Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Въведение

Тези, които ме познават, знаят, че мрежата от интриги около „Дийп Пърпъл“ и фамилия са основно занимание за мен като писател. Вече успях някак си да излюпя една книга за „Рейнбоу“, една за „Дио“, две за „Блек Сабат“ и четири за самите „Пърпъл“. Може би след настоящата ми остава само една за „Гилън“ (втората ми любима група за всички времена след Макс Уебстър), за да завърша основните клони от родословното дърво. Не, няма да пиша том и за Пейс-Аштън-Лорд, нито трактат за джаз-фюжън експериментите на групата на Иън Гилън, нито пък малка книжка за „Елф“ (понеже читателите често ме питат за последното).

Но да не се отклонявам. Става дума за „Уайтснейк“. Радост за перото и то поради три причини: първо, защото с героите в тази драма се говори много приятно (особено с Бърни Марсдън, един легендарен човек, когото се надявам, че мога да нарека повече от обикновен познат на този етап); второ, заради Нийл Мъри, както и някои от по-новите членове като Джон Калоднър, изключително забавния Кийт Олсън и винаги великодушния Руди Сарсо; трето, но никак не на последно място, заради самия Дейвид Ковърдейл - вечния чаровник.

Също така фактите в това своеобразно разследване сами ме теглеха все по-навътре: обърканата история как Дейвид надскача себе си, излизайки от „Пърпъл“, минава през изпълнените с обрати години на солова кариера до първата версия на бандата (всъщност разглеждам основно само две от формациите). После стигнах до изобилие от детайли и маневри, рокендрол бизнес, музикални рокади и слава, която изстрелва Дейвид в стратосферата, докато той оркестрира своето (солово) пътешествие през разпененото море към съдбата си на рок аристократ, присаден на Западния бряг.

Оттам идват и заглавието и подзаглавието на тази книга - толкова много смисъл е вплетен в тази дума „отплаване“. Но да си го кажа на- право: става дума за това как Дейвид напуска Великобритания, оставя назад британците и британското, и ги сменя за нови американски обувки, като по този начин превръща групата и марката в едно американско чудовище, въпреки на пръв поглед непостижимите цели, които си поставя, и факта, че поданиците в неговите феодални владения са като извадени от съвета на Обединените нации.

Във всеки случай това беше много удовлетворяваща детективска работа. Не толкова заради огромното количество изровени факти, които всеки заинтригуван фен може да изкопае и сам, а по-скоро защото организирането и тълкуването им (малко като да гледаш на боб) ми показа много за човешката природа.

Основната част от забавлението обаче се състоеше в това, че съм израснал като фен на групата - в различни моменти ядосан, объркан, доволен, но завинаги свързан с „Уайтснейк“. За пръв път се отърках в горещия и каталог от заглавия, когато си купих канадската версия на първия им албум, „Snakebite“¹, който гневният метъляга в мен хареса само донякъде заради малките глътки живителен тежък звук.

Албумът „Trouble“: същата работа. Обложката изглеждаше страхотно, страшно ми хареса снимката на групата на задната страна (всички в черно и застанали в царствени пози), но ми се стори твърде джазов или пък блусарски - не точно това, което търси един тийнейджър, чакащ новата вълна британски хеви метъл. Албумът „Lovehunter“? Когато прерисувах с химикал обложката на албума върху тетрадката си по социология, всички в класа ми искаха да видят! Мацката изглеждаше още по-секси, а змията още повече в хеви метъл стилистика, по-войнствена и намръщена. „Ready An’ Willing“... оттам тръгна моето вътрешно просвещение и започнах да оценявам как блусът може съвсем тънко да се вплете в хард рока (добре де, знам, че не са първите в историята... има „Цепелин“, „Зизи Топ“, „Фогхат“, „Аеросмит“), но това беше еволюция в мисленето ми, за която помогна, така да се каже, мисията на Дейвид.

Превъртаме касетата с рокендрол напред и в крайна сметка се оказвам - както всички останали - празнуващ „Уайтснейк версия 2.0“, версията, която стана успешна в моята част от света заради албуми като „Slide It In“ и „Whitesnake“ (в последния беше този музикален снегорин, песента „Still of the Night“). И така изведнъж животът ми се превърна в рок-феерия, а тази група в основна част от саундтрака.

По-късно ми стана професия да интервюирам героите от това, което доскоро беше мое хоби и тогава получих възможност да говоря с великолепния Дейв - който веднага предразполага всеки, с когото разговаря - както и със споменатите вече негови съучастници. След албума „Slip of the Tongue“ магията се развали и звездният прах отлетя с вятъра, но все пак имаше солови албуми, например Ковърдейл- Пейдж, живи изпълнения и концертни албуми, после два (поне засега) скорошни студийни албума с плътен звук и агресивно пеене. За тях... може да се поспори доста и не искам да влизам в дълги дебати, но и „Good to be Bad“ и „Forevermore“ биха могли да попаднат в категорията „най-добри албуми в каталога ти, ако не гледаш датата“.

Сериозно! Има десетина „стари кримки“, които продължиха да ни благославят с осмислен модерен рок дори когато вече никой не ги слуша и на никого не му пука, след като големият кораб на славата е отплавал. „Уайтснейк“ определено е сред тази десетка, до голяма степен благодарение и на Дъг Олдрич, който помогна и на Рони Джеймс Дио да направи най-добрите си албуми от късния период.

Но уви, сами ще видите, че докато прославям вселената на „Уайтснейк“, няма да се впускам в битка за забравените рок ценности. Няма да ми стигне мястото в книгата, а хартията струва пари. От друга страна, имах достатъчно място да опиша подобаващо класическия период на групата, а именно до „Slip of the Tongue“, последиците от албума и смъртта на метъл групите с топирани коси (хеър метъла). Тази част от историята носи най-високия залог за успеха на групата, най- напрегнатите драми, цвета и звука на мотивацията и манипулацията и затова тя формира плътта на книгата. Вярно е, че съм малко педант и не обичам да оставям нещата недовършени, затова се съблазнявам да представя фактите от периода след 80-те, когато корабът е на дрейф, но, отново уви, това е натикано в „гетото“ на епилога и няма да навлизам в дълБокото.

И така. Моята мисия тук е да вкарам „Уайтснейк“ в учебниците по рок история с нужните детайли и докато някой не се справи по- добре (включително, надявам се, един ден да има книга само за Дейвид), предполагам съм си свършил работата или поне в голяма степен. Във всеки случай се надявам отново да оцените групата, да свалите албумите и от рафтовете и да им се изкефите още веднъж. Що се отнася до мен, какво да ви кажа, със сигурност изслушах тонове страхотна музика, припомних си неща, които известно време просто си бяха седели сред прашните редици от плочи и дискове, опасващи стените на мъжката ми офис-бърлога.

До следващия път (ъ-ъ-ъ, книгата за Гилън, май ще да е), всички вие, „светци и грешници“, да си нямаме „проблеми“, „елате и си го вземете“².

Мартин Попов

martinp@inforamp.net

www.martionpopoff.com