А като видиш групата на живо, с цялата и огнева мощ, бързо забравяш, че последният им албум е като сдъвкана и изплюта версия на предходния.

„Наскоро го слушах и доста ми хареса!, казва Руди Сарсо години по-късно. - Наистина. Това е един много различен албум на „Уайтснейк“. Дори мисля, че сега би се приел по-добре, отколкото през ’89-’90, когато беше записан и издаден. Тогава се очакваха конкретни неща от „Уайтснейк“. Но албумът можеше да бъде по-блусарски. И, разбира се, Стив Вай добави виртуозни китари, които наистина ми харесват. От него научих много. Беше страхотно. Така че от гледна точка на музикални умения и всичко останало беше страхотен албум. Беше страхотна група и страхотен албум.“

* * *

Като се обърнем назад, не изглежда като краткото прекарано време в „Уайтснейк“ да е донесло особено удовлетворение на Стив Вай. Разбира се, за него всичко започва с Франк Запа и води до звездна соло-кариера...

Но аз искам да говорим за неговата тенденция на моменти да свири почти „хумористично“?

„Ха! Има го в различна степен, казва Вай. - В първия ми албум „Flex-able“ имаше много хумор, защото за мен той беше много невинен проект и записах тонове неща, които бяха силно повлияни от

Франк Запа. Често пращах някое парче на приятелите си и много се забавлявахме. Писал съм неща, които са откровена лигня. Когато започнах да правя албуми като „Passion And Warfare“ обаче, там темите са доста сериозни и нямаше много място за хумор. Но като цяло обичам да се разведрява обстановката. Не искам да се възприемам твърде на сериозно. Комедията ти помага да се отпуснеш и да осъществиш контакт с човека отсреща. И затова вкарвам малко хумор тук-там.“

И така Стив е намерил начин да създава комедия с мелодия... „Ами да, разбира се, че е възможно! Когато хората се смеят или създадат комична ситуация, това може да се пресъздаде с ноти. Ако вземем нашето интервю например, в него има интонации и динамика във всяка една фраза. Това може да се запише в нотно писмо. Ако отговарям на въпросите с комична интонация, това може да се запише и като мелодия вероятно би се получило нещо много комично.“

И все пак голяма част от това, което се чува в целия албум „Slip Of The Tongue“, c тези странни, нетипични, може би неравноделни сола, не е толкова хумор, колкото израз на почит към стила на първия ментор на Стив - Франк Запа.

„С Франк се концентрирах само върху неговата музика, спомня си Стив за тези благословени години. - Просто се стараех да свиря, както трябва и основното ми усилие беше да се задържа на палубата. Това беше първото ми турне, нали разбирате. Не знаех много как да се държа. Тотално губех баланс, стоях до късно през нощта, правех безразборен секс, такива работи.“

„Франк пишеше най-различни неща, а аз бях много млад, когато работех c него и бях много впечатлителен, обяснява Стив. - Това, което научих най-вече от работата си с Франк - или от Франк самия - беше неговата независимост. Когато той искаше да напише някоя мелодия, той го правеше на базата на това, което чуваше в главата си и не се съобразяваше какво е модерно по това време или кой какво прави. Той беше много независим в подхода си. Неговата артистичност, начинът, по който правеше бизнес, начинът, по който се държеше c хората - всичко това беше много вдъхновяващо. И когато започнах да култивирам собствената си кариера прецених, че това е правилният подход. Разбирате ли, просто чуваш мелодии в главата си и правиш нещата, както ги чувстваш. Но много от мелодиите на Франк бяха истински композиции. Не бяха нещо, което се повтаря и ти можеш да си припяваш с него. Те си бяха композиции и се развиваха, като влизаха и излизаха от разни хармонии. Не беше нещо, което можеш да научиш. А нещо, което всеки трябва да разтълкува и разбере. Начинът, по който Франк композираше, беше много вдъхновяващ за мен. Но не мисля, че моите мелодии... моят избор на ноти е доста по-различен от този на Франк, но някои от конструкциите са сходни.“

„Харесва ми да правя добро шоу, казва Вай, докато правим обратен завой към групата и нейния китарист, който прави звукови акро- батики из целия албум и се представя и визуално по време на турнето. - Обичам да театралнича. Винаги съм бил позьор. Но трябва да е свързано с музиката. Обаче ако се приближите до сцената, ще видите стърготини около мен [смее се]. Защото като сценично поведение съм тотално дърво.“

„Имах успехи с някои от големите рок банди, продължава Стив. - Заедно с Франк Запа развих репутация на някакъв извънземен китарист. А после коя според вас беше най-желаната позиция за китарист в света? Когато Дейвид Лий Рот напусна „Ван Хален“. И взе мен и останаха доволни. Просто нещо там се получи. Явно успявах да си намеря мястото. Когато дойдоха осемдесетте, нямах нищо против да нося панталони с пайети и всякакви такива идиотщини. Но когато влязох в „Уайтснейк“, беше малко по-различно, защото те бяха поп банда, основаваща се на блуса, с големи хитове. С Дейвид Лий Рот фокусът беше повече върху парти аспекта на нещата. Просто да се качиш на сцената и да се държиш като рок звезда и да се кефиш. А с „Уайтснейк“ беше по-скоро работа. Много ми харесваше всичко, което правех, но я нямаше онази искра, която имахме с Дейвид Лий Рот. Но „Уайтснейк“ малко преди това бяха направили албум, който продаде 14 милиона и когато нашият продаде само 2 милиона, те бяха разочаровани. Аз пък бях развълнуван. Изкарах си добре. Имахме чудесно турне. И това е.“

„Има страхотни музиканти, казва Ковърдейл, когато го питам за соловия му албум, повече от 10 години след времето, за което говорим. - Наскоро се свързах пак със Стив Вай. Говорихме си за това как всъщност не е имал шанс да се представи на 100% в „Уайтснейк“, защото той дойде и изсвири вече написаните песни, а след това аз разбих групата. Така че нямахме възможност да работим много заедно. Например определено бих представил песента „The River Song“ от „Into The Light“ на китарист като Стив Вай. Той вади невероятни неща от материала. Ако тогава имаше как, бих го превърнал в лична мисия да работя със Стив. И съм говорил с него открито за това. Като техника той е недостижим, но в емоционално отношение той все още не е погледнал в сърцето си. И това би било моята мисия, да извадя от него емоцията - тогава щеше да е непобедим. Няма друг като него. Той е като Паганини, за Бога“!

„Интересното е, че ми изпрати няколко неща, които е правил наскоро, и на мен страшно ми хареса компилацията. Даже и мен ме има вътре. Аз съм този, който прави тази част „We may be human, but we’re still animals / Може да сме хора, но сме и животни“. Аз мога да чуя потенциала. Но в основата на това, което аз правя, е емоцията. Например, когато пея някакъв блус и Стив се впусне в някое соло - да, става невероятно - но става и твърде отнесено и не знам как да го върна на земята. Затова трябва да е нещо, което сме написали заедно. Любимият ми китарист, разбира се, е Джеф Бек; когато слушам невероятната емоция и сила и агресията във всеки негов тон, просто дъхът ми спира. Би било мечта да работя с него. Там не бих имал мисия да вадя най- доброто от него. Той вече е това, което е. Всичко, което бих направил, е да осигуря подходящите песни, които да извадят наяве истинския потенциал от едно такова партньорство. Би следвало да е голям блус рок феномен...“

* * *

Албумът „Slip Of The Tongue“ стига № 10 в класациите и бързо се превръща в пазарна бомба, което често се случва след първия успех. Но Дейвид, дали защото е изтощен, твърде горд или изгубил вдъхновение... независимо каква е причината, той решава да обърне всичко с главата надолу. Реално решава, че ако няма да стане толкова влиятелен, колкото президента на Америка, по-добре да се откаже от кампанията.

„Ако тогава Ковърдейл беше направил поредица от албуми, все още щеше да свири по села и паланки през лятото в Америка, а и в по- големи зали, както правят „Аеросмит“, казва мъжът в белия костюм, Джон Калоднър, когато искам от него да направи аутопсия на това щуро пътуване през океана към земята на несметните богатства. - С „Аеросмит“ имаше „Permanent Vacation“, „Pump“ и после албума „Get A Grip“. И Ковърдейл притежаваше всички нужни качества, за да бъде истински фронтмент на тази възраст, също като Стивън Тайлър. Особено с неговата визия, глас и сценично присъствие. Но той не желае да се доказва и когато постигна някакъв успех, вече не искаше да ме слуша. Никой не ме слушаше. Беше като... точно както казваш. Нали се сещате, че групите правят най-много пари от турнета. И за това натискаха мениджърите, а не звукозаписните компании. Звукозаписната компания - каква глупост - не изкарваше пари от техните турнета. В онази ера беше така.“

Джон говори за моето предположение, че предвид огромния успех на турнето за „Slip Of The Tongue“, е било трудно за групата да прецени, че вече има сериозна дупка в корпуса на иначе добре плаващия кораб. Когато става дума за турнето, което си е една машина за пари, говорим за две неща. Едното е, че по време на обиколката групата промотира колкото „Slip Of The Tongue“, толкова и предишния албум. Всъщност е много вероятно концертите на живо да са увеличили повече продажбите на стария, отколкото на новия албум. И второ - и това е вплетено в контекста и на първото - обикновено отнема поне една година, година и половина, преди кариерата на такива банди да приключи, и корабът се движи по инерция, но човекът, на когото му се ходи на концерт, това не го интересува. Във всеки случай апетитите бандата да остане заедно са големи и идват от много страни, въпреки че работата вече е ясна.

Но Джон Калоднър пробва всичко, което му дойде на ума. „Убеждавах го да направи още един албум и исках да композира с хората, които бях намерил с „Аеросмит“, всички тези страхотни рок композитори и текстописци. И може би да смени Кийт Олсен с Брус Феър- беърн или Боб Рок, или който и да е. Но той не искаше и да чуе. Точно както ти каза. След това гигантско турне... той вече реши, че моето мнение няма значение.“

Дали това е израз на някаква британска гордост в смисъла на: „Как така ще пиша песни с някога другиго?! Все едно да ходя на музикален доктор? Вие луди ли сте? Та аз бях в „Дийп Пърпъл“.

„При всеки артист е така.“

Значи не си успял да пробиеш бронята му?

„Не. Но пък Стивън Тайлър и до ден днешен ме критикува в интервютата си, че съм убивал идеите му, което значи песните му с Джо Пери. Че съм извратил музиката му. Така че не става дума за британците, а за музикантите като цяло... за тези музиканти, които са невероятно талантливи. Те никога няма да са доволни от това да пишат песни с други хора, внесени отвън.“

„Казах ви за грешките, обобщава Калоднър. - Въпреки че аз бях човекът, който окомплектова всичко това на 100%, включително композирането в бандата, също така искам да ви кажа и за грешките, които направих. Защото от това може да се поучи човек. Навлязох в 90-те години с много уроци от опита ми с „Уайтснейк“. Както казах, когато направихме този огромен албум на „Аеросмит“, вече знаех къде съм сгафил с последния ми албум с „Уайтснейк“. Мисля, че в рок ерата само „Бон Джоуви“ и „Металика“ са продавали повече от „Get A Grip“. Защото там имаше пет хитови сингъла.“

В крайна сметка Калоднър остава с добри идеи, които да му помогнат да преодолее самопризнатата си грешка, макар че няма как да ги приложи на „Уайтснейк“. Чак с времето ще се оформи този образец с четирите хита минимум или пет в случая с „Get A Grip“. Но пък в сходен смисъл се е опитал да предаде на Дейвид мъдростта, научена от албуми като „Permanent Vacation“ и „Pump“, че трябва да се работи с външни композитори и текстописци, заедно със съпътстващата магия на хора като Брус Феърбеърн и Боб Рок в Канада.

Другият му призив към Ковърдейл е, разбира се, отново да събере стария екип. „Вярно е, че Адриан Ванденберг беше страхотен в „Уайтснейк“, но като допълнение към музиката им той беше нищо. Умолявах Дейвид Ковърдейл по всеки възможен начин да се събере с Джон Сайкс и да напишат следващия албум заедно. Опитах всичко, което ми хрумна, всичко, което съм научил през многото години в този бизнес от хора като Ахмет Ертегюн и Дейвид Гефен. Но тези британци са много упорити. Той омаловажаваше Джон Сайкс и не искаше и да чуе за него.“

„Никой не изглеждаше толкова добре, колкото Сайкс, освен може би Джон Бон Джоуви, смее се Калоднър, спомняйки си анекдота на

Дейвид, който казва, че Джон дори го е провокирал да изглежда по- добре, а още повече да пише и да пее толкова добре, колкото своя китарист. - Никога не съм виждал някой, който да изглежда така. Трябва да го видите на живо, за да ми повярвате. Като по-млад, той беше метър и осемдесет и пет, с естествена дълга руса коса. Просто не беше за вярване. И беше мъжествен, не беше някой лигльо. Беше невероятно. Това беше моята представа за нещата - Ковърдейл и Сайкс заедно отпред на сцената.“

Но поне Калоднър осъществява фантазията си и за него краят е хубав и сега се наслаждава на пенсията. „Ами така е, смее се Калоднър. - Това, на което се наслаждавам най-много, е, че не се налага да се занимавам с лудницата, която се случваше всеки ден. И повярвайте ми, беше лудница. Това ви го гарантирам. [смее се]”