Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Албумът „Slide It In“ - „Трябва да разкараш старите“

От тук нататък става малко сложно, но няма да се плашите.

В края на този процес ни чака грабващият албум, наречен „Slide It 1п“... всъщност два албума с едно и също име: единият за фенове- те у дома във Великобритания, а другият, позагладен и подсилен, за апетита на американската публика - и по-специално за тълпящите се метъляги, привлечени от музиката на Западния бряг, която скоро ще получи и своето име, хеър метъл, заради буйните коси и топирани- те прически на групи като „Ратс“, „Докенс“, „Мотли Крю“ и „Куайът Райът“.

Но първо трябва да минем през нова сделка за албума с изгряващия американски лейбъл „Гефен“, по името на човека-живак, който стои зад него, Дейвид Гефен. Този Дейвид чул, че другият Дейвид иска да сменя мениджмънта и веднага изпратил A&R²⁹ корифея Джон Калоднър в Англия, където излизат на вечеря с Ковърдейл и Кози Пауъл. За застраховка Ковърдейл държи в джоба си телеграма от Ахмет Ертегюн и Дъг Морис, в която пише, че „Атлантик“ са му сигурни, ако ги иска.

„Историята е много объркана и включва много детайли, започва Калоднър. - Във версията на Дейвид Ковърдейл, „Гефен Рекърдс“ оцелява, а мен ме уволняват и фалирам. Така че не е точно приказка за лека нощ. Но неговата версия е леко хигиенизирана. Винаги съм обожавал „Уайтснейк“ и винаги съм обожавал пеенето на Дейвид Ковърдейл. Смятах, че е един от най-добрите певци в света и доста време го преследвах, правех всичко възможно да подпиша договор с него. Тогава работех в „Гефен“. Когато договорът на Дейвид с Джери Грийнбърг [„Мираж Мюзик”] някак си се разтури - не знам защо - той се оказа със свободни права за САЩ, Канада и Япония. И така подписах с него в края на ’83. Подписахме за САЩ и Канада, защото „Гефен“ не искаше да плати за всички права, понеже не знаеше много за тази група. Така че за Япония подписаха с Джак Матсамура от „Сони“-Япония.“

„Смятах, че са страхотна комерсиална рок банда, продължава Калоднър. - Проблемът беше, както казах тогава и на Ковърдейл, че колкото и да харесвам останалите в групата, те не бяха толкова добри, колкото него. Той беше суперзвезда, а по онова време влизахме в ерата на групи като „Бон Джоуви“, нали разбирате, големите суперзвезди, и аз смятах, че гласът и песните на Ковърдейл са не по-лоши от всичко останало.“

Групата, която тръгва по дългия и витиеват път до записването на „Slide It In“ в двете му версии и паметното турне след това, се състои от тройката от предишния албум: Джон Лорд, Мики Мууди и Дейвид Ковърдейл. С тях е и китаристът Мел Гали, чието име присъства в „Saints & Sinners“ като беквокалист, но реално той е нов в групата. Може би не чак толкова нов, защото той, заедно с басиста Колин Хоч- кинсън и барабаниста Кози Пауъл, вече са част от новата „Уайтснейк“ в момента, когато албумът излиза по щандовете, и участват в турнето за промоцията му.

Ето какво обяснява Мики Мууди, който скоро ще се превърне в бивша „змия“: „Записахме „Slide It In“ в Мюнхен. За мен атмосферата беше почти болнична, това вече не беше същата банда. В края на годината напуснах групата, след европейското турне през есента на ’83. Не си бях изкарал никак добре. За останалото питайте Дейвид. „Гефен“ имаше интерес да го докара в Щатите и да направят нова „Уайтснейк“. В крайна сметка махнаха доста от моите изпълнения и тези на Мел Гали и сложиха Джон Сайкс. Дотогава вече ме нямаше, така че не мога да ви кажа повече. Трябва да питате Дейвид по този въпрос. Но не беше същото, нека така да го кажа. Бандата от 1983 не беше тази „Уайтснейк“, която познавах и обичах“.

В стилистично отношение води ли промяната на посоката към по-американско звучуне и абсорбиране на влияния от комерсиалните, мелодични американски хард рок банди?

„Не мисля, казва Мууди. - Обсъждали сме други групи, но никога не сме сядали да си кажем, че трябва да отидем в тази или онази посока. Но аз виждах какво се случва, виждах какви са хората, които идваха от Щатите да ни слушат и да ни оглеждат, а после говореха за бизнес с Дейвид. И си казах, че вече не съм част от това, че съм в грешната група. Така че в музикално отношение всъщност ставаше дума повече за това, което Дейвид пишеше с Мел Гали; аз не участвах в написването на песните, освен в „SIow An’ Easy“, която е епична песен за слайд-китара. Така че, ако трябва да бъда честен се чувствах като студиен музикант в онзи конкретен момент, а това не ме правеше много щастлив.“

Другият китарист в групата, Мел Гали (който вече не е сред нас, почина от рак на хранопровода на 7 февруари 2008), скоро също ще се окаже извън сметките, но по никакъв начин не става дума за уволнение. Братът на Мел, Том, който пише текстове и продуцира, може да добави един интересен детайл от историята. Явно двамата са работели по нов албум на „Трапийз“, когато Дейвид им се обажда. „Общо взето вече бяхме направили демо с шест песни, преди Мел да отиде в „Уайт- снейк“. Тогава Ковърдейл ги чу и предложи на Мел да замени Бърни. Поиска и две от песните в демото, които в крайна сметка се озоваха в албума „Slide It In“. На едната и смени името на „Gambler“, а другата се казваше „Give Me Just A Little More Time“. Имахме опцията да отидем с „Трапийз“ при „Уорнър Брадърс“, но Мел избра да се присъедини към „Уайтснейк“.

Мел получава тежко нараняване на ръката при инцидент в един лунапарк, а съпътстващото увреждане на нервните окончания му пречи да свири на китара. По-късно възстановява част от способностите си чрез механично устройство, наречено „орлов нокът“.

Мел все пак е част от американската версия на албума. В нея (но не и в британската версия) му прави компания самонадеяният нов китарист на име Джон Сайкс. С ярък стил, привлекателен и хеви метъл до дупка, Джон има леко американско излъчване, въпреки че всъщност е британец. Работил е с „Тайгърс ъф Пан Танг“ и „Тин Лизи“. Сайкс е избраният, но не е бил първият избор. Ковърдейл си мислел за Майкъл Шенкер и съвсем сериозно имал желание да вземе Адри- ан Ванденберг, който му отказва, защото нещата вървят много добре със собствената му банда „Ванденберг“, по-специално с едноименния албум и песента „Burning Heart“, която е малък хит и която Дейвид харесва.

„Знаех, че Дейвид Ковърдейл може да изпее хит, размишлява Ка- лоднър. - Но беше трудно решение, защото знаех, че единственият вариант да се получат нещата е да сменим един от китаристите с някой, който е млад, пращящ от енергия и който има добри музикални идеи - и това беше Джон Сайкс. Следях развитието му с „Тин Лизи“, следях кариерата му и отпреди. Той беше доста млад. Беше и доста арогантен, но се срещнах с него и чух някои от нещата, които сам беше написал и тогава реших, че това е нашият човек.“

Калоднър не се изразява ясно относно бъдещето на Мел Гали. Запитан дали Гали би останал в групата, ако е нямал тази травма на ръката, Калоднър казва: „Не и що се отнася до мен. За мен той си тръгваше така или иначе. Може би Ковърдейл не мислеше така, но аз нямах съмнения. Джон Сайкс е китарист от ранга на Джеф Бек или Клептън; той беше в лигата на големите. А беше и много добър композитор и пееше страхотно - нещо, което много хора не знаят. Вярно, не беше Дейвид Ковърдейл, но спокойно можеше да е вокалист на група ако поиска. Когато ги гледах с „Тин Лизи“, за мен той се открояваше. Спомнете си, че говорим за 80-те. Това момче беше в топ 10 на най- добре изглеждащите рок музиканти. Той изглежда като Бон Джоуви. Висок, рус, правилни черти, стегнато тяло и освен това беше страхотен музикант“.

Калоднър не забелязва да има проблеми с дрогата, въпреки че Сайкс е затъвал в хероина по време на залеза на „Тин Лизи“. „Не, не и тогава. Имаше много лични проблеми. В смисъл, знам толкова много смешни истории за съпругата или съпругите му, приятелките му и какво ли не. Често се случваше някоя от тях да дойде в „Гефен“ и да му стовари багажа във фоайето на офиса. Случвало се е поне 2-3 пъти през годините.“

„Албумът „Slide It In“ беше първият, който направих на собствени мускули и по собствени правила, след като се откачих от бившия си мениджър и поднових групата, обяснява Ковърдейл. - Всъщност албумите са два: един вариант за Щатите и един за Европа. Джон Сайкс дойде на прослушване, след като бяхме завършили албума. Или по- скоро, докато го записвахме. Кози Пауъл изобщо не го хареса [смее се], не мина много добре. Но аз поддържах темата за него и в крайна сметка - все пак аз взимам крайните решения, защото е моята група - казах на Кози, че съжалявам, но ще се наложи да не се съобразя с мнението му. Бях убеден, че Джон може да ни вдигне на следващото ниво. Той е много мощен китарист, много талантлив млад човек, няма спор.“

Колкото до промяната в музикалната посока, Ковърдейл казва: „По онова време все още не бях прегърнал идеята за героичния китарист като централна фигура на сцената. Работех с много компетентни музиканти, истински професионалисти, но те не бяха типичните... не бяха това, на което се вика типичен рок-китарист. Една вечер Ка- лоднър седна с мен и ми каза: „Дейвид, никой не се доближава до това, което ти правиш. Но никога няма да достигнеш пълния си потенциал, ако нямаш китарист, който да те допълва с присъствие“. И ми цитира примери с Джагър/Ричардс, Пейдж/Плант, Долтри/Таунсенд. Аргументите му ми направиха силно впечатление. Мисля че до голяма степен, подсъзнателно, моята съпротива идваше от това, че бях виждал как Ричи злоупотребява с властта си. И без да го осъзнавам съм бягал от този сценарий, защото той ме караше да се чувствам некомфортно, въпреки че този тип китаристи бяха истински вдъхновяващите за мен. Така че винаги ще бъда благодарен на Калоднър, че доведе Сайкс, защото определено протичаше ток между двама ни. Този вариант би могъл да бъде непобедим“.

Говорейки пред Уинстън Къмингс от „Хит Парейдър“ в онези дни, Ковърдейл казва следното: „Джон показа, че може да се справи с всичко самостоятелно. Нещо повече, той придаде на старите ни неща още повече заряд. Той идва от хеви метъла, а не от блуса и това дава на песните ни по-силен фокус. Когато майка ми за пръв път видя снимки на Джон, ми каза: „Дейвид, да не си полудял? Сега вече никоя мацка няма да се загледа по теб“. До този момент не бях мислил за това, но присъствието на Джон ме мотивира да вляза в най-добрата форма, в която съм бил някога. Неговото идване в групата ни съживи не само музикално - той е брилянтен китарист - но ни даде и мотивация да подобрим сценичното си поведение и да станем по-секси. Всички тези елементи, взети заедно, ни направиха група от най-високо ниво за всяка ситуация“.

„Никога не съм 6ил голям фен на клавирите, продължава Ковъ- рдейл относно още една смяна в персонала. - Ролята на Джон Лорд в групата ставаше все по-минимална в последните няколко години. Обичам Джон като брат - все пак се знаем още от времето с „Пърпъл“ - така че, когато дойде обаждането, че той иска да се съберат пак с „Пърпъл“, напълно го разбрах. И реших, че от сега нататък, ако ще има клавири, то ще е само, за да загладят звука ни.“

Относно „Slide It In“ Ковърдейл си спомня: „Това беше първият ми албум с „Гефен Рекърдс“ и Джон Калоднър препоръча Еди Креймър за продуцент. Аз знаех името му от нещата на Джими Хендрикс. И бях много, много развълнуван. Но скромното ми мнение е, че този човек е един шарлатанин. Изобщо не усещах да има каквото и да било про- дуцентско виждане. Другите музиканти изобщо не го харесаха. Беше много разочароващо. Страшно се бавехме с албума, а аз трябваше да съм гвоздея в програмата на „Monsters Of Rock“, фестивалът в До- нингтън, но албумът не беше готов. И тогава предложих да пуснем краткосвирещ албум за Англия, с 3-4 песни. Поне за това имахме достатъчно материал. Но докато правехме микса, той замина за Ню Йорк - аз не можах да повярвам, това беше нелепо“.

Ето какво отбелязва Сайкс пред писателя Пол Хънтър относно разликите между „Уайтснейк“ и „Тин Лизи“: „Опитвам се да не сравнявам групите. Обичам тази група, така че няма смисъл от сравнения. Но това, което ще кажа, е, че ми харесва свободата, която имам с „Уайтснейк“ на сцената. Не ми се налага да се тревожа дали ще настъпя някой друг китарист по мазола и това е приятно чувство. Дейвид изисква много от всички, но не повече отколкото изисква от себе си. Знаем, че имаме добър шанс да станем една от големите банди в Америка и искаме да се възползваме от това. Дейвид не командори. Това е група в истинския смисъл на думата. На никого не му се налага да остава на заден план“.

„Талантът на Джон Калоднър беше да хване една вече съществуваща банда и да я преобрази, обяснява Бившият му колега от „Гефен Рекърдс“, Том Зутаут, който също е едно от имената в бизнеса. - Той хващаше един музикант и го местеше от тази в онази банда и се получаваше супергрупа, като Asia например. „Аеросмит“ имаха големи проблеми, защото Стивън Тайлър и Джо Пери не се понасяха, но

Джон се намеси и пак ги събра, даде им нова енергия и ги преоткри. И в крайна сметка ги превърна в поп-банда.“

„Джон имаше ухо за рок-музика, която може да се пренесе в поп формати и да продаде милиони плочи. Той запозна „Аеросмит“ с Даян Уорън и заедно направиха този огромен хит „I Don’t Want To Miss A Thing“³⁰. Възкреси кариерата и на Шер, въпреки че тя не пее метъл. Той имаше дарбата да хваща хора, които са отритнати или в края на кариерата си и да ги преоткрива. „Уайтснейк“ например бяха група, която имаше няколко албума в Англия, които никой не беше чувал и не им се получаваше. Джон успя да ги направи една от най-големите групи на 80-те, като ги преоткри и работи с тях, за да намерят нови таланти, които да пишат по-добри песни, да правят по-добри албуми с по-добри продуценти и да не издават албум, докато нямат достатъчно добър материал. С една дума, помогна им да намерят по-комерсиален звук и да надскочат блус основата си.“

„Винаги съм бил много горд от гласа си и мисля, че в „Уайтснейк“ получавам добро поле за изява, казва Ковърдейл. - За съжаление, типът музика, който свирехме, беше много блусарски и много американци го смятаха за старомоден. Те гледаха на блус-рока като на нещо от началото на 70-те, а не от 80-те. Е, музиката, която правим сега, пак е блусарска, но е по-актуална.“

И така, планът изисква нова банда за Дейвид. Относно Бърни и Мики Калоднър повтаря: „Това са страхотни хора, но просто не бяха достатъчно добри да свирят с Ковърдейл. Бяха чудесни като хора. Това беше едно от най-трудните неща, които трябваше да направя. А какво да кажем за Джон Лорд, още един изумителен човек. Той си тръгна по собствено желание, но другите двама искаха да останат в „Уайтснейк“. В смисъл, те бяха в групата от самото начало с Ковърдейл“.

* * *

Британската версия на „Slide It In“ е посрещната със смесени чувства и няма как да достигне нужното ниво като за първи „продукт“ на Калоднър с бандата. Версията на Мартин Бърч - постпродукция, микс, аранжименти, както искате го наречете - е разкритикувана заради твърде многото клавири и твърде подчертания бас. Може да се поспори по този въпрос, не е лесно да се каже коя версия е по-динамична - просто песните са динамични, буквално изпълнени с „пунктуация“.

Може би в британската версия китарните сола са по-мелодични и се доближават повече до стила на „Тин Лизи“. Което е странно, като се има предвид, че бившият член на „Тин Лизи“ свири само за американската версия. Но трябва да се признае, че се различават в много детайли. Просто тези детайли не водят до някаква по-специфична философия или открояваща се концепция. И ако се твърди, че Мартин Бърч е по-старомоден, това също не звучи достоверно. Истината е, че и неговата версия на „Slide It In“ е голяма стъпка напред като детайл, прецизност и динамика спрямо предишните пет албума на групата, по които е работил до момента и за които може да се каже, че са старомодни по някакъв начин, освен може би „Come An’ Get It“, който не се води по никаква мода.

Ако казаното по-горе звучи като една манджа с грозде от мнения, включително такива, които си противоречат - ами, такова е естеството на изкуството. Нека кажем просто, че двете версии звучат различно една от друга. Но нека отбележим също така, че е трудно да се каже коя звучи „по-британски“. Имам предвид, че ако хванем всичките 25 значими, нарочни промени, направени за щатската версия, един проницателен слушател би забелязал, че само една трета от тях са насочени към това, което харесва американската публика, може би една трета към британската и една трета, за която можем да спорим до сутринта.

В обобщение Калоднър казва: „Имаше голям спор между Дейвид и мен, защото аз настоявах, че Мартин Бърч не е правилният човек за микса на албума. И така, версията, издадена в Европа, беше миксирана от Мартин Бърч, но тази, която излезе в Канада, САЩ и Япония беше миксирана от Кийт Олсен“.

„О6що взето, ако Дейвид искаше да остане с мен и да успее, продължава Калоднър, - той трябваше да смеси албума наново - това беше единственото ми условие. Така и стана, направихме микса с Кийт Олсен. Смешното е, че аз го направих само за САЩ, Канада и Япония, но в крайна сметка Рупърт Пери, който беше шеф на ,EMI International“ поиска да използва моя микс за изявите пред пресата за албума от ’84. Другата версия просто беше ужасна. Мартин Бърч винаги много засилва високите, средните и почти няма бас. Много са небалансирани. Стилът му е много „не-американски”; миксира в много ограничен спектър. Звучеше тънко и схлупено. Но като цяло мисля, че албумът беше страхотен. Страхотен американски AOR³¹ албум. Просто ми се струваше, че от него няма да излязат хитове за американските поп и рок радио-станции.“

„Леле, впечатления за Джон Калоднър, смее се постоянно развеселеният господин Олсен. - Той имаше ясна представа какво иска за този албум. Прекарваше много време с нас, докато не дойде време за ежегодното му пътуване до... някъде в Азия май. Той казваше, че там се отнасят с него като с Бог, защото обикаля в бял костюм и има дълга брада. Някъде в архивите имам една рисунка, която Дейвид направи и аз я копирах. Нещо като картичка за „добър път“. Джон винаги казваше [имитира го с носов глас]: „Не се е получило случайно така; такава беше концепцията“. Вече не мога да го имитирам. Преди бях много добър. Но аз не съм говорил с Джон, откакто се видяхме случайно на едно летище, когато той вече работеше със „Сенкчуъри“.

Запитан каква е „функцията“ на Калоднър, Олсън казва: „A&R човек - артисти и репертоар. И той беше човекът! Той беше един от най-добрите в бизнеса. Много групи, които дори не бяха с лейбъла на „Гефен“ или „Атлантик“, му се обаждаха да го питат кои песни да включат в албумите си. Той слушаше песните им и даваше съвети. И така стана приятел с всички големи рок изпълнители. И наистина имам предвид всички! Навсякъде името му се среща по специалните благодарности, защото той слагаше нещата на мястото им. Запознах се с Джон, когато ме извика да работя за един албум на „Форинър“.

„Част от албума вече беше направена в Англия, но след това поискаха да го променят, казва Олсен. - Джон Калоднър се намеси и ме включиха. След това дойде и каза: „Кийт, искам да се запознаеш с Дейвид Ковърдейл и да седнете да си поговорите“. Така и стана, а Джон привлече и нов китарист, Джон Сайкс, и ние започнахме да говорим и да говорим и да работим по този албум, като в крайна сметка го завършихме. Аз мислех, че това ще е окончателният вариант, който ще бъде пуснат по целия свят от „Гефен“. Калоднър искаше да бъде много по-интензивен с новия китарист, който беше по-активен. Кога- то той дойде, записахме сума ти нови китари, както и няколко клавира. Мисля, че Бил Куомо дойде да ги запише, а след това аз ги смесих. И знаете ли, това беше едно от онези неща, по които съм работил само в продължение на може би три седмици? Така че нямаше много време. Но това доведе до следващия албум на „Уайтснейк“.

Така че Джон Сайкс заема голяма роля в американската версия, както и завърналият се Нийл Мъри, който предоставя благоприятна приемственост в една шантава ситуация.

„Явно „Гефен Рекърдс“ и Джон Калоднър много искаха да подпишат с Ковърдейл, започва Мъри. - Мисля, че се наложи той да плати сериозна сума пари на Джон Колета, за да се измъкне от договора с него, но след това, когато вече беше свободен, той реши да промени и състава на групата, а следващият състав беше нещо като мост между по-блусарската ера и ерата на истинския рок. Тогава в групата дойдоха Кози и Мел. Джон и Мики също останаха в бандата, макар че Мики напусна няколко месеца по-късно в началото на ’82-ра. Но аз и Иън някак си отпаднахме. Най-вече защото Дейвид искаше да работи с Кози и Мел и по някаква причина смяташе, че аз не съм правилният човек, който да свири с Кози. Но също така искаше и различно звучене за баса, много по-дрънчащ и агресивен звук като на Глен Хюз в „Пърпъл“.

„Моето усещане беше, че Дейвид иска промяна, но не искаше някой друг да му казва какво да прави. Моето впечатление е, че в много случаи се запъва първоначално и се придържа към това, което си е наумил, но после, веднъж като направи промяната, много бързо оставя всичко назад. Доста е трудно да го накараш да се промени, но веднъж направи ли го, сякаш миналото вече не съществува и само това, което прави в момента, има значение. Така че му отне време, да кажем от ‘82-ра то ’84-та, да направи големите промени в групата. И този междинен състав вървеше в тази посока. Хора като Джон Калоднър му казваха: „Виж, трябва да разкараш старите и в музикално отношение, и като имидж. Иначе няма да ти се получи в Америка“. Мики и Джон не се връзваха с новия стил, а с моя заместник, Колин, също не се получи в крайна сметка. Въпреки че той беше един от любимите басисти на Дейвид, от джаз-фюжън групата „Бек Дор“, и имаше този по-дрънчащ стил на свирене с перце, които аз изобщо нямам.“

„И започнаха да правят албума „Slide It In“, който беше по-скоро мелодичен рок, отколкото блус-рок, заради стила на писане и свирене на Мел, спомня си Мъри. - После Мики напусна, а Колин май го уволниха, и тогава Мел натисна да ме върнат в групата, което беше много мило от негова страна. Джон Сайкс пък го взеха, след като „Тин Лизи“ се разпаднаха. Неговият външен вид и поведението му, както и китарният му стил, бяха един от най-големите катализатори, защото той искаше групата да бъде с много по-американско звучене, защото нямаше скрупули към старите песни на „Уайтснейк“ или към това, което групата беше преди. Той харесваше нещата на Ози Озбърн, Ренди Роудс и т.н. Това беше посоката, в която искаше да отиде групата. Кози пък беше много по-мощен, праволинеен, хеви-рок барабанист от Иън Пейс. При него не се усещаха влияния от джаз и фънк както при Иън. Така че имаше много фактори, плюс, представям си, сериозен натиск от страна на „Гефен“.

„Тогава аз не бях с тях. Дейвид се раздели с Джон Колета и реално сам си стана мениджър за няколко години, докато не подписа с Ха- уърд Кауфман и „Фронтлайн Мениджмънт“, които бяха доста големи. Те бяха мениджъри и на „Харт“, и други големи групи в Ел Ей. Той беше човекът, който почти сам преговаряше от името на групата. Така беше и при сделката с „Гефен“, а с другите членове на групата не се бяха консултирали много. Така ми изглеждаше поне на мен. Калоднър определено смяташе, че Джон Сайкс е много добро попълнение и че е добре, че Мики си тръгва.“

„Във всеки един момент Дейвид стоеше плътно зад действията си, казва Мъри, запитан дали той и Дейвид са обсъждали новата посока, най-общо казано „американизацията“. - Примерно за групата през ’82-ра с Кози и Колин той казваше, че е много по-добра от предишната група. После съставът пак се промени и той пак казваше: „О, не, не, този път наистина е много по-добра от предишния състав“. И така всеки път. Това е страхотно от гледна точка на ПР и интервюта, защото той излъчваше огромно самочувствие и знаеше какво искат да чуят журналистите. Но беше голяма бъркотия от началото до средата на ’84-та, страшно много неща се случваха. Когато се върнах в края на ’83-та, Джон Сайкс вече беше в бандата. „Гефен“ искаше да ремик- сира албума „Slide It In“ и така ние - Джон и аз - имахме шанса да наслагваме и заменяме баса и някои от китарите. Трябваше да се сложат повече китари - Джон направи само едно или две сола, но основно с ритъм китари.“

А колкото до философията зад новия микс, Мъри изказва следната оценка: „Те смятаха, че звученето не е подходящо за радио. Мартин Бърч беше дошъл след Еди Креймър и беше направил европейската и японската версия на „Slide It In“. Но тя им се сторила недостатъчно енергична или динамична и затова Кийт Олсен смесил албума наново. Като цяло няма голяма разлика в звученето на инструментите. Например аз не свиря нещо кой знае колко по-различно от Колин в този албум. Звукът на китарите е малко повече в стил американски метъл отколкото преди, но все пак в основата си песните са същите. Просто цялостното... всъщност, не знам как да го нарека. Новият микс беше по-радиофоничен. Кози и Дейвид никак не го харесаха, когато го чуха за пръв път, но после си промениха мнението особено когато започнаха да го промотират и да го пускат в Щатите“.

Интересно е, че в навечерието на концерта в Донингтън, Джон Лорд явно е с впечатлението, че албумът предстои да излезе и че Еди Креймър е този, който го е завършил: „Наскоро се върнахме от Мюнхен, където направихме албума, а той ни отне, мисля, около седем седмици - мисля, че това е най-дългото време, което сме работили по албум на „Уайтснейк“. Инструменталите са продуцирани от човек на име Еди Креймър. Той е работил още с Джими Хендрикс, мисля, че е правил всички албуми на Хендрикс след първия. Хубаво е да работиш с нови хора... както преди с Мартин Бърч. Той има голям успех с „Айрън Мейдън“. Беше голяма промяна да записваш с някого, когото почти не познаваш. Много съм доволен от албума. Наистина. Остава

Дейвид да запише още един-два вокала и после микса. Но мисля, че ще излезе в началото на октомври. Мисля, че песните са най-доброто, което Дейвид е писал от много време насам“.

„Аз помогнах дотолкова, доколкото винаги му помагам - да опитам да реализирам звука, който той иска да чуе. Винаги ми е трудно да пиша музика за „Уайтснейк“. Смятам, че ролята ми е по-скоро друга - да допринеса с най-добрите клавирни инструментали, ако мога сам да се похваля. Но Мел се оказа също така много полезен в писането на песните и двамата с Дейвид измислиха няколко зашеметяващи неща. Мисля, че и те ще останат много доволни от себе си. За мен това е, което „Уайтснейк“ винаги е целяла. Това не е типичната стандартна рокендрол банда, нито хард рок банда, а една модерна R&B група и се радвам, че е така. Но смятам, че песните от новия албум ще затвърдят стила на „Уайтснейк“ за следващите няколко години. Не че сме се отказали от това, което бяхме, просто добавихме още.“

В разговор с Нийл Джефрис от „Керанг“ Лорд казва следното относно случая с Еди Креймър: „Винаги сме работили с Мартин Бърч, а аз го познавам още от третия албум на „Дийп Пърпъл“, много, много отдавна! На практика той се превърна в седмия член на групата. Може би това се е отразявало на дисциплината в някои отношения. Но с Еди беше съвсем друга работа, защото нито той ни познаваше много добре, нито ние него. И може би това му позволяваше да казва неща, които Мартин не би казал. Например: „Хайде да работим, мамка му!“ Или любимото му: „Абе, ти какво пиеш? Сигурен ли си, че е само минерална вода?!“ Но в крайна сметка беше прав, че ако искаме да произведем нещо, което да е важно за групата и важно за хората, които ще го купят, тогава трябва поне да се стегнем!“

„Сега групата звучи по-голяма, продължава Лорд. - Хората винаги са казвали, че звучим много мощно на сцената, дори за група от шестима, но в албумите някак си звучим по-ограничено. Новият звук от страна на Еди, макар че не е грубо различен, е като стария ни звук, но леко „напомпан“. Когато бяхме с Бърни и Мики, двама китаристи свиреха една и съща партия по едно и също време, а и аз трябваше да се намъкна някъде там! Така че натъпквахме много звук в едно и също тясно място. Сега с Еди има само един китарист, басист и барабанист. А със звука на Кози, който така или иначе е огромен, инструменталите някак оживяват. Той свири толкова здраво, че може да направи само три-четири записа и после трябва да си почива с часове! Той иска в записа да се усети не само звукът, но и цялостната му отдаденост на това, което прави. И затова, ако не се получи от няколко дубъла, трябва да спираме за малко. Това би било много трудно с шест човека, разбира се. Само с трима имаше много по-малко неща, които да го разсейват.“

Колкото до ролята на Мел Гали, ето какво казва Мики Муу- ди: „Мел записа в началото повечето от песните, защото той беше участвал в написването им. И затова ги познаваше много по-добре от мен. Записа ги с Колин и Кози. Така беше по-естествено. Ритъм китарите му са с мощни акорди, нещо, което той прави много добре. Моята роля сега - и аз съм много доволен от нея - е сходна с тази на Джон Лорд: ние слагаме цветовете по глазурата. Докато преди това с Бърни имаше малко битка!“

Лорд добавя: „Според мен нещата се напаснаха така - Мел пое по-традиционната роля на ритъм китариста, а Мики добавяше блясък по ръбовете. Дори и този блясък да е друг ритмичен модел срещу този на Мел. Докато преди често идеята беше да се добавят още и още ки- тарни наслагвания“!

„Да, определено, отговаря Мъри, запитан дали са били наясно с метъл революцията, която се случва в Ел Ей, благодарение до голяма степен на хора като Брайън Слейгъл [основател на „Метъл Блейд Рекърдс“], който издава независими метъл компилации. - Лично аз исках групата да се промени и Ел Ей беше мястото, в което се случваха нещата, с групи като „Ван Хален“ и всички други, който излизаха по онова време. Просто изглеждаше по-съвременно и като музика, и като имидж. Така че аз нямах нищо против бандата да се промени.“

„Мисля, че с предишния си стил бяхме достигнали тавана. И според мен започвахме да се повтаряме. Направихме страхотни неща и аз все още ги свиря и досега. Имаме група с Мики и ще излезем много скоро. Песните от ранния период на „Уайтснейк“ са много по- подходящи за моя стил на свирене. Но определено виждах нуждата групата да се придвижи напред с времето. После Мел имаше нещастен инцидент и не можеше да свири и групата остана с петима членове. Тогава „Дийп Пърпъл“ се събраха и останахме четирима. Направихме видеоклип за песента „Slow An’ Easy“ и въпреки че е песен на Мики и той свири на записа, в клипа бяхме аз, Джон Сайкс, Кози и Дейвид. И изведнъж, я, виж! Изглеждахме доста по-съвременно.“

В обобщение Мъри обяснява следното, като добавя още няколко детайла: „Мартин Бърч направи смесването на албума за Европа, но Калоднър не го хареса, а това съвпадна с идването ми, както и това на Джон Сайкс, в групата. И така стана, че отидохме в студиото на Кийт Олсен в началото на ’84 и аз наслагвах баса. Джон записа някои от китарите, но останаха и някои от тези на Мики. Повечето китари са на Мел Гали. Новият микс беше направен по вкуса на „Гефен“ и на някои хора им отне доста време да свикнат с него. Така че, да, всичко започна бавно да се променя между ‘82-’84 и групата стана в много по-голяма степен групата на Дейвид, или на Дейвид и Калоднър в известен смисъл“.

Относно специфичните промени за щатската версия Нийл добавя: „Мога да посоча къде и в кои песни свири Мики - тук слайд-китара, там соло - така че, дори името му да не присъства в кредитите на албума, той все пак участва в американския ремикс на песните. Може би Джон щеше да запише колкото се може повече неща, но всъщност Кийт Олсен се разболя и трябваше да приключваме. Дотогава аз бях завършил всички бас-партии, но те горе-долу следват това, което беше направил Колин Хочкинсън. Самите песни го изискваха в повечето случаи. Но Джон записа най-вече ритъм китари и само няколко сола“.

А оригиналната британска версия? „Тя е с много по-голям звук, с повече реверберации и открояващи се барабани, което я прави... щом Кози влезе в някоя група, той веднага оставя своя отпечатък върху звученето. Той искаше този тип звук, а „Гефен“ не. И когато Кийт Олсен разби всичко на съставните му части и го направи с по-малко реверберации и с по-динамично звучене, в някакъв смисъл на Кози това никак не му хареса. Дейвид също не беше доволен. Но, както казах, свикнаха. [смее се]”

Имаше ли нещо друго в Мартин Бърч и в характера на неговата работа, което го правеше неподходящ за американския пазар?

„Трудно е да се каже, защото от моя гледна точка аз имах голяма полза от стила на смесване и звучене на Мартин, признава Мъри. - Басът е много изявен в предишните албуми на „Уайтснейк“, а в албума „1987“ например почти не се чува на места. Цялата мода се смени през 80-те и започна да се търси силен звук на барабаните, те станаха от първостепенна важност, а басът беше забравен. Но въпреки че беше в моя полза за албуми като „Ready An’ Willing“ и „Come An’ Get It“, винаги съм смятал, че китарите трябва да се чуват по-силно и че това отнема от мощта на бандата. Те са добри албуми, но виждах, че може би не са достатъчно агресивни, за да бъдат това, което искат хлапетата. Когато Мартин започна да работи с „Айрън Мейдън“, басът все още беше силен, но китарите станаха по-изнесени, докато Бърни и Мики нито са толкова агресивни, нито звучат толкова сурово или хеви метъл. Така че е комбинация от неща.“

Чудех се дали жестът на Нийл да подмени басовите партии... дали това се изисква от барабаните на Кози? „Не, по-скоро не. По-скоро се върнах в бандата и сигурно в някаква степен ме бяха пратили там, за да наглеждам Джон Сайкс, да внимавам да не се забърка в някоя беля. [смее се] Не смятам, че се очакваше от мен да направя нещо кой знае колко различно. По-скоро искаха да са същите хора, които ще останат в групата и занапред. Но след няколко месеца Мел Гали беше аут заради този ужасен инцидент. Джон Лорд беше аут, защото „Дийп Пърпъл“ се събраха. И пак стана различно от това, което беше в албума. А после същото се случи и през 1987.“

* * *

Колкото до песните от „Slide It In“ - страхотна работа във всяко едно отношение. С американско звучене? Може би леко. Когато се каже нещо такова, обикновено се касае за нещо по-поп, по-мелодично, AOR. „Slide It In“ не е точно това. Основната разлика е, че е повече метъл и хард рок, най-вече хард рок, и много по-малко блус. И с много по-малко стилистични вариации. Важно е да се отбележи и една друга разлика между британската и американската версия, а именно подредбата на песните. Ние ще се водим по американската версия, защото все пак е по-широко известна.

Албумът започва с веселата, но типична хард рок песен с едноименно заглавие. Сексуалните двусмислици на Дейвид явно нямат граници и вече се посрещат повече с подхилкване, отколкото с навъсеност - хората просто се забавляват с Дейвид и „чепатия“ му речник. За каквото и да говори той тук, музикалният инструментал е умел микс от насложени метъл пауър акорди в американски стил, с лек привкус на „Стоунс“. „Това беше много майтапчийска песен, обяснява Ковъ- рдейл. - Накратко казано, това беше едно от нещата, които исках да развия с „Уайтснейк“. Бях работил с „Дийп Пърпъл“ и те са страшно сериозна рок банда, разбирате ли, така се възприемат. А пък аз обичам да се забавлявам и да има добри майтапи. И веднъж като потръгнаха нещата с „Уайтснейк“, започнах да пиша песни като „Wine, Women An’ Song“/„Bинo, Жени и Песен“, „Would I Lie To You (just to get in your pants)“/,„Бих ли те излъгал (само за да ти вляза в гащите)“, „Slide It In“/„Плъзни го вътре“. Това бяха изцяло майтапчийски песни, песни за края на събота вечер, като се прибираш пиян и си припяваш нещо подобно. И само тесногръдите, войнстващи феминистки не разбираха шегата. [смее се] Но когато бях на концерти, жените пееха най-силно текстовете от „Slide It In“. Просто се забавляваме. Написал съм и страшно сериозни песни, има ги доказателствата, но голяма част са просто типичен рокендрол, „а-уап-бап-а-лула“ в стил Литъл Ричард.“

Следва „Slow An’ Easy“, предшественичка на „Still Of The Night“, най-явният опит на групата да опита нещо ала „Цепелин“ в каталога си. Тук отново имаме първокласен радио метъл с бонус - урок по слайд-китара от, нека му свалим шапка, Мики Мууди. Дейвид отбелязва: „Написах тази песен, за да сменим „Lovehunter“, защото ми беше писнало да я пея. Тя щеше да бъде и отлична възможност за изява на тогавашния ми слайд-китарист Мики Мууди“. Дейвид казва също така, че реално е записана по средата на пиянска джем-сесия посред нощ в Мюнхен, като повечето от текста е импровизация на момента и после само е изчистен за финалната версия.

Ако им мерим силите, „Love Ain’t No Stranger“ предлага трети вариант на стил и привкус още в първите три песни на албума. Започва като сериозна пауър балада (явно запомнящите се клавирни партии първоначално са били написани за китара) и после избухва с рок сила по пътя си към №44 в британските класации и десет стъпки по-нагоре в Щатите. Реално песента е една от най-сериозните и прочувствени в торбата на Ковърдейл, в която до момента има основно понита, които знаят само по един трик. Може да се спори, че това е песента, с която Дейвид прелъстява Америка, а Кози Пауъл му е казвал, че е най- добрата песен, в която е свирил. Пече се видеоклип с кадри като от концерт, какъвто е случаят и със „SIow An’ Easy“. И двата улесняват пътя на групата към ерата на MTV, стратегия, която ще им се изплати при следващия албум.

Запитан относно тази моментална класика на „Уайтснейк“, която е насочена по-скоро към по-зрелите фенове на групата, Ковърдейл казва: „Много е интересно, че като се обърна назад и слушам старите си песни, те ми дават индикация кога къде съм бил в емоционално отношение, почти като дневник. Например първия ми брак. Той ни благослови с прекрасна дъщеря. Но, Боже мой, повечето ми песни от този период са блус! Нали се сещате, тип „не разбивай сърцето ми пак, иначе се махам“. Очевидно е, че нещата не са вървели. „Love Ain’t No Stranger“ е една от тези песни. Имам една ужасна черта, да искам да съм напълно отдаден на партньорката си, а същевременно да бъда пълен немирник, когато сме на турне. „I was alone, I needed love, so much I sacrificed all I was dreaming of‘/„Бях сам, имах нужда от любов, жертвах толкова много, всичко което мечтаех.“ Това да си правиш експерименти с връзката си и е кофти работа. Труден избор. Сега не, но тогава беше. Все още има изкушения, но сега знам, че ако загубя това, което имам, това ще бъде най-голямата грешка, която съм правил в живота си“.

После, с „All Or Nothing“ се връщаме към ръмжащия, простичък метъл, но не и по-простичък от блусарския хард рок, който е запазена марка на групата от албуми като „Ready An’ Willing“ та чак до „Saints & Sinners“. Нещата олекват за припева, но все пак тази песен би паснала в албум на „Куайът Райът“ или „Туистед Систър“. А, като се замислиш, суровостта в гласа на Дейвид... не е далеч от Кевин, Дий, или Дио, или дори Стивън Пиърси - корави метъл мъже.

„Gambler“ е още една царствена и ритмична хард рок песен, своенравната и мистична мелодия и дава допълнителна тежест, а текстът и вокалното изпълнение на Дейвид подчертават мрачните облаци в тази изпипана и премерена модерна метъл песен. А клавирното соло?

Прилича повече на Колин Таунс, щурият майстор от групата на Гилън, отколкото на Джон Лорд. Както с почти всичко останало от албума, връзката на тази песен с блуса е само в сферата на абстрактното и може би във фразирането на Ковърдейл.

„Написах много от песните за албума в едно място, наречено „Санта Лучия“, в Карибите, където много се забавлявах, отбелязва Дейвид. - Всъщност това е един от най-малко блусарските ми албуми, най-малко в стил: „Жена ми ме разочарова и ми разби сърцето отново“. По онова време с жена ми се разбирахме много, много добре и бяхме много активни физически [смее се], което определено даваше тласък за много от тези песни.“

„Guilty Of Love“ облекчава баланса в албума. Мелодичните две китари в унисон и жизнерадостното звучене предизвикват спомени за „Get Out Of Here“ на „Тин Лизи“ от албума „Black Rose“. Песента излиза като сингъл със собствена обложка (подкрепена от „Gambler“) във Великобритания на 13 август 1983, четири месеца преди излизането на албума, и е изсвирена на високо равнище за участието им в „Monsters Of Rock“ през 1983. Важно е да се отбележи, че тези версии на двете песни са единственият издаден материал от злополучните първи записи с Еди Креймър, преди да се стигне до идеята Мартин Бърч да се върне като продуцент. Песента се изкачва до № 31 в британските класации, но не стига далеч в Щатите.

„Hungry For Love“ ни връща към старите „Уайтснейк“, толкова стари, че звучат като песен, написана за „Кис“ от Джийн Симънс, с хонки-тонк звучене и фънки пост-блус бумтяща басова-линия. „Give Me More Time“ също звучи като „Кис“ и приятели, въпреки че, както и при „Hungry For Love“, Джон и Дейвид се уверяват, че ще има нещо различно за припева и песента минава от седемдесетарски парти-рок към нещо поне малко по-химново. И като бонус има още едно китарно соло ала „Тин Лизи“.

„Spit It Out“... още насложени акорди, за които може да се разчита на групи като „Кис“ и „Туистед Систър“, а Дейвид се измъква с още един текст, забранен за под 18. И все пак има всякакъв род възклица- телни между рифа и заредените паузи на Кози, съблазнителни накъсвания, и така се ражда още една парти рок класика, като всеки път Дейвид отвежда групата малко по-далеч от по-академичното и минало.

Това е последната от общо пет песни в албума, написани от Мел Гали, и няма как да не се зачудиш какво би станало, ако беше запазил мястото си в бандата, въпреки че, застанал рамо до рамо с живачния Сайкс, се съмняваш колко щеше да издържи така.

„В „Standing In The Shadow“ се прокрадва нещо от моята „FooI For Your Loving“, казва Дейвид за ритмичната, мелодична песен, която затваря албума. В нея Ковърдейл израства убедително в ролята си на говорител от името на нещастните в любовта, емпатията в гласа му стопява дистанцията и носи успокоение, като им дава да разберат, че връзките са опасен терен дори за рок звездите.