Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Албумът „Lovehunter“ - „Не беше точно Шекспир“

Албумът „Lovehunter“, издаден през октомври 1979, също като „Trouble“, е стъпка в „правилната“ посока за „Уайтснейк“ или поне в посоката, която публиката търси. Нещата отиват към чист рок, а после и към така наречения „стадионен“ рок, макар че с единия крак все още са стъпили в едно объркващо разнообразие.

Нищо подобно не може да се каже за обложката на албума обаче. Направена с драматичните илюстрации от Крие Ахилеос на гола жена с приятно закръглени форми, която е възседнала змия, корицата крещи хеви метъл. Макар че е обект на доста подигравки, това не пречи много хора да и подражават през 80-те (включително и на автора на тази книга, който в 11-ти клас я прерисува е химикал на тетрадката си с умение и в изтънчен детайл, за което вече се хваля втори път). Въпреки че го чака голяма кариера в жанровете фентъзи и научна фантастика, Ахилеус, се зарича повече да не се занимава е обложки на албуми. Единствените му други известни произведения са „Fallen Angel“²¹ на „Юрая Хийп“, също в етил секси фантастика, една обложка за саундтрака на филма „Хеви Метъл“, а също и една за Гари Хюз.

Марсдън обаче не помни някой да се е оплакал. „Май не. Повече проблеми имахме е „Come An’ Get It“. Той трябваше да мине през „санитарна инспекция“, преди да излезе в Америка. Не е нужно да обяснявам защо, ако бяхте видели обложката сами щяхте да разберете. Но ние не възприемахме всичко това много насериозно. По онова време имаше някои журналисти, които ни имаха зъб и доста се заяждаха. Приемаха текстовете твърде буквално, а ние изобщо не се взимахме толкова насериозно. Гледахме да се забавляваме. „Обичам те, а сега лягай“ - не беше точно Шекспир. Наистина ли смятате, че някой би говорил така насериозно? Разбира се, че не.“

Но да се върнем на песните. „Long Way From Home“ е достъпно парче с пронизващ звук, не е нито твърде блусарско, нито твърде хеви метъл, по-скоро нещо, което с увереност може да свириш на концерт на някой стадион. Комерсиалната промоция се случва почти без усилие и песента излиза като първия сингъл от албума, като стига до средняшката 55-а позиция в британските класации. Но съседката и от Б-страната на албума, „Walking In The Shadow Of The Blues“, c времето се превръща в по-запомняща се класика на „Уайтснейк“.

„Това беше песен на Дейвид, казва Марсдън за първата. - Той дойде почти готов, аз само добавих китарните партии и горе-долу това беше. Дейвид винаги правеше много добри демо версии. Всъщност двамата c него правехме повечето демо версии заедно, но тази до голяма степен я беше направил сам. За пръв път я чух няколко дни преди да я запишем. Добра песен, много добра песен.“

Забавното е, че в припева Дейвид пее „long, long way from home“ („много, много далеч от дома“), но заглавието на песента е само c едно „long“, за да не се бърка c химна от хитовия албум на „Форинър“ от 1977.

* * *

Албумът „Lovehuner“ е записан през април и май 1979 в замъка Клиъруел, Глостър, като е използвана малката мобилна станция-камион на „Ролинг Стоунс“ (с прякор „Кафе МоБил“), а смесването се прави в „Сентрал Рекордърс“. „Само като се сетя колко студено беше, смее се Марсдън, когато си спомня за Клиъруел - място известно c това, че е приютявало „Блек Сабат“, „Пърпъл“, „Бед Къмпъни“, „Су- ийт“ и „Лед Цепелин“. - Но беше страхотно място за работа. Понеже беше хладно и леко бездушно, те караше да работиш по-здраво. Караше те и да пиеш по-здраво. Тия вечерни банкети малко ни взимаха здравето. Но важното е, че свършихме работа и го направихме c мобилната станция на „Ролинг Стоунс“, което беше страхотно, много интересен процес.“

„Много неща се случваха в Клиъруел, отбелязва Марсдън, запитан за някоя лудория, която са правили по време на многото си посещения в това закътано място. - Веднъж сложихме табела на рецепция- та, че замъкът е затворен за следващия месец, защото Джон Траволта ще снима филм там. Това беше точно след филма „Брилянтин“. И, разбира се, местните полудяха. Постоянно се мъчеха да влязат вътре. Правехме такива щуротии. Но това е нормално. Свирехме и в местната кръчма. И до ден днешен хората идват на наши концерти и казват, „Аз бях в кръчмата в Клиъруел, когато свирихте“. Спомням си една студена ноемврийска вечер. Бяхме петима от шестимата; или Джон, или Иън го нямаше. Май беше Джон и свирихме с един местен клавирист или пък свирихме без клавири, не помня. Бяхме като местна банда в тази кръчма. Щеше да е хубаво да имаме записи, може би щеше да си заслужава да се чуе [смее се].“

„Помня, че направихме там първия албум, казва Марсдън, когато го питам за студиото „Сентръл Рекордърс“. - Това беше първият ни запис като „Уайтснейк“ и беше там, в „Сентръл“. После и „Trouble“ записахме там. Но за „Lovehunter“ не помня. Така ли пише в надписите? Може би сме правили някакво смесване там. Може би някой презапис или дублиране. Обаче основната част записахме в Клиъруел, така че сигурно там сме имали само някаква довършителна работа. Но не помня. Хубаво е да научиш нещо ново за себе си след 30 години! [смее се]“.

За съжаление, няма истории как Плант или Пейдж са ги гледали от някоя стая в замъка, но Марсдън си припомня следното: „Знам, че Били Конъли дойде. Не за да ни види, но така се случи да сме там. А това си беше малко частно парти. Случайно го срещнах, ние се познавахме, и той ме попита какво, по дяволите, правим там. Аз му казах, че правим албум и той каза: „О, така ли, как ми се иска да съм с вас“. Всъщност, изобщо не му се искаше да е там“.

Ако „Статус Куо“ са достигнали висоти в жанра пост-блус буги галоп, то с „Walking In The Shadow Of The Blues“ групата „Уайтснейк“ се приближават до нещо като хеви метъл галоп. С тази песен групата влиза в зона, в която името им ще се свързва с новата вълна британски хеви метъл - за добро или лошо.

„Мисля, че това е една от най-добрите песни, които сме писали заедно, отсича Марсдън. Но когато повдигам въпроса за това, че бандата се приближава към асоциации с хеви метъла, той казва: - Не сме търсили това. Защото вече сме били там. И понеже ни свързваха с „Дийп Пърпъл“, нямаше как да влезем в тази нова вълна. Не, дори не мисля, че сме били наясно с това. Разбирате ли, в „Уайтснейк“, казвал съм го и преди, бяхме много сплотени и не се вълнувахме много какво става извън групата. Гледахме си нашата работа, имахме голямо уважение към другите музиканти или други хора, които харесвахме, но никога не сме се опитвали да настъпваме някого по палците.“

„Как да се изразя, в офиса на „Уайтснейк“ не идваха много хора, така да го кажем. Така че цялото това нещо с ню уейв, хеви метъл и пънк... Всъщност, аз дори не знаех какво точно е пънк. Тогава живеех в Мюнхен. За мен това беше реплика от филм с Клинт Истууд: „Кажи, бе, пънк!“ Това беше дума, която означава хулиган, негодник. А после разбрах, че е нов музикален стил, в който ти свириш на сцената и с публиката се плюете един други. Не мисля, че аз бих правил нещо такова.“

Запитан дали е имало осъзната концепция за новата вълна британски хеви метъл, или поне дали са разсъждавали над това, Мууди потвърждава казаното от Марсдън и Ковърдейл (а също и от Иън Гилън и Рик Прафит, когато съм ги питал за това). „Не, когато стартирахме с „Уайтснейк“, това беше в ерата на пънка. Това беше може би най-неподходящият момент да събираш хард рок банда. Но Дейвид беше катализаторът, разбира се. Той искаше да го направим и искаше аз да участвам. Дори не се и замислих. Просто правехме това, което ни идва отвътре.“

„Искахме да се качим на сцената и да се забавляваме. Групите, които слушах тогава, бяха по-скоро приятни рокендрол банди с добро сценично поведение. Не слушах почти никаква по-тежка музика. Така че просто започнахме да свирим рок и си прекарвахме чудесно. Съвсем простичко. Дори не знаехме колко време ще се закрепим, ако трябва да бъда честен. На мен просто ми беше приятно. Ходехме по партита и си изкарвахме много добре. Мислех си, че ще продължа да правя това или докато постигнем някакъв успех, или докато се провалим.“

Оставяме „Walking In The Shadow Of The Blues“ назад и минаваме напред. Настроението олеква значително и хвърля слушателя към по- ранния материал на „Уайтснейк“. Песента „Help Me Thro’ The Day“ е блус кавър, макар и по-модерен, на Лион Ръсъл, а меланхоличното и звучене би я направило подходяща за „Stormbringer“, като предложение на Дейвид и Глен, което да вгорчи живота на Ричи.

„В някакъв смисъл това беше преходна песен, казва Марсдън. - Беше нещо като продължение на „Ain’t No Love In The Heart Of The City“, песен, която много исках да направя. Аз бях този, който каза на Дейвид, че може да я изпее страхотно с неговия глас. Това е, защото бях голям фен на Боби Бланд; и още съм. Бях голям фен и на Лион Ръсъл като композитор и като изпълнител, но най-вече като композитор. Но винаги съм обожавал „Help Me Thro’ The Day“. И казах: „Вижте какво направихме с „Ain’t No Love“, мисля, че и с тази може да се получи много добре“. И мисля, че всички бяха съгласни. Според мен това, което се получи, е една от най-добрите версии за всички времена. Хубаво е да мислиш малко нестандартно понякога. Много се радвам, че направихме тази песен.“

„Medicine Man“ е още едно рок парче с пронизващ звук и с котешки гъвкавите и наперени вокали на Ковърдейл. Изпълнено е с богати тонове, както при „Пърпъл“, като това не е изненадващо, като се има предвид, че продуцент е уважаваният Мартин Бърч, който и тук вади тайната рецепта за сместа от велики китари и клавири, с която е помогнал да узрее звукът на Джон и Ричи.

„По онова време приемахме тези неща за даденост, казва Марсдън с поглед назад. - Всички бяхме млади. Мартин беше направил моя соло албум „And About Time Too“ през същата година; той не беше само продуцент, а и един от най-великите тонинженери. Странно, оня ден слушах един преиздаден албум на Джеф Бек, на който Мартин е тонинженер: „Beck-Ola“. Винаги съм гледал Мартин с възхищение заради връзката му с Питър Грийн и „Флийтууд Мак“, така че, докато бяхме в студиото, често го питах: „А тук какво би направил Питър Грийн?“ Той беше опитен човек, много умен, и все казваше: „Той би те попитал ти какво искаш да направиш“. Аз все говорех за Питър Грийн, но той искаше да чуе Бърни Марсдън. Беше велик човек в това отношение. Велик продуцент. Май напоследък не му се занимава много; отдавна не е правил нищо. След работата му с „Айрън Мейдън“ не мисля, че е правил кой знае какво. Но той има неповторима биография. Има пръст в някои от най-великите китарни парчета за всички времена. И „Medicine Man“ се получи много приятно.“

„Мартин е страхотен, много силен характер, потвърждава и Мууди. - Много позитивен човек. Той беше тонинженер, който стана продуцент, и беше велик тонинженер. В края на 60-те записва с Питър Грийн и „Флийтууд Мак“. Той започна като добър тонинженер и реши, че трябва и да продуцира. Виждаше качествата във всеки член на бандата и знаеше как да извади най-доброто от всеки. На мен ми даде най-добрия възможен звук. Много, много позитивен човек. И мъжкар. Много силен характер, човек, на когото можеш да разчиташ, много стабилен човек. Фактът, че е продуцирал толкова много групи на световно ниво сам говори за това. Мога да кажа само хубави неща за него.“

Мъри добавя: „Той винаги седеше на заден план. Много спокоен и уравновесен човек. Неговата работа беше да ни окуражава и да не оставя да допуснем сериозни грешки. Но най-вече да изкара наистина добър звук, за да си вдъхновен да свириш. За „Trouble“ например записахме пет инструментала за един ден, което е доста необичайно. Вярно, че бяхме в малко студио, нямахме бюджет и много време за губене, бяхме много ентусиазирани и не се мотаехме да анализираме всичко и да се опитваме да бъдем перфектни. Всеки път чувам един грешен тон в баса на „Day Tripper“ [смее се]. Минавам на грешен акорд. В днешно време такива неща не минават, но тогава си казвахме „айде бе, голяма работа“.

Последната песен от втората страна на оригиналния винил е бу- ги-буги веселба, наречена „You ‘n’ Ме“, стандартна за „Уайтснейк“ и с лек привкус от бъдещите албуми. Марсдън обяснява: „Има една бонус песен от моя соло албум „And About Time Too“, която се казва „You ‘n’ Ме“ и която влезе и в „Lovehunter“. В последствие я развихме. Дейвид каза, че трябва да я направим. Ето защо има две различни версии - двама различни човека са я писали. [смее се] Това е типичен ритъм & блус, момиче среща момче, момичето губи момчето, мъжът губи жената, такова нещо. Нищо кой знае колко дълбоко всъщност“.

* * *

А защо за Бога Бърни е правил соло албум по същото време, кога- то с „Уайтснейк“ са действали по „Lovehunter“? „Свързаха се с мен от една японска звукозаписна компания след турнето ни с „Уайтснейк“ в Япония. Говориха направо с моя мениджмънт и казаха, че искат да направят албум с мен. Това беше причината. И на мен ми звучи странно, но беше така.“

Изведнъж Бърни се оказва рамо до рамо с няколко величия в рок музиката, включително с Иън Пейс и легендата от „Крийм“ Джак Брус, който може би притеснява с присъствието си младия и още не- доказал се Марсдън. „Абсолютно!“, смее се той. „Оглеждам се и в студиото сме аз, Джак Брус, Иън Пейс и Саймън Филипс от „Тото“. И единственото, което си мисля, е: „Уау, това е Джак Брус“. А колко пъти съм се редил на опашка в дъжда, за да го видя как свири, като бях хлапе. Винаги съм му се възхищавал като музикант и изведнъж той свири моята музика за моя албум.“

„Бях страшно притеснен през първия един час, дотолкова, че Джак - и винаги ще го обожавам за това - дойде при мен, сложи ръка на рамото ми и каза: „Виж, тук съм, защото искам да бъда тук, защото ми харесва това, което правиш, харесва ми как свириш“. Но аз продължавах да правя грешки, защото бях психясал, че Джак Брус свири за албума ми. А там бяха и всички тези други велики музиканти. Винаги съм казвал, че аз съм най-малко известният музикант в този албум и сега на много хора това им се струва смешно, но е вярно.“

Превъртаме до 2014, когато Бърни се появява в соло албума на Джак Брус. „Да, свиря в две от песните. Всъщност този следобед Джак беше в едно радио шоу по „Би Би Си“ и каза много хубави неща за мен. Каза: „Бърни е най-добрият блус китарист, когото никой не познава“. [смее се] Джак Брус е много хубав човек. Каза, че му е отнело 30 години, но сега връща услугата.“

А колкото до това как е избрал кои песни да включи в соло албума си и кои да покаже на другарите си от „Уайтснейк“: „Никога не е имало конфликт в това отношение. Това беше страхотното в начина, по който беше устроена групата. Имайте предвид, че преди „Lovehunter“ все още не бяхме световноизвестна група. Така че не е имало проблеми. Бях наясно, че искам да направя нещо различно с „Уайтснейк“. Помислих си, какъв е смисълът да правя соло албум като певец, след като работя с един от най-добрите певци в света? Плюс това аз пишех мелодични песни - малко си падах по американската музика - и това си личи и в двата соло албума“.

Вторият - „Look At Me Now“ - е „странен“, обяснява Марсдън, когато го питам за разликата в характера на двата му записа. „Първият беше разработен предварително. Изведнъж се оказах № 1 в импорт класациите във Великобритания (импорт, защото продуцентът беше в Япония) и албумът се продаваше за почти 20 долара, което бяха страшно много пари по това време. И се задържа на първо място... не знам, пет или шест седмици. И тогава „EMI”-Англия взеха опция за разпространението в останалата част от света, но до този момент аз бях готов да направя нов албум. И така се случи, че се наложи да го направя бързо, след като излезе първият. Мисля, че имахме пет свободни седмици и отидох в студиото на „Пинк Флойд“, „Британия Роу“, и там записах „Look At Me Now“. Беше си голямо бързане. Всичко беше написано и записано за три седмици.“

Каква е разликата според Бърни между това, което Кози Пауъл и съответно Саймън Филипс допринасят за всеки от албумите?

„Мисля, че хората, които най-много купуваха и двата албума, бяха барабанисти, просто защото барабанистите, които свиреха в тях, бяха наистина страхотни. Вторият път беше почти като албум на „Уайтснейк“, само че без Дейвид. Мисля, че повиках няколко приятели да свирят, но Кози свири в няколко от песните, което беше велико.“

„Всичко се случи много бързо. Но сега харесвам албума. Не знам, има някакво усещане, нещо, което не е на място, защото беше направен твърде бързо. Но може би това е тайната - сядаш, правиш го и приключваш. Харесва ми песента „Look At Me Now“; трябваше да бъде песен на „Уайтснейк“. Бях твърде наивен да си мисля, че трябва да си оставя тази за мен, а Дейвид щеше да се справи страхотно. И аз щях да продам много повече бройки. Дейвид беше проявил интерес към тази, но аз отказах, защото беше едноименната песен от албума и реших, че трябва да си я запазя. Но в случая аз губя. [смее се].“

* * *

Но май се отклонихме. Минаваме към втора страна от „Lovehunter“ и там намираме трета песен в зоната на хеви метъла - „Mean Business“ - която всъщност е най-модерно звучащата и най-малко базираната на блуса песен в албума и дава още прежда за нишката, по която групата се движи към своето място в британската метъл експлозия от това време.

Марсдън обяснява: „Смешното е, че за пръв път имахме несъгласие в студиото с Дейвид за тази песен. Аз мислех, че е твърде хеви метъл. Той беше работил много по нея, заедно направихме страхотни хармонии, а после отидохме в контролната кабина и я изслушахме. Той ме попита какво мисля. Аз отговорих, че е свършил страхотна работа по тази песен, но не знам дали това е начинът, по който групата трябва да звучи. Просто ми се стори повече хеви метъл, отколкото рок. Но с годините разбрах, че той може би е бил прав, а аз не и че може би съм бил твърде чувствителен тогава. Защото „Mean Business“ е доста добро парче и просто се отличава, поне за мен. И това да комбинираме песни като тази и „Help Me Thro’ The Day“ - това спокойно можеха да са песни на две съвсем различни групи. Но все пак има нещо, което сплотява всичкия този материал и това е непознатата магия на „Уайт- снейк“ от този ранен период“.

„Но така или иначе това беше една от песните с най-тежък звук в албума, казва Марсдън, а всъщност тя е може би и една от най-тежките в целия им каталог до момента. - Беше сложна ситуация, защото, както казах, песента беше доста тежка за времето си, а на мен ми се струваше, че не това е посоката ни. Така че тогава имах малък личен проблем с нея, но всъщност сега ми харесва. Дейв и аз, така да се каже, имахме известни неразбирателства за няколко неща по онова време и аз бях доста твърд в позициите си, както и той, но той печелеше споровете и сега се радвам, че е било така, защото виждам смисъла.“

Но всъщност в групата не е имало твърд защитник на по-тежкия рок. „Не, всъщност нямаше. Не сме го мислили като продукт. Това, което аз исках да кажа, е, че между „Mean Business“ и песен като „Ain’t Gonna Cry“ например, която и досега е една от най-любимите ми пес-

ни на „Уайтснейк“, нямаше голяма връзка. Не мисля, че имахме много материал с толкова тежко звучене от албума „Ready An’ Willing“ натам, чак до записа от 1987, в който, разбира се, аз нямам участие.“ „Mean Business“ започва с нещо като маршов ритъм на барабан, който малко прилича на „Radar Love“ на „Голдън Иъринг“. Но е и като модерна метъл песен, прото траш с двойна каса на барабаните. Това е работа на Дейв Даул, който скоро ще отстъпи мястото си на знаменития Иън Пейс, който пък от своя страна ще се включи в бандата за един силен период.

„Дейв беше страхотен барабанист, казва Марсдън. - И все още е. Продължаваме да поддържаме контакт, макар и не чак толкова често. Той беше в групата на Брайън Оугър, а Брайън не би взел някой, който не може да свири. Той беше много добър музикант и това, че напусна групата и взехме Иън... ами, беше комбинация от емоции.“

* * *

Моментът, в който Пейс се присъединява към групата, е такъв, че Ковърдейл иска да презапишат барабаните за „Lovehunter“, като предлага на Пейс да замести Даул. Разбира се, имайки предвид периода тогава (а и сега), това би било един малък звукозаписен подвиг и идеята се отхвърля от мениджмънта заради допълнителните разходи.

„Нямаше как да стане, свива рамене Мъри. - Имахме крайни срокове. Но по-важното беше, че опитът ни със записването на албума с Дейв Даул ни показа, че имаме нужда от по-мощен рок барабанист, така мисля, докато Дейв свири по-скоро леко и фънки.“

Продължаваме към едноименната песен от албума, блус-рок с отчетлив ритъм, на който можеш да потропваш с крак, който ще стане тяхна запазена марка с песните и от следващия албум та чак до „Slide It In“. Песента „Love Hunter“ (две отделни думи) е с доста по-активен бас, малко в посока Джийн Симънс от „Кис“. „Тази песен беше комбинация от нас тримата, класиката Ковърдейл/Марсдън/Мууди, припомня си Марсдън. - Мисля, че аз написах куплетите и рифа, а Мики добави слайд частите. Мисля, че имах идея и за припева, но Дейвид, разбира се, измисли по-добър текст. Тази я записахме доста бързо. И винаги е била една от любимите песни на публиката по концерти, винаги.“

С песента „Outlaw“ определено се връщаме към усещането за фюжън от албума „Trouble“ или соло албумите на Ковърдейл, или пък „Иън Гилън Бенд“. Парчето включва и много приятни рифове на двете китари в унисон, което не е изненадващо, като се има предвид, че за Дейвид първият албум на „Олмън Брадърс“ е нещо като първоначалния модел за „Уайтснейк“.

Марсдън казва: „Това беше една от песните, които Дейвид ми предложи да изпея. Реално това беше моя песен, а Джон Лорд, за когото толкова много говорихме, добави някои настина много хубави клавири, а после дори не искаше да му пишем името като автор. Но аз настоявах, защото той вдигна песента на съвсем друго ниво. Но такъв си беше Джон“.

„А Дейвид просто каза, че аз трябва да изпея тази. Имах една в първия албум и той каза: „Ето, тази ще е твоята песен от този албум“. И аз се съгласих. Отново е по-лека, но като мелодика може би има нещо от „Тин Лизи“; винаги съм бил голям фен на Фил като композитор.“

„Rock ‘n’ Roll Women“ е още една рокендрол-парти песен като „You ‘n’ Ме“ и „Love Hunter“, а Бърни не помни въобще да е свирил в нея. Това често ли се е случвало? „Понякога. Понякога записвахме китарните партии сами. Обикновено, който беше измислил песента, той правеше и солата. Не сме имали проблем с това. Често казвах: „Това е твоята мелодия, ти свири китарата“. А понякога записвахме заедно и за солата, и за хармониите, разбира се. Но за записването на инструментала... Например „Fool For Your Loving“ я свиря аз; мисля, че всички китари за тази песен са мои, включително и солото. Но нямаше смисъл всеки път да свирим двойни китари. Не беше нужно.“

Албумът приключва с трогателната песен за довиждане, „We Wish You Well“, на която гласът на Дейвид звучи в кахърния госпъл регистър като Грег Олмън. Това е кратка песен, изсвирена на пиано. „Дейвид все още пуска тази песен в края на концертите си, казва Марсдън. - В края на всеки концерт на „Уайтснейк“ звънтят звуците от моето китарно соло. [смее се] Чудесна музикална пиеска.“

Джон Янг от „Траузър Прес“ пише следното за албума: „Кога- то една мощна мачо банда започне да забавя темпото или да показва нещо различно от сляпа увереност в това, което прави, очаквайте проблеми. Бедата не е в това, че „Уайтснейк“ са се захванали с предъвква- не на буги рифове в стил „Бед Къмпъни“ (въпреки че случаят е точно такъв); фаталната грешка е в това, че звучат сякаш вече са минали през всичко. По колко различни начина можеш да се биеш в гърдите и да ръмжиш?“.

И наистина в метълските среди - реално единствените хора, на които им пука - албумът се възприема с разочарование, особено след обещаващата обложка.

„Мисля, че този албум се превърна в преходен, размишлява Марсдън, обобщавайки оценката си. - Без него не мисля, че „Уайтснейк“ щеше да стане... не мисля, че щяхме да стигнем до „Ready An’ Willing“. Защото в „Lovehunter“ разцъфнахме като изпълнения. Преди Иън Пейс да се присъедини към бандата, пак бяхме добър колектив, но, като гледаш първите два албума, енергията е по-ниска. Усилията бяха на 100 процента, но посоката беше на около 5 процента.“

„Мъчехме се да правим всичко наведнъж, а до третия албум вече започвахме да си намираме мястото. С „Lovehunter“ заприличахме малко повече на група. Така че, като се обръщам назад, смятам, че този албум беше по-важен, отколкото мислехме тогава. Защото, кога- то Иън Пейс дойде в бандата, вече станахме съвсем друго животно. Аз много си харесвам „Lovehunter“.

Като поставим нещата в контекст по подобен начин, Мууди обяснява: „Първите два албума, особено първият от тях, бяха с по- ограничен бюджет и минаха доста набързо. Ако трябва да съм честен, нямахме много ясна посока, когато започвахме. Дейв Даул, първият ни барабанист, идваше от сферата на джаз-рок фюжъна и мисля, че това си личеше. А и Нийл свиреше много такива неща още отпреди „Уайтснейк“. Докато Бърни, Дейвид, Джон и аз, ние горе-долу се придържахме към рок и ритъм & блус“.

„Когато влязохме да записваме първия албум, не мисля, че бяхме наясно какво смятаме да правим. Дейвид, разбира се, имаше някакви идеи и командваше парада. А ние просто хвърляхме, каквото ни хрумне и правехме, каквото можем. Мисля си, че в „Lovehunter“ има една- две песни, които може да са много добри, но повече биха приличали на някоя калифорнийска фюжън банда. Чак когато направихме „Ready An’ Willing“, намерихме своята ниша. Това е албумът, който според мен наистина показва какво е „Уайтснейк“.

„Да, до момента, в който дойде Иън, нещата вече бяха потръгнали, съгласява се Марсдън. - Но той оказа огромно влияние. Бих казал, че промени нещата във всяко едно отношение. Както казват хората, „Ах, този Иън Пейс“. Изведнъж се оказахме с Пейс и Лорд, двама от най-великите музиканти, за които можеш да се сетиш. А ние, другите трима [заедно с Мууди и Мъри], бяхме като поддържащи актьори и изведнъж ни хвърлиха в светлините на прожекторите - нещо, с което не бяхме свикнали. И все пак ние тримата [заедно с Мууди и Ковъ- рдейл] бяхме творческата сила, което беше готино.“

Марсдън си припомня следното за турнето на „Lovehunter“: „Обиколихме горе-долу цяла Великобритания [23 дати от 11 октомври натам, подгряват ги „Марсей”], а после и Европа, която започна да се отваря за нас. Но започнахме с Великобритания веднага. Както казвахме: „надграждаме“. Винаги минавахме през едни и същи места. Казваха ни, че не сме много модерни, но в един момент осъзнаха, че всички билети са изкупени предварително. И ние отговорихме: „Ами, тогава да продължаваме да не бъдем модерни“.