Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Епилог – „Приличахме на коледни елхи“

Дейвид Ковърдейл се жени за Тоуни Китейън през феруари 1989 година, а през 1991 година вече се развежда с нея. В професионален план „Slip Of The Tongue“ някак оставя усещане за провал и ако имаме предвид чувството за чест и достойнство на Дейвид той по-скоро го приема като творчески провал, отколкото като търговски спад.

Колкото и иронично да е, че „Гефен“, лейбълът на Ковърдейл, се е включил в мръсния хеър метъл цирк, наречен „Гънс Ен Роузис“ (който е почти антитеза на „Уайтснейк“), то много по-иронично е, че друг албум на „Гефен“, наречен „Nevermind“ и пуснат на 24 септември 1991 година, убива успеха на „Уайтснейк“ с тревожна ефикасност. Сравнете прашасалия клип на „Smells Like Teen Spirit“ на „Нирвана“ с лъскавия на „Here I Go Again“. Дейвид изглежда като вчерашна новина и като представител на една прецъфтяла и надживяна ера на разточителство и комерсиализъм.

За щастие, Ковърдейл го знае. На закриването на изтощителното турне за „Slip Of The Tongue“ на 26 септември 1990 година той стига до прозрението, че живее в илюзия и използва повода да накара своята гардеробиерка да изгори всичките му злепоставящи го сценични облекла. Скоро среща Синди, жената, която ще стане негова съпруга, и той за кратко ще направи това, което все си повтаря, че иска - да се отпусне и да стане домошар (между другото Синди и Дейвид се срещат за първи път във фризьорски салон в Рено, Невада, на.... „Рок булевард“).

„Дейвид работи здраво от много дълго време, казва Стив Вай по средата на турнето „Slip Of The Tongue“, като тогава вече има слухове, че бандата започва да забавя ход. - Мисля, че ще си дадем почивка след това турне за някакъв период от време преди да започнем да работим отново. Когато дойде време отново да се съберем, ще преоценим ситуацията и ще видим какво ще правим. Говорим си да пишем заедно - нахвърляхме идеи и те звучат добре, така че ще видим как ще се развият.“

Въпреки това изглежда, че очите на Вай вече шарят към други изкушения, а именно неговия изтъкнат солов албум „Passion And Warfare“, който ще се превърне в единствения му златен запис. Той е пуснат, докато тече турнето на „Уайтснейк“ през юли 1990 година. „Перфектно се получи планът, точно както исках. „Уайтснейк“ ми даде възможност да направя страхотен рок албум и да изляза на турне, което аз наистина исках да направя. „Passion And Warfare“ стигна до публика, която можеше и да не успее да привлече, ако аз не бях в „Уайтснейк“. Така че „Уайтснейк“ е голям плюс за мен. Имам усещането, че ако музиката е добра, младите хора ще я възприемат. Погледнете Кени Джи - той свири на кларинет и успява да пълни залите!“

„Не исках да имам вокали в албума, защото щеше да е заявка за рок банда. Поемах нов път в кариерата и не исках да се състезавам с „Уайтснейк“ в това отношение. С нетърпение очаквам този бъдещ момент, в който ще имам собствена група. Мога да пея, но не съм много добър. В най-добрия случай искам да си намеря вокалист, защото обичам да свиря с вокалисти. Досега съм бил с Ковърдейл и Рот, които са изключително колоритни, енергични, енигматични и могат да контролират публиката. Имам нужда да бъда в банда с хора, които са толкова въздействащи, колкото съм и аз.“

Скоро след като Вай и останалите от неговото (не съвсем мило) „семейство“ се разпръсват, Дейвид Ковърдейл се връща в играта, встъпвайки в ново партньорство с Джими Пейдж, за да произведат един натруфен албум, наречен „Coverdale Page“ на 15 март 1993 година.

Един раздут, пренавит албум, сякаш изваден от 80-те и бухнат в 90-те? „По някакъв начин беше така, казва басистът в по-голямата част от албума - Рики Филипс. - Честно казано - и нямам против да ме цитирате - наистина мисля, че колкото и добър да е този албум, а аз мисля, че той наистина е страхотен, ми се ще да знаех как би звучал, ако просто бяхме записали всичко само за три седмици по начина, по който го репетирахме. Никога не съм чувал записите от репетициите, а те се пазят в сейф сега, но там тези песни, същите наши песни, бяха толкова живи и страхотни и звучаха в стил „Цепелин“ и изобщо не бяха с такава прекалено голяма постпродукция. Всичко по това време просто минаваше през прекалено много постпродукция; така стана накрая и с този албум. Подходът тип „Лед Цепелин“ би бил фантастичен и много повече по мой вкус.“

„Неговата работна етика е точно на мястото си, казва Филипс за Пейдж. - Той не зацикля и не търси прекалено много. Спомням си как с него импровизирахме по някаква идея в продължение на може би два часа, опитвайки се да стигнем до нещо, и накрая то си идваше. Но начинът, по който той го правеше, беше продуктивен. Не беше загубено време, а ако нещо не се получаваше, той просто продължаваше напред. Понякога се връщаше към това нещо, но понякога не. Но всъщност аз композирах повечето клавирни партии. Странното е, че аз си мислех, че те ще заменят всички мои неща, защото след мен дойдоха други клавиристи, които бяха по-добри. Аз започнах като клавирист, но никога не бих се самонаел като такъв, да си призная. Обаче в някакъв смисъл имах усет кое върви в рока и познавах работата на хора, които умеят да свирят добре.“

„Така че аз изпробвах някакви неща, а Джими заставаше над рамото ми и казваше: „Може ли...“ и изтананикваше някоя нота или посочваше към клавира и казваше нещо през рамото ми, „Направи това доминантно над моя акорд“ или нещо от сорта. Той имаше наистина страхотни идеи. Обикновено аз и Дени Кармаси ставахме рано. Срещахме се към осем-девет сутринта в неговия апартамент, и двамата бяхме отседнали в един и същи комплекс, и работехме по това, което сме правили с Джими предишната вечер или предишния ден. Отивахме в студиото... или по-скоро това беше една вила в Тахо, която бяхме наели и обзавели с техника. Отивахме там към десет. Работехме с Джими до към обяд, понякога обядвахме, понякога работехме до два- три и по това време идваше Дейвид да види върху какво работим и започваше да пее.“

„Работихме така няколко седмици и накрая, след около предполагам 4-5 месеца, се озовахме в Литъл Маунтин, продължава Филипс, като има предвид фабриката за хитове във Ванкувър, която можеше да помогне и на „Уайтснейк“ да преживее „Slip Of the Tongue“. - Първоначално не беше предвидено да бъда басистът в този проект, това по- вечето хора не го знаят. Повикаха ме да им помогна с началния материал. Имаха нужда от човек, който има опит в писането на песни, но това си бяха очевидно техните песни, на тях двамата, само техни. Но им трябваше някой с добър усет и това беше моята работа там. И изведнъж ми връчиха билети да летя до Литъл Маунтин. Наистина беше проработило доста добре, между нас четиримата имаше химия. Спомням си обажданията от Джон Ентуисъл, който беше мой герой, и от други хора. Опитваха се да решат дали да съберат супергрупа. Но това така и не се случи, за мой късмет, така че аз имах възможност да отида и да започна с основните тракове.“

„Мисля, че беше около половината, отговаря Филипс на въпроса колко от баса е негов. - Аз свирих всичко, но за някои неща записваха само партиите на барабаните, а си мислих, че правим основните тракове, така че се раздавах максимално. Джими беше там само през половината време и планираше да добави всички свои неща като наслагване. Красотата при него беше в лекотата, с която правеше всичко. Мисля, че се справихме и наистина го заковахме. Но понеже с Джими не записвахме заедно, разбира се, аз гледах да следвам барабаните. И на места, където имаше нужда да сме по-заедно, не се беше получило. И всичко, което той не можа да направи или изсвири с мен, или не му изглеждаше на място, го направи с един човек, който свиреше с „Маями Саунд Машийн“ - по това време записваха в „Критериа“ във Флорида. И преместиха проекта там. Там и времето беше по-хубаво, а и мисля, че Джими си купи къща там. Беше хубаво, че имах възможност да напиша всички тези партии, да участвам в сглобяването им и да бъда много повече част от това, отколкото в началото си мислих, че ще бъда.“

„На Джими му отне година да направи своите партии, продължава Рики, завършвайки разказа си, който много напомня на работния процес от „Slip Of The Tongue“. - Така че ако ми бяха дали апартамент, щеше да е за една година. Знам, че Джон Калоднър никога не би платил за това [смее се]. Но тогава имах страхотни разговори с Джон, той ме държеше в течение какво се случва. Той беше страхотен човек и беше на моя страна; после поиска да работя с него и по други неща, но това беше първият път, когато го срещнах. Добре се разбирахме, добри времена бяха. Създадох някои добри приятелства в тази среда, с хора, които бяха при него в студиото, тонинженери, Майк Фрейзър. С него работихме заедно в „Bad English“, така че бях запознат с това колко е добър.“

* * *

„Ситуацията с Ковърдейл и Пейдж беше удивителна, спомня си Джон Калоднър, който, както каза Рики, държи в ръцете си и този албум. - Първо, лично аз, както знаете, исках „Уайтснейк“ да са си „Уайтснейк“ и много исках „Лед Цепелин“ да се съберат отново. Но в този момент това беше най-доброто, което можех да направя - да събера един страхотен певец с един страхотен китарист. Но те не свършиха много работа по албума, особено Джими Пейдж. Когато отидох да ги видя в студиото във Флорида, той имаше своите добри моменти - които бяха страхотни - но като цяло не влагаше нужното време. Може би той е най-великият китарист, който... е, първо, може би е най-великият рок продуцент за всички времена и вероятно е на първо или второ място като китарист след Джеф Бек и Ерик Клептън. Но той полагаше минимални усилия, а Ковърдейл се увлече в това настроение да се прави минимално необходимото. Така че те опитаха, но аз не усетих да дават 100 процента от себе си; беше половинчата работа. Това е просто моето мнение.“

След като ме пита за моето мнение за албума, на което аз отговарям, че освен жестоко недооценения „Walking Into Clarksdale“, не съм харесал кой знае колко неща на Джими от „In Through The Out Door“ насам (което беше основно триумф на Джон Пол Джоунс), Калоднър изказва една своя теория: „Освен Джеф Бек никога не съм виждал човек, който да свири като Джими Пейдж. И по някаква причина... не знам дали е защото Робърт Плант не беше до него, но той просто никога не бе така вдъхновен след това. Направих всичко възможно да предизвикам последната изява на „Лед Цепелин“, каквато и да е тя, но не се получи. Исках да видя дали моята теория е вярна, или не“.

Това леко принудително партньорство никак не се нрави на вокалния патриарх Робърт Плант, което още повече заплита ситуацията.

„Стигна се до лека вражда, отбелязва Калоднър, - и в крайна сметка трябваше да напиша извинение до Робърт Плант, което направих доброволно. Написах на ръка извинително писмо до него, когато бях в Аржентина с „Аеросмит“ през 1994. Пейдж и Плант също бяха там по някаква причина. Джими ми беше казал, че Робърт ми е наистина ядосан и аз исках да му пиша, че в никакъв случай не съм искал да проявя неуважение към него. Беше обиден, че съм събрал Дейвид Ковърдейл с Джими Пейдж. Предполагам, че си е мислил, че Дейвид Ковърдейл е втора класа, или не знам какво. Но не му харесваше. Той е един от малкото хора, на които аз наистина съм писал писмо, защото той е толкова важна фигура в историята на рока - написах му цяло писмо за това кое как се случи и как се чувствах аз по въпроса. Но разбирате ли, ако това го е обидило, аз не съм сторил нищо, за да го обидя. Той така се чувстваше. Това е нещо, което никой не знае, освен Джими Пейдж - той знае, че съм писал писмо.“

Въпреки всичко казано дотук, албумът „Coverdale Page“ все пак става платинен, но това се случва след необичайно сериозен тласък от лейбъла. Бандата свири седем пъти в Япония, но няма усещане за празничност у никого и това прекратява всички следващи появи на живо. От албума излизат пет сингъла, но само „Pride and Joy“ прави силно впечатление, а може би и „Shake My Tree“.

Минават още четири години преди Дейвид да се завърне към правенето на албуми. „Restless Heart“, който не излиза в Щатите, е обявен за албум на Дейвид Ковърдейл и „Уайтснейк“ и е самостоятелно про- дуциран, което не е много добър знак. Албумът е разнообразен - малко поп, малко блус, малко като едно време, но на много места е и доста рокаджийски - типичен солов албум. Най-изненадващ е елементът на последователност, отразена във факта, че съавтор на Дейвид почти за всички песни е Адриан Ванденберг, партньорът му и в „Slip Of The Tongue“. Дейвид опитва много неща в този похвален албум, но това, което присъства във всички песни, е едно отхвърляне на всички клишета и ексцесии - неща, за които той, неволно или не, се беше превърнал в олицетворение на размахващото ръце момче на хеър метъла.

„След албума с Пейдж мениджърът ми и аз обсъдихме, че може би е дошло време да започна да работя като Дейвид Ковърдейл, казва Дейвид на Мич Лафон. - Всичките ми договори за албуми са подписани като „Дейвид Ковърдейд, артистът, познат също като „Уайтснейк“. Никога не е включвало подписа на никой друг в нито един момент на „Уайтснейк“. Винаги е било „Дейвид Ковърдейд, артистът, познат също като „Уайтснейк“. Направих албум, наречен „Restless Heart“, който предхождаше „Into The Light“. Беше солов албум на Дейвид Ковърдейл, но изпълнителните продуценти, с които работех в „EMI“ в Лондон и които ми помогнаха да направя прехода от „Уайтснейк“ към Дейвид Ковърдейл, бяха сменени с други, които пък искаха албумът да бъде на „Уайтснейк“. Така че трябваше да сложа по-тежки китари и да засиля шибаните барабани, но за мен това не беше албум на „Уайтснейк“. Беше самостоятелен албум на Дейвид Ковърдейл. Но в крайна сметка осъзнах, че независимо дали ми харесва или не, аз бях познат с „Уайтснейк“. Това е моята марка [смее се]. Нямам его, което да ми казва: „Искам да видя името си горе“. Това не е нужно. Просто това си говорихме с мениджъра ми. Направихме Ковърдейл и Педж, така че защо да не направим и само Ковърдейл? Не се случи точно така, но на кого му пука?”

Това, което облекчава ситуацията, че Дейвид отива на заден план като артист, е фактът, че албумът на бандата от 1994, „Най-големите хитове“, става платинен в Щатите. Акцент в него са и три европейски бонус парчета от златната им ера - деликатно напомняне от Джон Калоднър, че съществува радикално по-нежна версия на „Here I Go Again“, която е била направена, както изглежда, просто ей така.

След акустичния албум с изпълнения на живо, наречен „Starkers In Tokyo“, пуснат скромно в Япония, Дейвид се завръща със своя първи официален самостоятелен албум след „Northwinds“ от 1978.

„О, мисля, че това е най-последователният албум, който някога съм правил, ми каза Ковърдейл през 2001 година по отношение на „Into The Light“. - Никога не съм имал творба, която да е толкова добре приета от критиката повсеместно. Имам пълна вяра в албума. Въпросът е как да стигне до хората. Надявам се да има добри археолози, които копаят надълбоко, за да изровят нещо такова [смее се]. Както съм казвал и преди, никога не съм се водил по модата, освен през осемдесетте, когато стана много модерно да бъдеш в хард рок банда. Иначе не мисля, че бих бил способен да поддържам кариерата си в продължение на 30 години. Такива са обстоятелствата, че имам пълна вяра в този албум. Не е модерен албум. Не е така публично успешен, както бих искал, но още съм на мнението, че може и да стане успешен с малко помощ. Песните са много достъпни, има много от мен, той е хубава дисекция на това, което съм аз, какво съм направил, къде съм, и къде искам да стигна. Есенцията в песните винаги съдържа трите елемента, с които се изразявам най-добре - рок, соул и блус.“

„Интересното е, че най-успешният ми албум е от 1987 година, продължава Ковърдейл, а той беше вече остарял с две години, преди да излезе на бял свят. - Така че има доказателство за тезата, че не съм модерен. Или може би в момента просто не е подходящото време. Имах страхотен успех с песента „Slave“ по американското радио, беше № 13 в мейнстрийм рока, което е нечувано за независимо парче. Но е много скъпо да се състезаваш с големите, които могат да си позволят да залеят радио пространството, и е много трудно да се намесиш там. Имам чудесни взаимоотношения с американското радио по отношение на подкрепа, но става въпрос за това да си способен да поддържаш такова ниво.“

Дейвид продуцира и този албум самостоятелно, както „Restless Heart“. „Винаги съм го правил, отбелязва Ковърдейл. - Винаги съм го правил, просто никога не е било официално. При различни обстоятелства, всичките инженери, с които съм искал да работя в името на хубавия рок звук изведнъж си намериха мениджъри и всички тези мениджъри им казаха, че трябва да станат продуценти. И изведнъж всичките тонинженери се сдобиха с титлата продуцент и ако искам да работя с тях - разбира се, няма проблем. Няма драма. Всеки, с когото някога съм работил, винаги с нещо е допринасял.“

Някакви проблеми с гласа? „Не, никакви, с изключение на факта, че имах възпаление на синусите през целия март и бях на толкова много антибиотици, че после трябваше да постя, за да си изчистя системата. И накрая започнах да прихващам всеки грип или настинка, а в момента, не знам дали можеш да чуеш, но имам всички видове пролетни алергии. Живея на езерото Тахо, заобиколен от борови дръвчета, а шишарките им опадаха. Всъщност в момента вали и сняг. Майката природа просто не може да вземе решение какво и се прави.“

„Не знам за тези музиканти, продължава Ковърдейл, като честно казано изглежда като да е без посока и откровено доста несигурен какво да прави с кариерата си в този момент. - Бяхме си стиснали ръцете, но разбира се, нещата не се развиха така, както всички се надявахме. Всеки трябва да изкарва пари, така че са свободни да правят каквото си поискат. В един перфектен свят това би било банда. Ще видим, когато времето е по-добро и климатът - по-благоприятен, дали всеки от тях все още ще иска да се включи. Обикновено, ако си запознат с моята работа, аз работя с Обединените нации на рок музикантите. Но в случая повечето от тези хора са в Лос Анжелис. Моят скъп приятел и любим барабанист Дени Кармаси е в Сан Франциско, така че е на три часа път. Но това никога не е било толкова важно. Винаги съм бил интернационален артист, винаги съм обичал музиканти от Европа и съм ги събирал заедно. Това е интересна жизнена смесица.“

Изглежда няма много смисъл да се прави турне за „Into The Light“. „Аз лично бих искал, казва Ковърдейл. - Но ми струваше толкова много да стана независим след цялото това време. За тази звукозаписна компания изхарчих толкова, с колкото обичайно бих събрал изключителен екип от музиканти. Трудно е. Нека ви дам прост пример. Ако искате безалкохолно и отидете в супермаркета, първото нещо, което ще видите, е Кока-Кола, защото те си плащат за мястото на рафтовете. Разбира се, да се опиташ да си осигуриш място на рафтовете в някои от големите музикални вериги, е много трудно. Всъщност много хора биха се чувствали по-комфортно с мен, ако остана с името „Уайт- снейк“. Това е страхотно име на марка, разпознаваемо е по цял свят, но аз наистина чувствам, че не ми подхожда да продължа с него.“

„Така че имаше доста неща, с които трябваше да се справя, за да преодолея корпоративната мощ и се оказа, че е невероятно скъпо. Това намали шансовете ми да мога да тръгна на турне в нормалния смисъл на думата. А причината да тръгна на турне е да могат хората да видят и да чуят какво правя. През последните няколко месеца се опитвам да изляза от определени договори, които не ми помагат за това, с което искам да продължа напред. Всъщност водя разговори с две заинтересовани страни за партньорство по отношение на маркетинг и промоции. Трудна работа е със сигурност особено когато ти е познат успехът, който аз съм имал, сега да гониш дивото.“

„Аналогията, която използвам, е, че се надявам от малките жълъди да растат големите дъбове. То си е бойно кръщение. Не съм загубил вяра, докато се боря с негативните неща. Много от хората, с които се развеждам в кавички [смее се], не са направили достатъчно добро проучване, за да информират хората колко труден е този път. Разбира ли се какво имам предвид? Така че, преди да продължа напред, трябва да се отърва от някои елементи, които не мисля, че ми служат добре.“

„Е, работя!, възкликва Дейвид на въпроса ми дали пише нещо ново, което да следим. - Това е моя лична черта - да се опитвам да превърна негативите в позитиви. Но ако погледнете назад, аз имам 30-годишна кариера, с каквато не много хора могат да се похвалят. Убедил съм се, че ако приемеш музиката за своя спътница в живота, ще трябва да приемеш и смяната на настроенията и. И разбира се, през последните 50 години има значително по-модно ориентиран подход към музиката от страна на корпоративната музикална индустрия, от- колкото когато и да било преди. Аз не съм на 19 и не мога да пея и да свиря по този начин. А има огромен тийнейджърски пазар в момента. Това, че гоня 50-те не ми е голям бонус пред определени хора в момента. Такива са обстоятелствата и въпреки моите възходи и падения, въпреки че преминавам през подобен период, аз не съм се оттеглил и всъщност работя и подготвям следващата си стъпка. Всъщност имам много материал.“

„Албумът е в някои магазини и имам отношения с няколко вериги, но дистрибуцията е трудна. Най-важното е да разберат за теб. Поканиха ме да направя няколко специални участия по VH1, сега снимат материал за всяка отделна година и аз съм включен за 1987. И това си е реклама. Има и още няколко странични неща. Но трябва да се стигне до хората, Мартин. Пазарът е по-наситен от всякога. И едно от нещата, на които се опивам да се науча и ми е много трудно, е търпението.“

И все пак Дейвид се бори храбро, иска да учи и не се отказва: „За мен тъжното нещо е, че корпорациите са свикнали да правят евтини сделки. Преди много години, може би преди девет, излезе статия в „Billboard“ за Вал Азоли, стар мой приятел, който управлява „Атлантик Рекърдс“. И той казваше - защо да плащаме на големите имена милиони долари, когато можем да подпишем с десет по-малки колежански банди за същата сума, по 100 000 долара на група, и ако поне една от тях успее да направи хитов албум, нещо като „Hootie & The Blowfish“, ще си върнем парите. И не спомена нищо за изкуство.

А какво да кажем за бедните копелета, които отчаяно тънат в дългове, или за другите девет банди, чиито надежди и мечти са били да имат музикална кариера? Знаех, че камбаната бие на умряло. С навлизането на интернет и всякакви записващи устройства можеш да си направиш албум в гаража, да си направиш лейбъл и да излезеш на пазара. Но както виждате, корпорациите имат надмощие над дигиталните услуги. Целият смисъл на корпорациите е да контролират и да държат властта“.

Старите песни винаги ще ги има, като албатроси на мачтата на потъващия кораб, но не се знае дали това е благословия, или точно обратното. „Много често, като карам към някоя радиостанция и си настроя радиото в колата, на нея пускат „Slide It In“ или „Love Ain’t No Stranger“. Не можеш да си представиш колко диджеи са загубили девствеността си с „Love Ain’t No Stranger“. Радиата осъзнават, че правя добри интервюта и ме канят заради това.“

Следват десет години на позабравена слава за Дейвид, които го- ре-долу обхващат деветдесетте. Малко тих период със сигурност, но пак има какво да го държи във форма - платиненият албум „Coverdale Page“ и платиненият „Най-големите хитове“, с който отива на турне заедно с Адриан Ванденберг, Дени Кармаси, Руди Сарсо, кийбордиста Пол Миркович и прехваления, но с право Уорън Демартини от „Рат“ като втори китарист.

Появяват се и самостоятелен албум, както и полу-самостоятелен, и двата похвални, и двата свидетелство за сериозния талант зад целия този блясък на бандата от края на 80-те. В резултат „Restless Heart“ и „Into The Light“ действат като примамка за феновете да се върнат назад и да слушат първите два солови албума и оригиналната английска банда „Уайтснейк“. Елементи от „Restless Heart“ (за който също правят турне, но с много по-непретенциозна група за разлика от това през 1994 година) напомнят на слушателите и за албумите „Whitesnake“ и „Slip Of The Tongue“, за онези удоволствия, които днес те карат да чувстваш лек срам, станали са почти греховни, и то особено греховни, ако с тези песни гледаш и видеоклиповете им - които вече са удобно достъпни в YouTube - направени от Марти Колнър, който създава един свят на фантазии, недостижим за нас простосмъртните.

* * *

Следващия път, когато говорих с Дейвид, той беше в процес на неизбежното създаване на нова банда от свирепи пирати, която да свири старите хитове с цел след това да бъдат написани и нови, които да избягат от днешните модни тенденции и да хвърлят ръкавицата на песни като „Still Of The Night“ - по-скоро в творческо отношение, никой не е толкова глупав, че да очаква отново мултиплатинен албум.

„Споразумението, което направих със „Скорпиънс“, е заедно да сме хедлайнери и аз ще да пея около час в средата на концерта, защо- то за мен е добре да се възстанови издръжливостта ми след толкова много години“, казва Дейвид през 2003, върнал се обратно в зимните арени, където смята, че му е мястото.

Предишната кампания на „Уайтснейк“, турнето „Restless Heart Farewell Tour“, завършва в Южна Америка през декември 1997 година. Началото на следващото турне по случай 25-ата годишнина на бандата през януари на 2003 година - „25th Anniversary Tour“ - бележи най- дългия период между турнета в историята на групата. Най-дългото им отсъствие от сцената до момента е между края на турнето за „Slip Of The Tongue“ (официално наречено „Liquor And Poker World Tour“) и началото на турнето за албума от 1994 година „Най-големите хитове“.

„Бях много, много доволен, че ще играя ролята на месото точно в този сандвич, продължава Дейвид. - И освен това ще разполагаме само с около час на сцената, така че очевидно няма да имаме време да се лигавим. Няма да се впускаме в соло на барабани в продължение на двайсет минути. Е освен ако не се случи нещо наистина неочаквано. Но аз искам да е много стегнато. Също така записваме и най- големите хитове на живо, което никога не съм правил. Имам уебсайт whitesnake.com и членовете на моя борд ме уведомяват редовно относно исканията и желанията си и едно от тях е запис на живо. Не съм правил албум на живо от 1980 и определено няма нищо друго излязло освен нелегални записи на „Still Of The Night“, „Is This Love“, „Here I Go Again“ и другите такива като „Slow An’ Easy“. Така че основно моето усещане беше, че когато преди много години излязох на, така да се каже, турнето за сбогом с останалия свят, пях много от ранните песни, които си мислих, че ще ми е хубаво да направя, много от ранните неща на „Уайтснейк“, но те веднага остаряха. И аз определено съм съгласен с едно твое изказване, че това вече не бях аз. Това беше една определена глава от историята на моя живот, която е най-добре да оставим, каквато си е.“

„Не бива да забравяте какви са обстоятелствата, това е къщата на „Уайтснейк“, отсича Дейвид, който в някаква степен се е превърнал в усмивка от старите ленти, въпреки че би протестирал срещу това твърдение. - Това е къщата на „Уайтснейк“ и аз просто я преобзавеж- дам. Вкарвам цял куп нови интериорни дизайнери в нея. Нали знаете, най-важното при тези музиканти е, че свирят изключително добре. Казах им, че искам да видят песните. Не искам просто ей така да ги направим, искам да ги премислим - стига да запазим есенцията. Не искам да се превърнем в ретро кабаретно шоу, оставено по течението. В такъв случай просто бих се прибрал обратно в Тахо веднага! Казах им, че искам да се отнесат към песните сякаш са правили оригиналите, да видим как те биха ги направили. И сега десет, дванайсет години по-късно, как биха ги осъвременили, за да не звучат като от капсула на времето. Така че да, песните ще бъдат много познати, но зарядът, с който свирят тези момчета, е много въздействащ.“

Бандата, за която говори Дейвид по това време, се състои от него самия плюс Дъг Олдрич и Реб Бийч на китара, Марко Мендоса на бас, Том Друри на клавир, а на барабаните се завръща севернякът стоик Томи Олдридж.

„А всъщност вчера двамата седнаха и започнаха да се дразнят един друг с блус рифове, беше много освежаващо, смее се Дейвид, като говори за Реб и Дъг. - Аз съм стар фен на блус китарата. Няколко души от уебсайта ми имаха големи съмнения относно Реб, защото предишната му група, „Уингърс“ - в която аз смятам, че имаше страхотни музиканти - няма много рок слава. А аз им отговорих: „Ей, ако ми нямате доверие дори не си правете труда да идвате тук!“. Аз не слушам какво е правил някой с друга група. Слушам как свири и мисля за това с какво може да допринесе за „Уайтснейк“ и какво мога аз да направя за човека, за да иде по-напред. Този път ще се погрижа да няма поставени граници в творчески план. Имам предвид например за „Crying In The Rain“ Дъг Олдрич е великолепен; Мартин, той е великолепен за тази песен! Направо пощуря. Много е готино. Имаме страхотни музиканти, които са и великолепни хора. За Бога, човече, двамата китаристи дори излизат да вечерят заедно! Това не бях го виждал никога. Досега винаги е било приятелство само за пред камерите.“

„Власт. Пари. Хората постоянно говорят за тези неща, продължава Дейвид, все така чаровен, като насочва вниманието към Томи Олдридж, който е добре дошъл обратно заради лоялността, приемствеността и факта, че е част от двойката бойни коне, които се разбират добре и разбира се, получават добри пари. - Много рядко се връщам назад, но докато търсех нов барабанист, осъзнах, че всъщност търся Томи Олдридж Младши или Томи Олдридж Втори. Другото страхотно нещо е, че басистът, с когото исках да работя от много години - Марко Мендоса, всъщност е свирил с Томи от време на време в продължение на пет години. В музикално отношение е много трудно да намериш ритъм секция, която да комуникира добре помежду си. Защото аз градя музиката си върху това, нали разбирате? И един Господ знае колко дълго щеше да ми отнеме да намеря ритъм секция, която да си пасне. И трябва да ви кажа, че някои от момчетата не се бяха срещали никога, а още в първите дни на репетиции беше сякаш пет години са свирили заедно. Наистина се получаваше. Но в един момент с Томи седнахме да си говорим и обсъждахме как към края в „Уайтснейк“ тотално бяхме изгубили блус базата и всичко беше станало откровено крещящо и превзето. Не само дрехите. Приличахме на коледни елхи. Прекалено окичени, претрупани. А това се отразяваше и в музиката, което беше жалко. Защото аз пиша много емоционална, примитивна музика и ако бъде окичена прекалено много се губи целият смисъл.“

Интересно е, че Дейвид казва: „Много рядко се връщам назад“. Това изказване отваря врати към психиката на Ковърдейл. Първо, това е поведение, за което типичният пример е рок титанът Робърт Плант, немезисът на Дейвид и вечният умник в тяхното своеобразно съревнование. Второ, той може би е искал да констатира факт, външно наблюдение. Трето, и вероятно много показателно, ето една интерпретация, която може да сме отгатнали в процеса на действието в тази книга, а именно, че ако Дейвид веднъж е бил прескочен, измамен или ако някой не се е съгласил с него, той не поглежда назад, той не променя решението си, той остава с новото решение и с новата реалност и иска да вярва, че е бил прав.

При всички случаи Ковърдейл показва, че е достатъчно запален, за да започне да мисли за нов албум под знамето на „Уайтснейк“. „В интерес на истината, да. С Дъг Олдрич импровизирахме някакви идеи преди няколко дни. Интересно е, защото нямам желание да правя това, което се нарича корпоративен албум. Но обичам да композирам, винаги съм обичал. Имам тонове музика, но разбира се, точно в момента очевидното нещо, което трябва да направим, е да станем добре смазана машина за изпълнения на живо. Няма как да отрека, че на мен ми се работи и като репетираме заедно много ме засърбяват ръцете; някой изсвири един интересен акорд и аз веднага наострям уши. О, нямам никакви съмнения, че накрая ще се захванем да правим нещо и с Божията воля може би ще успея да запазя някаква независимост, може би чрез whitesnake.com или някой малък независим лейбъл. Просто не искам да е по другия начин, Мартин. Достатъчно ми беше. Не мога да работя в индустрия, в която на хората не им дреме за музиката. Ужасно е! Артист като Том Пети излиза с тематичен албум, за Бога.“

* * *

Междувременно членовете на „Уайтснейк“ от класическата им ера - Нийл Мъри, Бърни Марсдън и Мики Муди - сформират банда с името „Company Of Snakes“ (еволюирала от „The Snakes“), като първо пускат концертен албум през 2001 със стар материал на „Уайтснейк“, наречен „Here We Go Again“³⁴, a след това през 2002 и „Burst The Bubble“, солиден старомоден хард рок албум с оригинали, предложени като алтернативна вселена на „Уайтснейк“.

„Включва няколко парчета, които Бърни и Мики записаха с бандата, когато се казваха „The Snakes“, обяснява Нийл Мъри относно „Burst The Bubble“. - Тогава вокалистът и ритъм секцията бяха норвеж- ци. Този албум излезе само в Япония, така че сега ни се отдава добра възможност да вземем онези песни, да им преправим аранжиментите и да ги запишем отново. Ние се стремим към това, а не да бъдем кавър група на нас самите. А Стефан Бергрън е певецът. Много ортодоксален, блусарски рок. Със сигурност звучи като нещо, което произтича от „Уайтснейк“ каквито бяха, със сигурност не е радикално различен.“ „То си е класически британски рок албум, добавя Марсдън. - Има привкус на това, което винаги сме правили, но не сме се опитвали да останем съвсем същите, каквито бяхме преди. Мога да композирам само по определен начин, защото аз така пиша песни, но се опитвам да включа и някои теми, които вълнуват хората днес. Но в края на краищата, аз винаги съм си падал малко музикален ковач, защото винаги съм се интересувал повече колко добра е една песен, отколкото колко добра може да стане с добра постпродукция. Опитахме се да работим по този начин. Няма много от това, на което ние викаме неестествени наслагвания. Просто солата на китара, които ние направихме и се опитваме да пресъздадем на сцена. Най-тъпото нещо, което можеш да направиш според мен е да запишеш в студиото нещо, което после не можеш да изпълниш на сцената. Така че ми се иска да мисля, че по наш собствен начин сме традиционна британска банда.“

Бандата работи с Йорн Ланд, но както обяснява Марсдън, това било нездравословно за тяхното чувство за легитимност. „Йорн е добър певец. Такава беше ситуацията, нямам неразчистени сметки с него или нещо от сорта. Направихме два албума - един на живо и един студиен. Студийният беше само за Япония. Пуснаха го само там, а той пя добре. Проблемът, който аз имам с Йорн, е, че той е клонинг на Дейвид Ковърдейл. В началото беше почти забавно, но се стигна до момент, когато беше смущаващо. Защото вместо да имаме банда, която работи с материла от „Уайтснейк“, ние почти имахме нейно копие. За мен и Мики Мууди беше невъзможно да бъдем в банда, която копира „Уайтснейк“, защото ние бяхме създателите и. И не бих могъл да споря с хора като теб, които ми поставят този въпрос, защото ние имахме фронтмен, който въплъщава Дейвид.“

Поглеждаме напред към 2013 и тази основна идея е продължена в нова банда, наречена „Snakecharmer“37 с бившите членове на „Уайтснейк“ Нийл Мъри и Мики Мууди. Те излизат с едноименен албум, който е не по-малко солиден и наперен от „Burst The Bubble“.

„Не беше предварително замислен, разсъждава Мууди. - Не е като да сме седнали и да си кажем: добре, аз и Нийл сме от „Уайт- снейк“, а Лори Уайзфийлд е от „Уишбоун Аш“, така че трябва да звучим като кръстоска между „Уайтснейк“ и „Уишбоун Аш“. Просто се събрахме и измислихме някакви музикални идеи, които дадохме на Крие Оуси, певецът, защото никой от нас не пише текстове, така че очевидно всичко отиваше към него. Но за да бъдем напълно честни, аз и Нийл бяхме е „Уайтснейк“ в ранните години, така че част от тази музика е генетично заложена някъде вътре в нае. Стои си там, въпреки че тази банда не е замислена като конкуренция на „Уайтснейк“. Да има две китари винаги ми е харесвало, просто ми допада така. Стига момчетата да са на една и съща вълна.“

„С Бърни Маре работих дълго време, не само в „Уайтснейк“, но и в други банди, а е Лори беше ново. Познавах Лори отпреди, но не бяхме работили заедно. Всъщност ние вее още не сме свирили на живо, така че може да се очаква още много от мен и Лори. С този албум ние просто започнахме е много професионален подход. Не се размотавахме. Не че сме имали и възможност да се размотаваме. Но като се има предвид, че аз и Нийл участваме в бандата, със сигурност ще има очакване у хората, че ще чуят нещо, което се доближава до звученето на „Уайтснейк“ от ранния им период. Нямаше начин да опитваме друго. Част от нашите корени са в ранната банда, ние бяхме там, ние помогнахме да еъздадем онова звучене, така че то е в нае и ще излезе така или иначе. Това е и звукът на двете китари.“

В крайна сметка като включим и „M3“ имаме поредица от банди за известно време (което вее още продължава), които служат като алтернативи на „Уайтснейк“; и пряко: свирейки неща от ядрото е хитове на „Уайтснейк“; и непряко: заради това, че прерастват в нещо самостоятелно и се обогатяват е добри оригинални композиции, изпълнени със зрялост и апломб. И докато „Уайтснейк“ не композират и не записват нов материал до 2008 година, Мууди, Маредън и Мъри предоставят храна за мисълта на верните фенове на „Уайтснейк“. В средата на 2014 Бърни е на ръба да пусне самостоятелен албум, обсипан със звезди, а Нийл и Мики са на път да затворят сделка със своя лейбъл „Фронтиъре“ за втори албум на „Snakecharmer“.

„Е, мисля, че има доста от „Ready An’ Willing“ вътре, отбелязва Маредън относно албума, над който е работил през последната година с работно заглавие „Shine“. - И нали знаете, че Дейвид пее в него, а това е фантастично. Да го привлечем да участва за мен беше много, много хубаво. Просто го почувствах... как да кажа, усетих, че така е правилно. Да запишем инструментала и после да му кажа: „Приятелю, искаш ли да изпееш текста?“, а той каза: „Да, разбира се“. Така че беше страхотно. Не беше нужно да си звъним през мениджъри, за да го направим. Просто двама души, които се разбраха помежду си. Той го направи и беше страхотно. После се включи и Джо Бонамаса - всъщност Джо участваше отначалото и стана така, че през него се срещнах с хората от лейбъ- ла. А аз свирех от време на време с Джо в продължение на две години, той ме е канил на участия и разни такива, и накрая момчетата излязоха и казаха: „Искаме да направиш албум за нас“. И аз им казах: „Добре, ще направя албум за вас, но искам Джо да свири в него“.

„Свирих с „Олмън Брадърс“ миналия петък, продължава Марсдън, за да илюстрира въздействието, което „Уайтснейк“ все още имат - а и за да разкаже за включването си в новия албум на Джак Брус. - Това беше в „Бийкън“. Това са нещата, които аз правя с Джо и с други хора, опитвам да се наложа като соло музикант. Да се срещам с хора на това ниво. Което е фантастично, защото аз съм сравнително непознат, особено в Ню Йорк. Така че беше страхотно, бях зашеметен от начина, по който ме посрещнаха, когато излязох. Беше наистина много позитивно, просто беше една от онези специални вечери.“

* * *

Оставяйки страничните проекти настрана, „истинските“ „Уайтснейк“ наистина се завръщат към правенето на албуми с „Good To Be Bad“, който излиза на 21 април 2008 и включва поредица от песни, отново закотвени в миналото, от Ковърдейл и Томи Олдридж. Албумът е посрещнат с отворени обятия и може да се приеме като продължение на колосалния блус метъл, който разтърси света през 1987. За жалост, за да спазим обещанието си да създадем за вас книга за оригиналния, последователен път на бандата, ще трябва да оставим историята за направата на този албум за друг път.

„Просто правя най-доброто, което мога, във всяка ситуация, казва Ковърдейл в кратък коментар за „Радио Метъл“. - Но да, интересно е. Нямах планове да правя нов албум, така че това си е едно ново приключение и за мен е много освежаващо. Когато пак събрах „Уайтснейк“ през 2003, нямах намерение да се връщам обратно в звукозаписния бизнес. Исках просто да свиря музика на живо. Това винаги ми е доставяло най-голямо удоволствие. Така че събрах фантастична група и си изкарвахме толкова забавно по време на турнета, че казах: „Хайде да правим това за по няколко месеца всяка година“. Преди правех турнета веднъж на три години, така че много от песните ми бяха свежи. Но ако правиш турне всяка година започваш да усещаш как много от тях остаряват. И си помислих, че ако на мен ми се струват стари, то може би е така и за някои хора от моята публика. И точно тогава, като по поръчка, Мик Джагър ми каза, че „Стоунс“ са правили албуми, за да си промотират турнетата. А, това е обратното на начина, по който аз започнах! И той беше напълно прав: направихме нов албум със свеж материал, беше невероятно, прие се много добре, беше много успешен. И когато направихме турне през 2008 и 2009 имахме около 50 процента нови песни в концертите си, което дава енергия и на старите парчета. Беше ситуация, в която всички печелят.“

„Нямахме търпение, но и бяхме леко неспокойни за нашето завръщане в играта с това CD, обяснява Ковърдейл в разговор с Роб Кавуто, като чертае пътя на прехода от „Good To Be Bad“ до следващия зашеметяващ студиен албум „Forevermore“, издаден на 9 март 2011. - Той също беше много добре посрещнат, беше голям тласък за самочувствието ни, не само за Дъг Олдрич и мен като създатели на музиката, но и за продуцентския екип на „Los Bros Brutalos“, Дъг, Майкъл Макинтайър и аз. Такъв успех ти дава кураж да пристъпиш напред. Няма начин да се впуснеш в прогресивна глупост, както обичахме да казваме през седемдесетте: „Трябва да прогресираме от последния албум“. Всички тези песни са кръвни роднини една с друга. Нашата мисия е: можем ли да разкажем историята по-бързо и да направим песента по-добра. Така се случи, че аз и Дъг Олдрич имаме страхотно приятелство, което прерасна в дяволски добро партньорство в композирането. Почти телепатично е и се забелязва в нас по време на репетиции, когато Дъг и бандата схващат нещата мигновено, няма нужда от много приказки. За мен последователността и много- странчивостта на албумите са нещата, които неизменно ме карат да се чувствам удовлетворен. Да направим такова CD, че като излезе, да нямам търпение да си го пусна в колата и да набича звука.“

„Мисля, че беше заради моя съкомпозитор, моя невероятен китарист и съавтор на песните - Дъг Олдрич, продължава Дейвид, запитан от „Радио Метъл“ относно повишеното ниво на „ритъм, блус и соул“ във „Forevermore“ за разлика от неговия предшественик. - Двамата с него получихме прилив на самочувствие след „Good To Be Bad“. Така че си казахме „Майната му!“. Най-важното, което хората знаят за „Уайтснейк“, е, че ние композираме, свирим и изпълняваме музиката, която ни харесва да правим. Ние не правим музика за някого другиго - освен ако нещо не ни хареса. Идентичността на „Уайтснейк“ включва хард рок, ритъм & блус, соул, мелодии, забавление, майтапи... Да се надяваме, че са добри мелодии, които се запомнят. Това правим ние; ако тези неща ви харесват, по всяка вероятност ще харесате и „Уайтснейк“.“

Но в духа на гореспоменатия коментар на Джагър към Ковър- дейл, същинската работа на бандата е в нейните редовни турнета, заедно със съпътстващите CD-та и DVD-та, които се продават покрай това и които продължават да напомнят на феновете за богатия каталог на групата, който си заслужава да бъде преровен.

Групата е неуморна концертна машина. Добър пример за настроението в бандата и терена, който обхождат в момента, е това, което ми казва Олдрич по време на турнето им „The Rock & Roll Rhythm & Blues Show Tour“. „Винаги се вълнувам много, когато свиря песента „Ain’t No Love In The Heart Of The City“. Когато обсъждахме списъка с парчета, които да свирим на концертите, Дейвид много искаше да я включим. В началото аз не бях сигурен как ще мине, въпреки че това е страхотно парче и е много забавно за изпълнение, но не знаех как ще се възприеме, защото има по-различна енергия. Но, човече, мина супер. Това е една от онези стари песни ала Боби Бланд, които Дейвид е направил в първия си албум, предполагам. Но ние я свирим по-мазно, от това, което някой би очаквал.“

„В Северна Америка, продължава Олдрич, описвайки съвременния вариант на бандата, - хората се сещат за „Is This Love“ или „Here I Go Again“ и това са убийствени песни, но има и една друга страна на „Уайтснейк“, която хората дори не познават - това всъщност е една банда, базирана на блуса. А Дейв очевидно е един от най-страхотните блус-рок изпълнители, и е просто страхотно да гледаш как тази песен се възприема толкова добре, така че мисля, че ще я оставим. Както и някои неща от „Ready An’ Willing“. Има песен от първия албум на „Уайтснейк“, наречена „Take Me With You“, която е истинска рок-блус фурия. Има и някои малки изненади, като например части от албума „Coverdale Page“. А всъщност едно от най-страхотните неща е, че свирим малко и от „Дийп Пърпъл“. Направихме „Burn“ миналата година, но не я направихме през 2003. Така че засега ще направим една готина смесица между „Burn“ и „Stormbringer“. Аз поработих и по аранжимент на „Mistreated“, но тя най-вероятно ще остане за по-нататък. За- щото в сегашния си вариант, сетът звучи много добре.“

„Аз съм стар фен на „Уайтснейк. Очевидно на всички им хареса да свирим песните от „Slide It In“, но аз мисля, че това разказва само половината история на „Уайтснейк“. И мисля, че има начин да се обедини звученето от ранния им период с комерсиалното звучене от 80-те. И в някакъв смисъл, това е, което се опитваме да направим с Дейвид. Аз мисля, че може да се запази цялостното звучене на старото и новото едновременно и това е, което ние правим. В основата е блусът, простотата, рифовете, базирано е на китари - мисля, че това е най-добрият начин да го опиша. Има няколко неща в сета, които... има малко музика, която Дейвид и аз композирахме и нарекохме „Snake Dance“38. В началото бях само аз, с водеща китара и такива работи, но после попитах Дейвид дали мога да включа вътре повече неща от Реб. Опитах се да го направя повече в стил „Олмън Брадърс“, защото ги обожавам. Очевидно е по-твърдо от „Олмън Брадърс“, но аз много се вълнувам за това. Има хармонии на моменти, после пък си разменяме музикални фрази и леко се предизвикваме, после пак сливаме мелодиите; работим в много позитивна атмосфера.“

По това време „Уайтснейк“ нямат планове да правят следващ албум след добрата работа по „Forevermore“. Изглежда Дейвид е по- скоро на етап почетна обиколка, издава концертни албуми и празнува преиздадени юбилейни албуми. Увеличава се също и мълвата, че неговият легендарен лъвски глас се влошава. Няма нищо срамно в това, за всеки от нас ще дойде моментът за пенсиониране. Въпреки че, в интерес на истината, Дейвид - както и Робърт Плант, който е кажи-речи в същия жанр и възрастова група - теоретично могат да продължат да пеят и след 70-годишна възраст, но трябва да се напишат нови песни, които да служат на по-богатия тембър и по-ниския регистър, които отразяват реалностите при човешкия процес на остаряване. И може би и двамата трябва да оставят назад старите песни, въпреки че в случая на Дейвид, това може би не би било много практично. С други думи, за щастие, и двамата са мъже на блуса, така че остаряването може да им отвори нови врати във вокално отношение.

Междувременно Дейвид продължава да прави турнета, обикновено в ретро програми с хеър метъл банди, като най-крещящият пример е турнето „Rock Never Stops“, на което „Уайтснейк“ споделят сцената с „Уорънт“, „Кип Уингър“ и „Слотър“.

„Беше голямо разочарование, споделя Дейвид за нашия сайт „BraveWords“ относно една неотдавнашна конфигурация. - Създаде повод да уволня мениджъра и агента си. Определено не беше от този тип турнета, които търся. И когато се върнах, първата ми работа беше да уволня мениджъра си, а наскоро и агента си, защото не ми донесе нищо полезно. Опитвам се да избягам от начина, по който ме възприемат в нощните радио предавания - в общи линии, продукт от комбинация на мощни китари и топирани прически. Та аз бях в „Дийп Пърпъл“, за Бога. Продал съм 70 милиона албума, което за мен означава повече от три видеоклипа по MTV. Аз съм гвоздей в програмата на всеки голям фестивал в Европа, така че какво, по дяволите, става тук?“

„Когато наскоро приключвах нещата с агента си, му казах, че няма разлика между хората в Норвегия и в Чикаго. Няма разлика между хората в шибаната Атина и в Детройт. Така че защо да не можеш да изнесеш работата, на която съм свикнал, някъде другаде? Ако колата ми не може да вдигне 60 мили в час, ще я заменя с друга, която може. Толкова е просто и не е негова вината. Той има своя собствена визия и аз не я споделям. Ако това означава да не правя турнета в Щатите, ще ми бъде много тъжно, но няма да правя... Има някои банди от 80- те, които наистина ми харесват, като „Тесла“. Аз съм им голям фен. С удоволствие бих излязъл с тях. В останалата част на света успявам да привлека 14, 15, 16-годишните и се чудя, няма ли какво друго да правят в Гьотебог във вторник вечер. Но те пеят текстовете на песните и причината, поради която идват на концертите на „Уайтснейк“, е това, че новият рок не им дава това, от което имат нужда. Много от събитията, в които ме включват в Щатите, имат забрана за посещение на лица под 21 години и затова по-младите не могат да влязат да ме гледат.“

Така че не мислете, че този стар блус-рок боен кон скоро ще остави микрофона. Неговото фантастично пътешествие, с което възсяда две музикални традиции и наследства - британското и американското - го е отвело прекалено далече, за да спре да празнува пътуването, пресичането на Атлантика към света на несметните богатства.

„Не, не, мисля, че пенсионирането ще дойде, когато... дори не мога да го изрека, смее се Ковърдейл. - Аз все още съм фронтменът на рокендрол банда, която все още е успешна. Иди че разбери. Току- що разбрах, че дъщеря ми е имала безпроблемно раждане на втората ми внучка. Животът е богат. Перфектен е. Балансиран е и е винаги напред и нататък. Песните, които пиша с Дъг, са страхотни. Човекът е партньор мечта и ни е било писано да работим заедно и мисля, че мога да водя нещата към успешен край.“

И така, дори на Дейвид да му е трудно да изпълнява старите високо-октанови хитове - както повечето от тези бесни и трескави фронтмени-богове - той ще продължава да се стреми да е в светлините на прожекторите. Той е прекалено горд, човек, който прекалено добре умее да забавлява публиката, прекалено много иска да остане млад и има прекалено силни амбиции да остане с големи букви в рок историята. В това са вплетени и доброто, и лошото, но най-вече го има вдъхновението на невероятния човешки дух, което е в сърцето на родения артист, човек с ясно съзнание за собствената си стойност, защото, както Джон Калоднър хиперболизира в описанието си, Ковърдейл притежава царствено присъствие и поведение, впечатляващи до такава степен, че собствената му непоколебима вяра в себе си е просто откровено отражение на реалната ситуация.

Напрегнатият спор „за“ и „против“ неговото място в рок историята... ами, това ще зависи от самия Дейвид и как той ще продължи остатъка от кариерата си, реално как ще я завърши. Дали ще изпусне момента да слезе от сцената и ще се превърне в обект на подигравки; или ще се поклони за последен път с достойнство точно когато му дойде времето, и легендата за умелия британец с мъжествената челюст и котешкия глас ще продължи да расте, бавно и полека, десетилетия напред.