Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Ранни години - „Братята грешници“

Леко пухкав и с очила, с акне и не много добър стил на обличане (въпреки че работата му е да продава гащи - тоест, панталони, извинявам се на британците), и няколко седмици преди 22-рия му рожден ден... така изглежда бъдещата легенда Дейвид Ковърдейл - доста неугледно - малко преди да заеме своето място в редиците на рок- титаните „Дийп Пърпъл“.

Това е лятото на 1973 и „Пърпъл“ са в ъгъла на Боксовия ринг пред сериозна заплаха от разпадане. Сред този хаос отговорността да застане в центъра на сцената пада върху раменете на г-н Никой от Северна Англия, независимо от заплашителното присъствие на самия Мъж в черно - Ричи Блекмор - който проверява паспорти на всяка крачка, търсейки доказателства за произход от родината на автентичния блус.

Вярно, че разказваме приказката за „Уайтснейк“, но дали за тях щеше да се говори толкова сега, ако Ковърдейл се беше впуснал в своите премеждия, без да е вече доказана рок звезда? Не мисля. От тази гледна точка, нужно е да караме по ред.

Дейвид Ковърдейл (роден на 22 септември 1951 в Солтбърн, морски град с население 10 000 души, в окръг Редкар и Кливлънд, Англия) не е нищо повече от кръчмарски певец, преди да се отзове на една обява на „Мелъди Мейкър“, които търсят претенденти за трона, освободен от първенеца в класацията за „рок-крясък и вой“ - Иън Гилън. И кръчми е точната дума - Дейв е познат като човек, който обича да обръща чашките из окръг Редкар. Всъщност родителите му, които са от ирландски произход, имат собствена кръчма (според някои източници майка му е работела в училищен стол, а баща му в завод за стомана), което му дава редовен достъп до поредната разпенена халба. Ковърдейл потвърждава, че е пял по „мъжките клубове“ в Северен Йоркшир от 11-годишш възраст, а се е очупил с песните на Томи Стийл в домашна атмосфера още като е бил на 5.

„Основната цел на хората от работническата класа беше да се махнат от това шибано място, казва Дейвид пред списание NME. - Майка ми и баща ми ме подкрепяха, доколкото можеха, сред Сатанинските мелници³. Никой не си позволяваше да се прави на интересен - при нас беше „две напред - две назад“. И тоалетните ни бяха външни. Но аз не се пуснах по течението. На много хора им стига да седят пред телевизора и да гледат новия филм за Джеймс Бонд. И Холивуд е много вреден в това отношение. А повечето, които изкарат някой лев, прекарват остатъка от живота си като треперят да не го загубят и не му се наслаждават.“

„Аз открих, че мога да се изразявам много по-директно с пеене, припомня си Дейвид през 1988, в разговор с „Рок Бийт“, като прави контраст между избраната от него професия и визуалните изкуства. - Вместо хората да ти гледат картината и да питат „не е лошо, ама какво си искал да кажеш“, аз можех да се изразявам много по-просто и по- бързо и хората знаеха за какво говоря. Това винаги ми е харесвало. Аз не помня, но майка ми ме уверява, че съм можел да изпея всяка песен от класацията „Топ 10“ по онова време.“

Първата истинска група на Ковърдейл, „Винтидж 67“, влиза в бизнеса през 1966. Дейвид вече носи вируса на музиката, заразен от „Кинкс“, също и от „Прити Тингс“ и „Ярдбърдс“, но най-вече от Хендрикс. После идват „Денвър Мюл“ (‘67/’68) и „Скайлайнърс“ (‘68/’69), последвани от „Гавърмънт“ (‘69/’70), които всъщност подгряват „Пърпъл“ през август 1969 на един концерт в Шефийлд. Говори се, че тогава Джон Лорд си записал телефона на Дейвид, в случай че нещата с Гилън не потръгнат. По това време Дейв изкарва по някой лев в един бутик „Пърпъл Луун“ и учи графичен дизайн в мрачния Мидълсбро, където за пръв път се среща с бъдещия си другар в „Уайт- снейк“ Мики Мууди. Ковърдейл казва пред „Съркъс“, че е отсвирил колежа, защото: „Открих, че мога да използвам тялото и гласа си, за да се изразявам, за да комуникирам с хората във всеки един момент, дори песента да е леко глупава“.

На музикалната сцена, преди „Пърпъл“, Дейвид припява в групи като „Харвест“ (което го отвежда за малко в Дания), „Ривърс Ин- теншън“ и накрая „Фабюлоса Брадърс“. В някакъв момент му предлагат да пее с уважаваната прогресив рок банда „Алън Браун Сет“. „Един приятел ми каза, че питали за мен и се чудели дали ще се навия. Аз помислих, че ме бъзика и на шега му казах „Разкарай се“. За съжаление, той го прие буквално.“ През групата са минали хора като Робърт Палмър, Мел Колинс и Джес Роден, така че е разбираемо защо Ковърдейл има право да се псува за този гаф.

Но пък си научил урока! След като изпраща касетка и после минава през „кастинга“ на „Пърпъл“ през август 1973, за изненада на всички, Ковърдейл се приземява в още по-голяма банда. Още по-изненадващото е, че се е наложило един приятел на Дейвид да го убеждава да се пробва и това, което изпратил за прослушването, било едно доста пиянско изпълнение на „Everybody’s Talking“⁴ на Хари Нилсън, за което Джон Лорд казва, че Дейвид едва се придържал към мелодията.

„От мениджмънта на „Пърпъл“ поискаха първо да изпратя моя снимка, което ми се стори малко тъпо, разказва Дейвид пред „Мюзик Експрес“ през 1977. - Чудех се защо ще преценяват таланта на един човек по това как изглежда. Взех една снимка от майка ми. На нея бях в униформа на бой скаут.“

„После ми поискаха касетка, за да чуят гласа ми, но единственият запис, който имах, беше от едно парти, на което бях пиян. Мислех, че с това ще се приключи, но те ме поканиха да отида в Лондон на прослушване и после ме взеха. Мисля, че това, което ги привлече, беше тембърът на гласа ми, а не толкова какво пеех. Аз бях просто един дървеняк, разбирате ли, момче от малък град. Никога не бях стъпвал в студио, преди да влезем да записваме „Burn“. Сега съм местен герой в Солтбърн. Направиха ме почетен гражданин; после ми поискаха 25 000 паунда дарение, за да оправят един стар мост, но аз им отказах.“

Дейвид си припомня: „Толкова бях запален. Нали се сещате, че „Burn“, щеше да е първият ми запис. Знаех, че „Дийп Пърпъл“ са големи в Англия, но нямах представа, че са толкова популярни и по света и когато ме взеха, щях да се побъркам. А и другите в групата много ме подкрепяха и все още, до ден днешен, се възхищавам на куража им да поемат риск и да ми гласуват доверие. Нали ви е ясно, че никой не ме знаеше. Но те явно са преценили, че има нещо в мен, Бог да ги благослови.“

„Много смело нещо за група от такъв мащаб. Но тогава Ричи и аз пишехме повечето песни. В онези дни всичко се делеше на пет, както беше договорката им - нещо, което Ричи промени след „Burn“. Имаше и малко мързел. Ако не си мотивиран да работиш, тогава не допринасяш достатъчно и имаше факти, които показваха това. Така че той промени динамиката, когато започнахме албума „Stormbringer“ и на старата гвардия в Пърпъл това никак не и хареса. Но все пак всички слушаха Ричи. Аз написах поне шест версии на песента „Burn“, толкова бях надъхан.“

Една от тези версии е блусарска и се казва „Пътят“, но (ха-ха) явно Дейвид е преценил, че е по-добре да не дразни Ричи и затова му предлага „научнофантастична поема“, която се оказва финалният текст. Блусът ще трябва да почака.

* * *

Един решаващ фактор, който добавя различни нюанси при наемането на Дейвид, е наличието на друго ново лице в редиците на „Пърпъл“ - басистът и също доста добър вокалист (моля-моля!), джентълмен на име Глен Хюз. Ковърдейл си припомня: „Най-смешното е, че всъщност Глен беше много талантлив певец, но Ричи не беше голям фен на гласа му. Той харесваше моя глас. Каза ми: „Имаш много хубав мъжки глас“, което си беше доста готин комплимент. А и двамата с Глен нямаха такава химия. Глен е невероятен, няма спор. Като техника може да ме смаже с пеене, но пък аз имам по-дълбока емоционална връзка с публиката.“

„Преди да ме вземат, той очакваше, че ще бъде и вокалист, и басист на групата, което изобщо не беше планът на Ричи. И като си намериха „мъжкия глас“, нали се сещате... С Глен сме си говорили за това; беше нелепо той да пее малко, аз да пея малко, той да пее куплет, аз да пея куплет, той да пее припев, аз да пея припев. Така нямаше как да стане. Един от перфектните примери бяха песните „You FooI No One“ и „You Keep On Moving“, където пеем заедно и после всеки от нас влиза в някоя част от песента. Но ако искаш да закачиш хората с някоя песен, това по-скоро пречи - смесица от различни гласове, които идват отляво, отдясно и от центъра - объркващо е.“

Това, че имат двама добри певци в групата - да им имаме проблема! - е предизвикателство и в някакъв смисъл допринася за появата на „Уайтснейк“. Но на този етап е красота да следиш творческото напрежение, от една страна, между Дейвид и Глен, а от друга, между тях двамата и ствола на дървото, а именно Иън Пейс, Джон Лорд и Ричи Блекмор.

А Ковърдейл явно няма проблеми със самочувствието, както отбелязва Хюз: „Не, Дейвид никога не е страдал от това. Първоначално, като дойде в групата, беше малко зелен, но бързо се разви. Пред очите ни той придоби собствен стил. И това го тласна към „Уайтснейк“. В смисъл, след турнето на „Вит“ и, като започна „Stormbringer“, той вече беше доста силна фигура. Двамата с него вече не бяхме новаците. Той е много силен характер“.

Хюз твърди: „Не беше трудно да накараме Дейвид да отслабне малко и да сложи контактни лещи... Всъщност мисля, че той самият го искаше. В смисъл, Дейвид от самото начало се държеше много професионално. Ясно беше, че не е работил в този жанр досега - никога. Но просто имаше нужда някой да му покаже как се прави. Бяхме се виждали по турнета на „Трапийз“ в последните три-четири години и с Дейвид бяхме, и после останахме, много, много добри приятели“.

„Много хора ме питат дали е имало проблеми, дали това, дали онова? Мисля, че ако интервюирате Дейвид той ще ви каже, че никога не е имало истински проблеми между него и мен. Моето пеене не пречеше на неговите цели и неговото не пречеше на моите. Бяхме страхотен екип. Бяхме най-великото вокално рок дуо. И мисля, че все още сме: като погледнете назад ще видите, че ние сме единствените двама певци, които до такава степен са доминирали в тази роля.“

„Когато ме поканиха, първо отказах, припомня си Хюз. - Не исках да бъда само басист. Исках да съм певецът басист от „Трапийз“, откъдето започна историята ми. И това е, което съм днес. Аз съм басистът и водещият вокалист. Но ролята ми с Ковърдейл - аз да бъда втори глас, ако щете - никога не съм имал проблем с това, защото винаги съм искал да изучавам гласа си и пеенето и мисля, че ще бъде така, докато съм жив. Който казва, че е открил всичко за себе си, говори пълни тъпотии. Затова мисля, че дуото Ковърдейл-Хюз имаше какво да предложи и то беше нещо, което никой досега не е повторил.“ Хюз казва, че Ковърдейл трябва да благодари на Блекмор за големия си пробив. „Значи първо Ричи искаше Гилън да се разкара и Гилън си тръгна. Тогава Гилън се беше побъркал; мисля, че сам искаше да се махне от този бизнес. После освободиха Роджър Гловър, за да може да го заместя аз. Брус Пейн [мениджърът на „Пърпъл“] нямаше нищо общо с тези неща. Ричи контролираше всичко с железен юмрук.“ Дали другите са се тревожили или поне колебали относно способностите на Дейвид? „Нямаше проблем с гласа му, но той беше много зелен поради факта, че дотогава не беше пял на голяма сцена. Не се беше качвал на нещо по-голямо от клубна сцена. Мисля, че първият ни концерт беше в Дания: 10 000 човека. Така че го хвърлихме направо в дълбокото. Но Дейвид беше много харизматичен човек дори преди да стане известен. Беше перфектен за тази роля.“

* * *

Ковърдейл обяснява как е спечелил доверието на групата: „Текстът на песента „Lay Down Stay Down“ беше един от първите, които написах. Беше доста интересно. Изпитвах наистина голямо страхопочитание към Блекмор. Най-голямото ми вдъхновение беше Хендрикс и неговият китарен стил. А Блекмор беше феноменален музикант. Винаги съм работил с добри музиканти, но тези хора бяха нещо различно и, разбира се, имаха егото, звука и техниката, за да покажат на какво са способни. Така че да работя с Ричи за мен беше като да съм попаднал в Рая“.

„И учех много в процеса. Бях като гъба и попивах всичко. И кол- кото по-комфортно се чувствах в групата, толкова по-лесно ми беше да предлагам музикални идеи. Последните няколко години 6ях писал текстове с местните банди. С Ричи се усетихме много добре. И двамата бяхме фенове на музиката от Средновековието, която в своя модел и концепция е сходна с Бах. И двамата харесвахме горе-долу същите групи като сценично поведение и това ми помогна да изразявам идеите си с акорди и мелодии.“

„Правехме всички репетиции в едно място, наречено замъка Клиъруел в Глостър в Гората Дийн, което фактически беше вторият ни дом. Репетирахме в една крипта и аз записвах всичко на касети - те наскоро се бяха появили - и оттам вадех материал за текстовете. В по-голямата си част албумът „Stormbringer“ беше написан в самото студио, което излизаше много скъпо, това ядеше много от времето ни и постоянно трябваше да правим компромиси само и само за да го завършим. Но Ричи ми каза: „Знаеш ли какво, албумът „Burn“ беше наистина успешен“. Този албум ги беше върнал в играта през 197475, бяхме най-продаваната група в света и сякаш всички си отдъхнаха, че сме минали успешно от „Пърпъл II“ към „Пърпъл Ш“, че са успели да се задържат на върха и че сега можеха да си клатят краката. Така че се промъкна известен мързел по отношение на работата по песните. Което не беше в характера на Блекмор и определено не беше в моя.“

Освен влошаващите се лични взаимоотношения, другият проблем в „Пърпъл“ е, че нахъсаните младоци - вече изгряващи звезди - имат дързостта (моля ви се!) да вкарват елементи на фънк и блус баладичност. Ако превъртим няколко години напред, ще видим как „Уайтснейк“ ще захване оттам, където са спрели „Пърпъл“ след „Come Taste the Band“ - третият и последен албум на Дейвид с тях.

„Със „Stormbringer“ бяхме на турне около година и бяхме наистина на върха, казва Глен. - Тогава Блекмор обмисляше дали да не напусне, а и ставаше все по-ясно, че жанрът на групата се сменя. От песните, които пишехме с Дейвид, като „Hold on“, „You Can’t Do It Right“ и „Holy Man“, личеше, че отиваме към кросоувър. Ричи винаги построяваше песните си около китарни рифове и сола в стила на Бах и аз много го уважавах за това, защото той беше човек с оригинални идеи, първият истински новатор в този вид музика. Но мисля, че с „Пърпъл“ беше постигнал, каквото искаше. Знаете ли какво според мен във формацията с Гилън и Глоувър си бяха една голяма мегьл банда, каквото и да си говорим.“

„А когато дойдохме с Дейвид, групата започна да отива повече... ще кажа в посока соул. Понеже бяхме от Северна Англия, бяхме израснали с американски ритъм & блус (R&B). Вместо да се опитват да заменят Гилън и Глоувър с техни двойници - и като звук, и като визия - те ги замениха с нещо напълно различно и се получи различен продукт. Албумът „Stormbringer“ ясно показа за какво става въпрос. На мен ми харесва да се сменя музикалната посока. Не исках след „Burn“ да правим „Burn II“. „Лед Цепелин“ направиха много добра кариера, като записваха различни албуми всеки път. Така усещам и „Stormbringer“ - един различен албум.“

„Не опираше толкова до Дейвид, колкото до влиянието на Глен, отсича барабанистът Иън Пейс. - Дейвид беше новобранец и беше много податлив, ковък като разтопен метал. Той просто се наслаждаваше на емоцията да е в голяма рок банда. Влиянието на Глен беше нещо много различно, въпреки че в първия албум, „Burn“, то беше контролирано. Обаче, когато захванахме втория, „Stormbringer“ - какво да ви кажа - Глен си е Глен. Той харесва музиката, която харесва и това започваше да променя всичко. И така се превръщахме от хард рок банда в нещо, което ставаше все по-фънки, което никак не беше по вкуса на Ричи. И Ричи, верен на себе си, просто каза: „Това беше, аз си тръгвам. Не ми харесва това, което се случва, не мисля, че мога да го върна към това, което исках да бъде“. Може би тогава се появи идеята „ако имам моя собствена банда, ще мога да контролирам всичко“. И мисля, че затова сформира „Рейнбоу“.

Въпреки че до средата на 80-те „Уайтснейк“ ще мине към малко по-хеви метъл стил, презрението на Ковърдейл към този термин и жанр подчертава посоката, в която е искал да върви „Пърпъл“ и в която ще поведе своята група, след като поеме изцяло контрола, също както Ричи с „Рейнбоу“.

„О, Боже мой! Аз написах две песни, които спокойно могат да се нарекат хеви метъл или каквото там се казва, изсумтява Дейвид. - Така и не станах фен на термина „хеви метъл“, защото всичките ми теми са много по-емоционални. Но написах две песни, за да е доволен Ричи Блекмор: „Burn“ (която все още мисля, че е класика) и „Stormbringer“.

В о6щи линии, ако се вгледате в текстовете, ще видите, че са повече или по-малко научнофантастични поеми. Но така и не се почувствах комфортно в този стил. Всъщност мисля, че оттам Ричи взе името за групата си, от музикалния мост на песента „Stormbringer"⁵. С кеф мога да си пусна „Burn" по всяко време, но не мога да кажа същото за „Stormbringer“.

„Хората винаги казват, че когато Хюз и Ковърдейл идват в „Пърпъл“, те променят звука на бандата, казва Глен. - От автентичен хард рок и метъл група към музика, която е по-блусарска, по-соул, с по-интелигентно звучене. Поне аз така мисля. Когато сменяш хора като Гилън и Глоувър, няма как да се получи иначе... моят звук не е като този на Роджър Глоувър, а и той не пее. И със сигурност нито аз пея като Иън Гилън, нито пък Дейвид. Мисля, че това беше един наистина смел ход, да се заменят тези две имена и пак да имаме албум в „Топ 5“ по цял свят с „Burn“. Този албум говори сам за себе си: той е брилянтен. Но по средата на турнето „Stormbringer“ Ричи започна да осъзнава, че за него наближава краят, защото властта му е отнета в музикално отношение. Това беше така, защото музиката се пишеше от всички ни.“

„Когато дойде време за „Stormbringer“, всички започнахме да показвахме мускули, продължава човекът наречен „Гласът на рока“. - Все пак, аз бях лидер на моя собствена група в продължение на години, преди да отида в „Дийп Пърпъл“. А когато си бил лидер на група, писал си песни, продуцирал си и си правил всичко останало, а аз бях такъв от ранна възраст, няма как да забравиш това. И трябва да кажа, че в нашата петорка в „Дийп Пърпъл“ всички бяхме лидери сами за себе си. Всички бяхме много, много силни личности. В крайна сметка Ричи имаше последната дума по много от въпросите, но беше очевидно, че постепенно губи властта си.“

„По това време климатът беше такъв, че трябваше да се развиваме, размишлява Ковърдейл. - И едно от нещата, които исках да вкарам в „Пърпъл“, беше блусът. Аз обичах и соул музиката. В годината, когато се присъединих към „Дийп Пърпъл“, най-много слушах „Слай & Дъ Фемили Стоун“, Стиви Уондър и Дони Хатауей. Нямаше много общо с рок, макар че обичах рока, ако е в смисъла на ранните „Олмън Брадърс“, оригиналния „Флийтуд Мак“ или Джеф Бек.“

„Затова смятах, че е напълно уместно без да застрашавам идентичността на „Пърпъл“, да инжектирам повече блус елементи, повече емоционален заряд, вместо да пея за мотоциклети, за космоса и всякакви такива. Мога да пиша само за това, което познавам. Но, разбира се, започнаха да се прокрадват и соул елементи. А това вече наистина не беше по вкуса на Ричи.“

„За една песен в „Stormbringer“ той ми даде китарен риф, а моята реакция винаги е инстинктивна и естествена, когато става дума за музика. И бях мотивиран да напиша текста около темата „You Can’t Do It Right (With the One You Love)“ ⁶, която да се пее върху рифа. Той го хареса, но искаше да ме бутне в неговата посока и да ми покаже неговото вдъхновение. Само че аз въобще не го чувствах така. Има една песен на Бъди Майлс, която се казва „Changes“. Аз пробвах разни неща, поиграх си в този стил и казах, че така ми звучи добре. И, разбира се, това даде отлична възможност на Глен да вкара нещо в стил Стиви Уондър. Всичко това караше Ричи да се чувства изолиран. Той е много своенравен и си е самодостатъчен. Но аз нямах проблем с това. Имаше много положителни неща, които научих от него, както и други, които не ми харесваха.“

Двама силни певци, които се оказват и силни личности; боричкане между старата и новата гвардия; напред-назад между блуса и утвърдения по това време хеви метъл, вдъхновен от Бах... тогава Ричи напуска групата и се появява нов проблем под маската на нов китарист: неизвестен американец, и което е по-лошото, под силното въздействие на химически субстанции.

* * *

„Томи Боулин - той живя с мен в продължение на три месеца, преди да се присъедини към групата, обяснява Хюз. - Томи Боулин беше много сладък, мил, хипи-философ, щедър, любвеобилен човек. Нямаше една зла костичка в тялото му. Единственият проблем - Томи беше затънал в наркозависимости. Нямах никаква представа, че е пристрастен към морфина и други такива неща. Говорили сме си и той си правеше майтапи с това, но не знаех, че моят приятел всъщност затъва сериозно. С Томи написахме много неща. Той беше страхотен човек. А и аз също си имах моята болест. Кокаинът определено беше предпочитаният наркотик през 70-те за хората, които можеха да си го позволят. Така че и аз бях в мой собствен свят по онова време.“

„Ето каква беше работата, обяснява Хюз за правенето на „Come Taste the Band“, третият и последен албум на бандата преди пак да се съберат отново „Пърпъл“ от версия II през 1983 г. - Томи Боулин се присъедини към „Дийп Пърпъл“ може би през юни 1975. През юни и юли основно репетирахме в Лос Анджелис. Написахме две песни в студиото. После отидохме в Мюнхен в „Мюзикланд Студиос“, а Томи Боулин се нанесе в дома ми в Бевърли Хилс. Определено се оформяха два лагера, а може би и три. Аз и Томи на една страна, Дейвид сам за себе си и отделно Джон и Иън. И като отидохме в Германия беше очевидно, че двамата с Томи прекарваме най-много време заедно.“

„Ако слушате албума, определено се чува влиянието на Томи и Глен, от една страна, и Ковърдейл с грамадния си глас по средата. Ние бяхме токсичните близнаци на групата. Томи и аз бяхме млади и не знаехме какво, по дяволите, правим.“

А Дейвид не е ли бил също малко луда глава?

„Не искам да коментирам, казва Хюз. - Само ще ви кажа, че Дейвид предпочиташе да купонясва в почивните дни. Аз се разбирах с него много добре. Не знам дали той се разбираше с мен по същия начин. Що се отнася до приятелството ни, то беше дълбоко, но в музикално отношение връзката ни беше меко казано крехка. Имаше една песен „Dealer“, която пеех аз. Лягам си една вечер и като се събуждам на следващата сутринта вече я пееше Дейвид. И аз си казах: „Как така, мамка му?“. Все едно бяха гласували да не я пея повече, а аз я пеех като звяр! Беше си супер. Но ако сте гледали „Пърпъл“ към края, сигурно ще разберете. Направихме един концерт, който продължи час и 45 минути, в 45 от които Дейвид не беше на сцената, защото групата импровизираше и аз пеех. И мисля, че той беше много ядосан след това. Аз просто харесвам като има енергия на сцената и обичам да импровизирам. Започвахме с Томи, после се включваше и Джон Лорд... Иън Пейс е чудовищен барабанист. А Дейвид Ковърдейл вярно, че е вокалист, но можеше да остане с нас на сцената и да блъска по някое дайре и да се кефи, но той се прибра.“

Определено нещо провокира недоволството на Ковърдейл, както обяснява самият той като гост в шоуто на Тони Стюарт през 1976г. „Не се срамувам от нито един от концертите, които направих. Скъсах си гъза от работа. Никой не беше казал и дума да ме уволняват, аз сам напуснах. Ние бяхме работили за една концепция, а след това останах с впечатлението, че всеки се опитва да натъпче вътре своите малки соло експерименти. Тогава стилът започна да се разпада и да става твърде абстрактен. Формата се губеше в допирателни. Това вече не беше посоката на „Дийп Пърпъл“. Като за такъв отбор корави момчета в крайна сметка се оказахме доста безгръбначни: просто да приемаме ситуацията и да не правим нищо по въпроса. Не, исках да се махна.“

„Отказвам да стоя на сцената с Глен, докато той пее скапаната си „Georgia On Му Mind“, продължава Дейвид. - И да стоя в тъмното и да си казвам: „Айде давай, начеши си крастата. Къде е групата? Айде сега пък и Томи, айде Джон и ти с твоите класически клавири“. Писва ми и отивам да пуша една цигара. Какво е това? Това не е никаква шибана група. После Иън се обръща и ми казва: „Дейв, спри да се дереш толкова“. Получих тази роля заради силата на таланта ми. Никой не ми е направил подарък. Тези стари кучета искаха да работя. Но въпреки че имах качествата, до този момент хората бяха чули само един аспект от таланта ми.“

Всичко това се натрупва. Членовете на групата постоянно спорят за авторството върху песните, хероиновата зависимост на Томи се отразява на свиренето му, като това най-ясно се вижда във Великобритания, където го освиркват безмилостно. В някакъв момент на Дейвид му идва твърде много и героят на нашата история, след водовъртежа на три албума за две години, плюс спиращи дъха световни турнета, решава, че е готов, събира смелост, творческо вълнение за бъдещето и достатъчно оптимизъм, за да се откаже от „Дийп Пърпъл“.

„Когато фактически напуснах, никой не беше казал на Глен, обяснява Дейвид. - С Глен се поддържахме; тогава за пръв път ми хрумна изразът „Братята грешници“. Така де, пристигнах със самолет в Англия за сватбата на Иън Пейс и Глен започна да ми обяснява как имал страхотни идеи, как трябвало да използваме гласовете си повече. И аз му викам: „Глен, никой ли не ти е казал? Вече не съм в групата“. А той беше в пълен шок. И му казвам: „Издънихме се. Можеше да се получи невероятно, но се издънихме“. Това е една от причините днес, ако усетя, че такъв тип негативна енергия се прокрадва, в която и да било сфера от живота ми - дори в личен план, а още повече в професионален - веднага да променям сценария. Ако не се вижда светлина в тунела, променям посоката, защото иначе се налагат твърде много компромиси. Това е много горчив хап и трудно се преглъща.“

„Всичко започна много добре, а после някак си тръгна надолу, колкото повече се намесваха страничните забавления, въздъхва Ковъ- рдейл. - Всъщност беше много, много труден момент. Напуснах „Дийп Пърпъл“ и донякъде пазех причините в тайна от уважение към Джон Лорд и Иън Пейс, но всичко деградираше много бързо що се отнася до концертите и цялостното отношение. Много дрога и алкохол - грозна гледка. А имаше и много неуважение към името на групата, на което държа и до ден днешен.“

А после? Ковърдейл казва, че е можело изобщо да няма „Уайт- снейк“, ако тогава е отишъл в... „Рейнбоу“!

„Мисля, че това, което влоши отношението на Ричи към мен, беше, че му отказах за „Рейнбоу“, казва Ковърдейл, един доста странен кандидат за ролята, имайки предвид товара от последните три години. - Той първо ми даде да чуя няколко песни. И аз казах, че ми приличат на песни на „Machine Head“. Имам предвид, ако изключим вокалите на Рони, те са си много в стил „Machine Head“ и спокойно можеха да са от ерата на Гилън, „Пърпъл версия II“, както я наричат, и аз почувствах това като стъпка назад за мен. Както казах, климатът в момента изискваше да се движиш напред. А и аз, разбира се, търсех блус и соул елементи, друг тип китари, плавни блусарски „ликове“. Нямаше да ни се получи заедно.“