Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Албумът „Trouble“ - „Стаята буквално се разтресе“

След „Пърпъл“ Дейвид Ковърдейл се оплита в собствените си конци. Вярно, че той обвинява лошия късмет за своята солова рок кариера, която прилича повече на играта „Скрабъл“, с всички тези объркващи варианти на имена на групи и албуми, преди да изкристализира в „Уайтснейк“. Но фактите са пред него: публиката не иска фънки R&B блус фюзън, или каквото там се опитва да продава той. И това го показват както вече провалилият се проект на Пейс-Аштън-Лорд, така и „Иън Гилън Бенд“, които едва се задържат на повърхността. Ковърдейл и бандата му от изпечени пирати могат да разчитат само на своята силна воля, за да променят възприятията на (на пръв поглед) непреклонната публика. Бавно, с известен успех, те правят точно това.

От юли до август 1978 групата работи по първия си истински албум, който ще бъде наречен „Trouble“, в студиото „Сентръл Рекордърс“ в сърцето на Лондон близо до Чаринг Крос. Роджър Глоувър препоръчва мястото на Ковърдейл, когато работят заедно по „Northwinds“. То е малко, тясно и задушно, с контролна зала на горния етаж, но все пак върши работа и по-важното - евтино е.

Джон Лорд изведнъж се оказва свободен точно когато привър- шват с албума, и Дейвид бърза да го качи на палубата на „Уайтснейк“, след като опитите да привлекат талантливия Колин Таунс от групата на Гилън се провалят, като същото се случва и с опитите им да вербуват Тони Аштън. За малко да стане обратното. Джон Лорд и Иън Пейс навиват Ковърдейл да се присъедини към тях в Пейс-Аштън- Лорд, но Дейвид решава (и се оказва прав), че това не би била добра стъпка за кариерата му. За да бъде още по-сложно, Мик Ралфс от „Бед Къмпъни“ лобира за Лорд в неговата банда, но Пол Роджърс отхвърля идеята (нека си припомним, че Роджърс и Мууди са 6или заедно в няколко групи на младини).

В процеса на работа по албума „Trouble“ Ковърдейл представя на Мууди и Марсдън своите музикални идеи, родени в Бавария, изсвирени на пиано и записани на един магнетофон „Teac 3300S“. Това се случва в (така нареченото от него) миризливо мазе зад офисите на „Пърпъл“ на улица Нюман 25, Западен Лондон. Албумът е изкован за десет дни, включително смесването (и разходките до „Нюман Армс“ - една доста скъпичка малка кръчма - за да се подкрепят с бира), като голяма част от финалния процес се състои в това да трият записаното от клавириста Пийт Соли, за да може Джон Лорд да участва със своя талант.

„Това, което Джон добави, беше това, което само Джон умее, спомня си Марсдън. - Имам предвид, че когато той започна да записва своите неща за „Trouble“, ние вече ги бяхме записали с предишния ни клавирист. Но когато Джон донесе своя „Хамънд“ орган в студиото, стаята буквално се разтресе. Пък и той имаше едно особено обаяние като човек; а като музикант - всеки знае за какво става дума.“

Ковърдейл добавя: „Това, което много хора не осъзнават... те гледат на „Пърпъл“ като на колектив или най-вече обръщат внимание на Ричи. Но огромна част от звука на „Пърпъл“ идва от лявата ръка на Джон Лорд и този специално направен „Хамънд“ орган. Божичко, направо ти се разтрисат хемороидите, когато той удари долните клавиши“.

„Джон Лорд е дипломат и анализатор, добавя Глен Хюз, като си спомня дните в „Пърпъл“. - Всъщност мисля, че той беше гръбнакът на групата. Към края, когато се взимаха много решения, те минаваха през него, защото той беше по-стабилен като човек, поне така си спомням.“

* * *

Нийл Мъри отбелязва и то с право, че макар да са заменили партиите на Пийт Соли с тези на Джон Лорд, участието на Соли се усеща в албума най-вече в посока джаз фюжън. „Да не забравяме, че Пийт Соли беше клавиристът при правенето на албума „Trouble“, той записа целия албум. Така че неговото влияние, що се отнася до клавирите - които не бяха „Хамънд“ орган и по-традиционни рок кдавири - беше повече в посока синтезатори и такива неща. Но после дойде Джон Лорд и пресвири всички клавири в албума без въобще да е участвал в творческия процес или в репетициите.“

Мъри не може да си спомни дали Лорд е ползвал нещата на Соли. Но твърди, че бързането би повлияло на резултата от работата на Джон и той не би могъл да покаже това, което е. „Не бях в студиото, когато той записваше. Но си представям, че е дошъл със свои неща, едва ли е имал време да разучи песните. А има и друго. Когато си сам, свириш различно. Когато презаписваш нещо сам в студиото, е различно от това да свириш с цялата банда. Всички гледат само теб и имаш чувството, че трябва да изсвириш всичко перфектно още от първия път. Докато ако сте заедно и един вид репетирате може и да оплескаш нещо или да пробваш нещо различно. Тогава няма такова значение и имаш времето да се настроиш и да откриеш това, което работи най- добре. Всъщност най-добрият начин е да използваш някое турне, за да изсвириш всяка песен по двайсет пъти преди да влезеш в студиото. Но най-общо казано това е невъзможно. И това е неприятното за всеки албум - че сте можели да го направите много по-добре, че изпълнението и дори аранжимента са можели да бъдат много по-добри, ако сте имали възможност първо да ги изпробвате на живо.“

„Всеки от нас имаше свое соло, спомня си Мууди относно формиращите години за бандата. - Прекарвахме много време заедно, забавлявахме се много и бяхме приятели. Беше като да си пак в училище. Това беше най-хубавата компания, която съм имал в музикалната си кариера. Разбира се, така и не изкарахме много пари. Една група може да го направи само ако продава много албуми. Не успяхме да влезем на щатския пазар и не можахме да направим концерти там. А ако не влезеш на този пазар, е трудно да изкараш много пари. В онези дни само звукозаписните компании наливаха някакви пари в групите.“

По въпроса с парите Дейвид си спомня, че вече бил започнал да споделя авторските права на по една песен от всеки албум с колегите си, като така се надявал да потуши част от проблемите с ниските заплати, които се е налагало да плаща на останалите.

Обложката на албума, поне тази за Великобритания, е в стила на новата вълна британски хеви метъл, с черно и червено мастило и минималистични рисунки. Но както и при „Snakebite“, артистичното оформление остава на заден план за сметка на нещо, което повече привлича погледа - в случая с „Trouble“ това е бяла змия, която се излюпва от левитиращо яйце.

„Този албум ще ви създаде „проблеми“¹⁷, гласи една реклама на цяла страница, която оповестява всички концертни дати от турнето във Великобритания. „Новият албум на „Уайтснейк“ се казва „Trouble“ и съдържа десет въздействащи песни, включително настоящия сингъл „Lie Down“ (една модерна любовна песен). Това е първият сингъл, след като Джон Лорд се присъедини към групата. Слушайте „Уайтснейк“ и не бягайте от „проблемите“.

* * *

Отварящата песен от албума, „Take Me With You“, е в типичен хеви метъл стил и се отличава с обраната, но динамична бас-линия на Нийл Мъри и с похотливия текст на Дейвид. Песента е бързичка, в нея няма много остатъци от блус елементи и е в леко необичаен размер - Нийл казва, че с нея можеш доста да се поизпотиш - включва и много сола. Но, въоръжени с тази песен, „Уайтснейк“ определено изследват нова територия.

После следва по-релаксиращото и скокливо фънк парче „Love To Keep You Warm“, а след нея „Lie Down (A Modern Love Song)“, което може да бъде описано като типично рок парче на „Уайтснейк“ от началото на 80-те, но с повече чисти поп-елементи, отколкото групата ще посмее да използва, поне през следващите два албума.

След това бандата прави кавър на „Бийтълс“ - „Day Tripper“ - в свой стил, фънк на бавен огън, като я насича с емоционално заредени паузи и тотално променя звученето на припева (какво светотатство!). Има и много „токбокс“¹⁸, за да не си помислим, че групата няма чувство за хумор!

„Помислих си, че ще е хубаво да я направим във фънк версия, припомня си Марсдън. - По време на репетиция един следобед предложих на Дейвид Даул да пробваме тази песен. Той беше много добър фънк барабанист - беше свирил с групата на Брайън Оугър. Всичко започна от една импровизация в репетиционната, ако трябва да съм честен. После в студиото малко я дообработихме. А студиото, между другото, беше около осем квадратни метра. Ами да, като сложиха и техниката на Джон Лорд, вече не можеше да се мръдне [смее се]. Но „Day Tripper“ беше голям успех; много хора заговориха за това. Първият хит на „Уайтснейк“ беше с песен на „Бийтълс“. Свирихме я и на живо понякога; беше доста забавно.“

„Nighthawk¹⁹ (Vampire Blues)“ води заглавието си от начина, по който майката на Дейвид го е наричала. Той няма притеснения да споменава майка си от време на време в интервюта. Марсдън отбелязва: „Точно ми беше хрумнала идеята за тази песен и Дейвид измисли този мрачен текст, който я направи песен за вампири. Но аз бях измислил музиката на цялата песен, а на него веднага му хрумна текста. Получи се страхотно“. Тази е водовъртеж от блус фюжън, смесен с хард рок. Песен, за която Марсдън и Мууди доста се раздават. Тя показва колко разпиляни са „Уайтснейк“ по това време, но все пак си е тяхна.

„The Time Is Right For Love“ е c бърза смяна на акорди, повече в стила на „Юрая Хийп“, въпреки че и „Breakdown“ е малко в стила на „Easy Livin“. Джазовите акорди показват разнообразието в братството на „Уайтснейк“, като същото се отнася и за пестеливата бас-линия, докато интрото с двете соло китари, тип „Тин Лизи“, показва комфорта, c който вече свирят Мууди и Марсдън.

Следва едноименната песен от албума, „Trouble“, която в един нормален свят би била класика на Лийбер/Столър. Но тази работа е оставена за групата на Гилън, който се движи горе-долу по същия път като Дейвид, но със закъснение от една-две години. Тази песен всъщност е леко разпуснато хард рок парче, изсвирено сякаш c ръка в джоба, леко фънки, но не особено блусарско.

Странното е, че двете групи никога не пресичат пътищата си. „Не, никога, казва Мууди. - Дори не познавах Иън Гилън. Мисля, че съм го срещал само веднъж. Не сме се засичали, никога не сме свирили заедно по концерти и фестивали, така че това не влизаше в сметката, поне за мен. Може би за Дейвид беше различно, имайки предвид, че той все пак замести Иън в „Пърпъл“. Но за мен, нали разбирате, дори не съм се замислял, ако трябва да бъда честен.“

След „Trouble“ е „Belgian Tom’s Hat Trick“, още едно фънк парче, само че този път инструментал. Важно е да се отбележи, че Ковърдейл, който смята себе си за сносен китарист, е искал да се пробва със соло, но по-разумните глави са надделели и неговият опит е останал - ами, само опит. Марсдън е доста скептичен относно тази история, но все пак заявява: „Дейвид е доста добър китарист, но никога не е слагал свои китари, дори ритъм китара. Не, той нямаше нищо против да ни остави да си вършим работата. По време на репетиции и такива неща той хващаше китарата. Идеите му като китарист винаги са били доста добри. И солира добре. По време на репетициите... ще ми се да бяхме записали някои от неговите сола. Щях да притежавам доста уникални записи, а? На репетиции той винаги свиреше на китара. Просто хващаше моя „Лес Пол“ и свиреше на него [смее се]“.

След „Belgian Tom“ идва ред на прогресив хард рок парчето „Free Flight“, изпято повече от умело от Марсдън, който му дава усещане за „Джеймс Генг“ с високото си пеене и мощни дробове, както и с циркулиращия китарен риф. „Абсолютно! Може би има нещо от ерата на Джо Уолш в това. Да, правилно си усетил [смее се]. Аз съм голям фен на Джо Уолш. Но това показва как стояха нещата в този ранен период, как беше вътре в бандата. Дейвид никога не е искал неговото име да върви напред. От звукозаписната компания настояваха за това и го слагаха на обложките. Но Дейвид просто ми каза: „Искам ти да изпееш това“. Аз отвърнах: „Ама, нали ти си певецът“, но той каза: „Ти пееш добре, така че давай“. Нямаше борба на егото. Мисля, че той искаше да се откъсне от този манталитет в „Дийп Пърпъл“, където ставаше дума за огромно его. Мисля, че това му дойде като глътка свеж въздух, когато започна с новата си банда. Но май „Outlaw“ от албума „Lovehunter“ беше последната песен, която изпях. Не пях нищо в „Ready An’ Willing“. И мисля, че това опираше повече до мен, откол- кото до него. Той ме питаше: „Искаш ли да изпееш това“ а аз казвах: „Не, не, по-добре ти“ [смее се].“

В края на първия истински албум на „Уайтснейк“ е прото метъл парчето, „Don’t Mess With Ме“, което е френетичен отговор както на „Пърпъл“, така и на пънка, да не говорим за „Джудас Прийст“, особено с този рефрен, в който се пее за грешници. Но все пак нещо, което ще се превърне в запазена марка за „Уайтснейк“ и може би подсъзнателно се появява в песните, присъства и тук: това са блус елементите в акордните прогресии, понякога и в солата, а тук в преамбюла, на който човек спокойно може да си потропва с крак. Така албумът завършва с голям удивителен знак и оставя слушателя да се чуди колко тежко може да свири тази група, ако реши.

* * *

В турнето за албума „Trouble“ ги подгряват „Магнум“. Свирят на- горе-надолу из Великобритания от 26 октомври до 23 ноември 1978, като първата им атака в континентална Европа започва с широка кампания в Германия от 9 февруари 1979. Следва благотворителен концерт в „Хамърсмит Одеон“ в Лондон на 3 март. Иън Пейс посещава шоуто и публично сипе хвалби за бандата, като му предстои да поиска да се включи още преди края на годината. После отиват пак в континентална Европа до началото на април, когато групата спира пътуванията, за да започне да подготвя следващ албум, в който ще се засилят тежките рифове. „Уайтснейк“ методично минават към следващата фаза, започвайки от нещо доста по-фънки.

Асоциацията на феновете на „Дийп Пърпъл“ обаче не посреща групата толкова топло. „За тези от вас, които не обичат да четат лоши отзиви, трябва да кажа, че видях групата преди да ги прочета, и не може да става и дума за сравнение. „Take Ме With You“ започва добре, синтезирани звуци и яки китари, но после нещо се губи. Не мисля, че Даул е подходящ за тази група, но не съм барабанист и не мога да кажа защо. „The Time Is Right For Love“ е песен, която е можела да стане много добре, но ако и е било отделено време, както за „Northwinds“. В случай, че сте пропуснали новината за Лорд, е важно да знаете, че той се появява чак към края, както в тази, така и в другите песни. Като цяло доста стандартно и еднопластово.“

Интересен е този термин „еднопластово“, нещо, за което реално намеква и Мъри, когато дава оценка за ранните опити на „Уайтснейк“ в писането на песни. „Ако слушате песните от албума „Trouble“, ще видите, че има няколко доста бързи парчета. Всичко това зависи не само от мен и барабаниста Дейв Даул, но и от Бърни, а и от Мики - това, от което са повлияни: джаз фюжън и фънк рок. Но все още работехме песен за песен. Тази ще е такъв стил, а онази еди какъв си. А всъщност трябва да смесиш всичко това и тогава ще се получи нещо, което да е уникалният стил на „Уайтснейк“. Но това отнема време.“

Задълбочавайки се в съставките на стила на групата малко след нейното раждане, Мъри казва: „Нямаше съзнателни опити да се напипа нещо конкретно. Просто... ами мисля, че всичко тръгваше от соло албумите на Дейвид, които той беше записал с Мики. Всяка група е смесица от стиловете и влиянията, които носи всеки от музикантите. Просто така се случи, че с Бърни и Мики идвахме от една и съща среда: 60-те, бумът на блуса. Също и Дейвид, до голяма степен, макар че беше с една или две години по-млад; не че това има особено значение. Обаче всички ние имахме различни вкусове. Това, че свирим определен вид музика не означава, че не слушаме нещо друго или че не можем да свирим и нещо друго. Но определено имаше елементи на джаз фюжън, когато започнахме с „Уайтснейк“.

„В свиренето си Мики изследваше по-широка площ в стилово отношение, като се започне от джаз-фюжън влияния, Джеф Бек и Лари Карлтън до много по-традиционен блус и кънтри, Рай Кудър и т.н. Мики е много гъвкав музикант. Бърни е по-праволинеен рок китарист, но с много развито усещане за блуса. Мисля, че той е малко по-агресивен като музикант и няма нищо против поп елементите, когато пише песни. Той написа много поп неща; неща, с които Мики никога не би се захванал. Той харесва повече блус или нещо в стила на „Литъл Фийт“.

„Мики всъщност е невероятно универсален, ми каза Мъри през 2014 г., но по-скоро говореше за Мууди такъв, какъвто е днес. - Просто повечето хора не са имали възможност да чуят всички различни стилове, които той може да свири. Когато си седи у тях, той вероятно се занимава с всичко възможно, от блуграс до джаз, но когато става дума за албуми или концерти, просто е познат като музикант, който свири нещо като блус-рок. Но умее ужасно много други неща.“

„Сигурно би било страхотно за него, ако можеше да покаже повече свои страни като музикант, но понякога е по-важно да имаш идентичност, да стоиш близо до това, с което си известен по широкия свят, което в неговия случай предполагам е изтънченият блус музикант. Той очевидно е ненадминат слайд-китарист²⁰, но лесно може да направи концерт, на който да свири десет различни стилове музика и да свири на китара по десет различни начина, и да бъде еднакво блестящ във всеки един от тях.“

Марсдън казва следното относно химията между него и Мууди: „Мисля, че прекрасно се разбирахме помежду си и че много хора, особено нашите съвременници, ни завиждаха. Фил Линът идваше на наши концерти и като се виждахме ни казваше: „Човече, ще ми се и моите момчета да свирят с такова чувство като вас“. Никога не сме мислили един за друг: „Е, тази вечер ще го смачкам!“ Свирихме заедно във всеки смисъл на думата, въпреки че имахме съвсем различни стилове. Просто се сплотявахме и имахме много здравословно уважение един към друг. Не сме се потупвали по гърба, за да си казваме колко сме велики, защото всеки знае колко е добър. Не е нужно да обикаляш хората и да им го казваш постоянно. Хората могат сами да си правят заключения. Просто така се случи, че имахме добри отношения и можехме да работим добре в студиото и да пишем музика заедно, което беше допълнителен бонус“.

„О, бихме могли да направим цяло отделно интервю за това, въздъхва Марсдън, когато го питам за връзката му с Фил Линът. - Познавам Фил от много време, още откакто бяхме хлапета. Срещнах Гари Мур (още един, когото загубихме), когато и двамата бяхме на 17. Така де, след като веднъж сте били свързани като деца... А после изведнъж всички станахме рок звезди [смее се].“

„Все се виждахме и си казвахме: „Ето, успяхме“. Да, ама какво сме успели? Всички седим и се оплакваме. А всички сме световно известни музиканти. Но за Фил не беше така. Тъжното беше - това е думата, която ми идва - че се виждаше, че той има проблеми. Не бяхме Близки като хора, а само като музиканти. Но все ти се иска да попиташ: „Абе, някой грижи ли се за този човек?“ Но сякаш никой не го правеше. В крайна сметка всеки трябва да се грижи сам за себе си, но изглеждаше, че той се нуждае от малко повече грижи. Към края на живота му го видях на няколко пъти и той не беше човекът, когото Бях видял на 22-годишна възраст. Той беше друг човек. Но какъв талант, какъв велик творец, какъв велик музикант.“

Планирали ли сте някога да правите музика заедно?

„Не, не. Изпили сме много бири, говорейки за това, че трябва да направим нещо, но това е едно от нещата, които така и не направих. Ето защо бях като нокаутиран от възможността да направя нещо с Джак Брус, защото и в най-смелите си мечти, когато бях на 17-18 години, не съм си го представял. Разбирате ли - Джак Брус! Не съм мислил, че някога ще направя албум с него. Бих могъл да кажа същото за Джон Лорд, Дейвид Ковърдейл и Кози Пауъл. Когато твоите герои ти стават приятели...“ За съжаление, Джак Брус почина през октомври 2014 година.

*

* *

„Мисля, че ремастерираната версия звучи доста по-добре, размишлява Марсдън, оценявайки сега албума „Trouble“. - Би било страхотно, ако се намери изходният материал и се върнем да ремиксираме цялото това нещо. Но все пак това е същността на ранните години. Бърч контролираше нещата така или иначе. Имаше и много енергия и мисля, че това си личи в албума. Например „Don’t Mess With Ме“ си беше една импровизация в студиото; така се роди. Ние просто започнахме да свирим. В известен смисъл „Trouble“ беше просто продължение на работата ни от предишните четири песни, защото го направихме на същото място. Може би трябваше да излязат заедно. Но пък в такъв случай нямаше да има място за неща като „Day Tripper“. Всичко е относително. Когато гледаш назад, винаги е лесно да измислиш нов план, нали така?”

Да поставим нещата в контекст. До този момент „Рейнбоу“ вече печелят убедително залозите за това кой ще бъде достоен заместник на разпадналата се „Дийп Пърпъл“. Но, като се има предвид размера на предизвикателството, винаги има място за повече претенденти особено ако те са от същото знатно потекло. Повечето отцепнически банди до този момент трудно се харесват, но се очертава, че „Уайтснейк“ с албума „Trouble“ имат достатъчно огнева мощ, за да бъдат приети на второ място след „Рейнбоу“. С други думи, „Уайтснейк“, с някои трудности, си пробиват път към сърцата и умовете на милионите почитатели на „Пърпъл“.