Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Албумът „Come An’ Get It“ - „Сигурно сте ги чували тези две имена?“

До 1981 „Уайтснейк“ вече започват да стават утвърдена и сравнително успешна банда на родна почва, а също и в Европа, дори Япония, но в Северна Америка продължават да остават назад. Последният студиен албум се приема добре от критиката, постига комерсиален успех и бързо е последван от концертен албум, който предизвиква сходни реакции. Сега е време за последователни действия; време е за следващия ход.

Край със задушните, тесни студиа, край и със студените хамбари в провинцията... „Направихме албума „Come An’ Get It“ там, къде- то е свирил Джон Ленън, тоест, в студиото на Ринго Стар, започва Марсдън, говорейки за „Стартлинг Студиос“ в Титънхърст Парк, Аскот. Там са живели Джон Ленън и Йоко Оно, а по онова време там е домът на Ринго Стар. - Сигурно сте ги чували тези две имена? Това беше като в „Аби Роуд“ [по това време Бърни записва соло албум там]. Това са места, които ти вдигат акциите.“

Марсдън си спомня, че Ринго съвсем отскоро е собственик на мястото, защото: „На много от ключовете на лампите все още пишеше „Джон и Йоко“ и такъв тип неща. Тогава не обръщахме много внимание на това, все пак бяхме по-млади. Но сега, като си спомням или като гледам някой филм като „Give Me Some Truth“²⁴ например - има една сцена, в която Джон е с разни хора около кухненската маса - аз съм ял закуска на тази маса в продължение на шест седмици. Но по онова време не се замислях много. Когато бях в „Аби Роуд“ в по- голяма степен осъзнавах каква история стои зад това място. Но нямаше съмнение, че „Стартлинг“ е много, много добро студио. Да работиш в стаята, в която Ленън е направил песента „Imagine“²⁵ - в това имаше много заряд. И го усещахме много добре“.

Мъри добавя: „По онова време Ринго даваше мястото под наем за записи, имаше студио там. Макар че реално използвахме други стаи от къщата за барабаните и клавирите, защото студиото не беше много голямо“.

Както Марсдън спомена по-рано, в този момент групата най- после започва да има думата относно артистичното оформление на обложката. „Come An’ Get It“, който излиза на 1 април 1981, се появява в опаковка с бяла змия, навита в стъклена ябълка на предната корица - леко стряскащо, като се замислите. Като обърнете от задната страна се вижда, че змията е разбила стъкления си затвор и е избягала.

Пейси стартира с простичък, но активен ритъм на барабаните и ето ни в едноименната песен от албума - чисто поп рок парче с акордни прогресии като от песнопойка на „Форинър“. Но Марсдън се оправдава: „Аз не мисля така. Това е съвпадение. Просто такъв е жанрът от този период. Неизбежно е в някакъв момент групите да се засичат. Всъщност единственият от нас, който тогава слушаше „Форинър“, бях аз. Много ми харесваше „Feels Like The First Time“ ²⁶; фантастична песен. Аз следях групата, но не мисля, че другите дори бяха чували „Форинър“. [смее се] Така че, „Come An’ Get It“ си беше точно в стила на „Уайтснейк“ от онова време, особено с Иън Пейс“.

Веднага се забелязва и че постпродукцията на албума е малко еднопластова, не е толкова „жива“, както при „Ready An’ Willing“.

„Може би това е просто от различното звучене на студиото, свива рамене Бърни, озадачен от този коментар, може би защото албумът е толкова успешен. - Може би е малко по-загладена?“ чудя се аз. Не съм сигурен, отговаря той. - Мартин Бърч винаги правеше куп неща с всеки запис; той е фантастичен. Той беше като допълнителния член на групата. Беше много, много добър продуцент. Например за „Don’t Break My Heart Again“ аз изсвирих набързо солото и той каза: „Благодаря много. Имаме го“. А аз не бях сигурен и го изсвирих още пет- шест пъти. Той седеше и изглеждаше все по-отегчен и ми казваше, че няма нужда, че го имаме. И беше абсолютно прав. За това са ти необходими такива хора.“

„Hot Stuff“ е бързо рок парче с обърнат ритъм - а именно с малък барабан на първо и трето време. Можеше да звучи и по-тежко, ако Джон не доминираше с пиано-клавири, следвайки рифа. Този тип аранжимент заедно с наситените при смесването средни честоти подчертава идеята, че „Come An’ Get It“ е доста повече в посока поп от предшественика си.

„Да, сега, като се замисля, вероятно е така, отстъпва Марсдън. - Но не мисля, че сме го направили нарочно. Мисля, че това се получи естествено с песните, когато ги събрахме. „Child Of Babylon“ беше естествена стъпка. „Hot Stuff“ беше в посока на по-тежката ни страна. Никога не ми е била любима, но какво да се прави. Няма как да харесваш всяка песен от всеки албум. Обожавам „Till The Day I Die“; мисля, че Дейвид пишеше страхотни неща по онова време. Като цяло албумът ми се струваше добър. Изкачи се директно на първо място тук, във Великобритания. Моментален успех; стана № 1 в деня, в който излезе, и е трудно да се пренебрегне този факт. Щом се представя толкова добре, си казваш, че това трябва да е най-добрият албум.“

Не съвсем - „Come An’ Get It“ наистина стига до впечатляващото № 2, но първото място му отнема „Kings Of The Wild Frontier“, вторият албум на „Адам & Дъ Антс“, което показва, че въпреки вниманието от страна на пресата към хеви метъла по онова време нещо наречено „пост-пънк“ (във всичките му разновидности) също прави фурор в класациите.

Следва по-своенравното и ритмично, но все пак доста поп парче „Don’t Break My Heart Again“, за което Дейвид казва, че е написано за дъщеря му Джесика и за което той напипва акордите на едно пиано през нощта в Титънхърст. После е тежката и бавна фънк балада „Lonely Days, Lonely Nights“, която се отличава със стегнатата и наситена бас-линия на Мъри, както и ярките минавания от „Хамънд“ органа на Джон Лорд.

Първа страна от оригиналния винил завършва с едно парти буги- рок парче, наречено „Wine, Women An’ Song“ в жилката на „Статус Куо“. Джон Лорд пренастройва техниката си и изважда хонки-тонк пиано звук, а беквокалистите, Дейвид, Бърни и Мики, също известни под името „Тройната свита“, зоват за трите благинки от заглавието (вино, жени и песни). Това е песента, за която всички ще делят правата.

Колкото до „Child Of Babylon“, Марсдън казва следното: „За тази песен работих доста тясно с великия Джон Лорд. Имах една идея и знаех, че само Джон може да направи текстурата за песента. Той се справи фантастично със синтезаторите. По онова време синтезаторите, мултирегистровите, бяха нещо необичайно. Когато ми хрумна тази идея, седнах да му я обясня и той прекрасно я разбра. Седна на клави- рите, доразработихме я и той я изсвири. А аз си казах: „Да, точно това си представях“. Много бях доволен как стана“.

„Най-голямата сила на Джон Лорд си беше... Джон Лорд, смее се Марсдън, когато го питам за силните и слабите страни на Лорд в студиото, имайки предвид, че той не е известен с това, че пише много от песните. - Можеш да му дадеш всякаква идея и той веднага превключва и казва: „Какво ще кажеш да я направим така? А може и така?“. И ти просто казваш: „Ами, да, перфектно“. А на сцената беше гигант. Мисля, че беше най-добрият. Пробвайте се да ми посочите един по- добър музикант на „Хамънд“ орган в рокендрол банда и доста ще по- спорим. Слушал съм го толкова много пъти. Той беше фантастичен. Беше страхотен музикант и страхотен човек. А колкото до композициите, той правеше всичко много, много елегантно. Аз все казвах: „Знаеш ли, Джон, ти много ми помогна с това парче, може би ти трябва да вземеш част от него?“ А той все отговаряше: „Не, не, не. Нямаше да съм ти помогнал, ако ти не беше дошъл с идеята. Аз просто превръщам твоите идеи в музика“. Такъв човек беше.“

„Понеже беше много изкусен музикант, той пишеше ноти. Аз все още не го мога. Той записваше всичко. Изсвирвахме нещо на китара, а той го записваше по ноти и после правеше своя версия. Винаги ще го помня. Често в годините по-натам, когато работех с други хора и те добавяха свои идеи, веднага скачаха и искаха да вземат част от парчето. Но Джон не беше такъв.“

„Child Of Babylon“ е нещо като близнак на „Lonely Days, Lonely Nights“ - блусарска балада от онзи тип, който бихме открили в албум на „Бед Къмпъни“ или „Линърд Скинърд“ например. И все пак пост- продукцията е скована, свиренето е сковано... просто в този албум има нещо не много сериозно или класическо, въпреки че има поне няколко песни с потенциал за по-голяма тежест, като тази например. Може да звучи като светотатство, че дори си го помислям, но всъщност този албум е съсипан от Мартин Бърч и Иън Пейс - две недосегаеми рок- икони, които би следвало да се справят по-добре.

После се връщаме към лековатия поп-метъл, който номинира албума „Come An’ Get It“ за едно от недооценените стъпала към хеър метъла от средата на 80-те. „Would I Lie To You“ е като ехо на простичките акорди от едноименната песен от албума и отново ни отвежда към „Форинър“ в малко по-тежък вариант - рок за деца, не за историците. Колкото до заглавието, Ковърдейл казва, че го е взел от остроумната закачка на една значка, която му подарява обожателка от Саутхемптън.

„Ще си кажеш, че това е любовна песен, отбелязва Марсдън. - Но не само - това е обяснение в любов към мениджмънта ни. [смее се] Те харесваха такива неща. Писахме я тримата... Дейвид измисли текста. Горе-долу така работехме. Тогава нямаше много, как да кажа, конкуренция помежду ни. Докато при „Lovehunter“ хвърчаха идеи за песни отвсякъде.“

Но не става дума само за мениджмънта. Това е типичната песен за бърза свалка. Мъри се съгласява през смях, когато го питам дали този манталитет на Ковърдейл ги е дразнел - да измисля еднотипни песни, а текстовете да изобилстват от сексуален подтекст. „Той е много упорит и колкото повече го критикуваш, толкова повече го прави. Само за да те ядоса и за да ти покаже, че го може добре и че много хора го харесват. Плюс това той си имаше имиджа на секс символ и текстовете играеха важна роля в това. Вярно е, че е написал и много по-дъл6оки неща. Но такъв тип песни започваха малко да се изтъркват. Беше време да продължим към нещо друго.“

Ковърдейл се защитава в разговор с Гавин Мартин. „Ако се заслушате в текста, ще откриете повече, отколкото на първо слушане. Разбира се, че вътре има неща, за които само чакат да ме нахокат, но аз държа на тази песен точно толкова, колкото и на други, които говорят за по-дъл6оки душевни търсения. За някои неща съм много сериозен, а с други просто се забавлявам. Постоянно чета писма от фенове и вътре откривам и двете страни. Някой ще напише: „Защо изобщо се занимавате с тези сексуални неща, когато можете да правите песни с дълбочината на „Blindman“ или „Crying In The Rain“ например?“. Други пък ме питат защо пишем кахърни блус балади, когато можем да правим веселяшки парчета като „Wine, Women An’ Song“. За мен не е интересно, когато си чисто гол. Виж, когато си по бельо, това може да е много възбуждащо за въображението. Такъв е манталитетът ми и за песните. Не искам да пея „Чукай ме, скъпа, докато сокът потече между краката ти“. Има много песни, в които мъжът доминира, за което войн- стващите журналистки веднага се заяждат. Но има и други, от обратния ъгъл, в които мъжът е свален на колене на килима от агресивна жена.“

„Бяхме големи фенове на „Бед Къмпъни“, „Фрий“, може би и на „Форинър“, продължава Мъри, обяснявайки познанията и мотивацията на групата. - Също така и на по-ранните британски блус-рок банди от 70-те. Мики, Бърни и аз идвахме от тази блус експлозия, а Дейвид много харесваше блус певците Боби Бланд, Би Би Кинг и така нататък, така че винаги е имало нещо от стандартния 12-тактов блус в основата на музиката ни, но ние го хващахме и го прилагахме в рок песните.“

„По онова време влиянието на типичните американски рок-банди не беше голямо. Имам предвид, че не сме слушали „Канзас“, „Кис“, „Аеросмит“ или Тед Нъджънт. Но около пет години след създаването на бандата, аз определено смятах, че трябва да се ориентираме повече към американския стил от началото на 80-те. Защото считах, че сме стигнали до пределите на нашия стил. Но към това имаше известна съпротива. Това е много типично за Дейвид. Първо се запъва, а после тотално сменя посоката. В един момент казва: „Всичко това е в миналото; сега ще правим нещо друго“. И по-късно, с известен натиск от американския лейбъл „Гефен Рекърдс“, той осъзна, че е време да навлезе по-дъл6око в това, което се случваше в Щатите с групи като „Ван Хален“, например.“

„А що се отнася до албумите винаги ми е било трудно да кажа кой ми е любим - „Ready An’ Willing“ или „Come An’ Get It“. Много ги харесвам и двата. Мисля, че и този от 1987 е много добър. Като личен вкус може би бих избрал „Come An’ Get It“. Но аз не слушам много собствените си неща.“

Добре де, като оставим настрана американското звучене на „Come An’ Get It“ (което е спорно само по себе си), 1981 е година по средата на новата вълна британски хеви метъл. За добро или лошо, съзнателно или не „Уайтснейк“, като Иън Гилън и като „Рейнбоу“, се възприемат като основни съставки в тенджерата, независимо от техния произход.

„Не. Вижте, ние се чувствахме много по-стари от хората, които свиреха в хеви метъл групите, смее се Мъри. - Гледахме на тях по- скоро бащински. А и някои от техните неща звучаха доста аматьорски и не бяха много по вкуса ни; това не беше нашето поле за изява. В известен смисъл - трудно е да се обясни - но звучаха като много бяла музика. В тези групи имаше много малко блус, соул или джаз елементи, или поне доскоро, преди появата на рапа. В много отношения този тип свирене и пеене не ни бяха по вкуса. А песните, които правеха, бяха твърде праволинейни. Разбира се, много от тези групи се развиха и станаха малко по-изтънчени. Може би „Деф Лепард“ ми е любимата от тях, но за много от останалите смятам, че заслужаваха да изпаднат в забвение. [смее се]“

Ако песента „Girl“ звучи малко по изтънчено и ритмично от обикновеното, то е, защото, както казва Ковърдейл, рифът идва от Мъри, който все още композира в посока фюжън. „Песента е за едно момиче, което се появи по време на едно турне, казва Марсдън, на когото му връчват песента, след като Ковърдейл забавя оригиналния ритъм на Мъри. - В текста се пее „красиво, откачено, бяло момиче“ - а тази наистина беше откачена. Нийл измисли рифа и после, ако си спомням правилно, заедно доизмислихме музиката. А Дейвид започна от „красиво, откачено, бяло момиче“ и за нула време дописа останалия текст, което беше страхотно.“

Марсдън може и да не си спомня правилно или е по-вероятно текстът да е музикален пастиш. „Повечето песни са за съпругата ми, казва Ковърдейл пред „NME“. - Тя е страхотен източник на вдъхновение. А много от песните, за които ме обвиняват в откровен сексизъм, са писани за дъщеря ми. В песента „Girl“ се пее „държиш се с мен като с куче, а аз махам с опашка“, защото само за нея бих тичал по пода на четири крака. Знам за какво говоря и дъщеря ми знае, което е най-важното.“

„Рифът за тази песен беше мой, но това не значи задължително, че се фукам с баса си, отбелязва Мъри, запитан за любимите му моменти от албума „Come An’ Get It“. - В песента „Lonely Days, Lonely

Nights“ имам доста импровизации на баса. Винаги съм се чувствал доста горд и с „FooI For Your Loving“ от предишния албум. Там доста си поиграх и се движат няколко интересни музикални линии. Но, да, като цяло май харесвам „Come An’ Get It“ най-много от всички албуми. Но е трудно да се каже.“

„Най-общо казано, на концерт свириш три-четири песни от нов албум. Тридесетина години по-късно ще свириш една-две от тях, а като се замислиш за останалите от албума, често си казваш, че е имало причина да не ги свирите на живо. Друг път слушаш нещо старо и си казваш: „Ама, чакай малко, това е страхотно“, защото еди кой си изсвирва нещо фантастично в даденото парче, което е позабравено. Когато правиш албум, слушаш всичко толкова много пъти, че после го забравяш. При Дейвид Ковърдейл например е различно. Той винаги си пускаше старите албуми, за да се надъха преди концерт. [смее се] Той знаеше всяка песен от край до край наизуст. Ако го накараш, сигурно и наобратно може да ти я изпее, докато аз... има песни, които не съм слушал с години.“

Витиеватото, хлъзгаво слайд-китарно изпълнение в песента „Hit An’ Run“ я кара да изпъква в албума. Тя е може би и най-тежкото рок парче в него. Авторитет и придава и ключовата бас-линия на Нийл Мъри - стегната и изпълнена с въображение. По логиката „на всяка манджа и малко мерудия“ тук отново се завръща и токБоксът на Бърни. Марсдън казва: „Ами да, ползвал го бях и преди за кавъра на „Бийтълс“ от албума „Trouble“. Често го правех и на сцената; ток- боксът винаги събираше овации. Сложихме го и в „Hit An’ Run“. Все още свиря тази песен от време на време. Много е забавна. Това с гласовата кутия може да бъде голям майтап. И не е трудно; доста лесна техника е.“

Албумът завършва с подобната на „Цепелин“ песен „Till The Day I Die“; интрото е акустично, преди да избухне в южняшки рок вибрации. Пейс отново, изненадващо, някак задушава ритъма. Не му помага и картонено кухата постпродукция. В това парче има нещо от „Gallows Pole“ на „Лед Цепелин“ и затова е двойно по-разочароващо, че не звучи по-органично.

* * *

Турнето за „Come An’ Get It“ се оказва интензивна кампания. Ha 14 април 1981 групата атакува Европа през Германия, което си е тяхната крепост, и завършва в „Хамърсмит Одеон“ на 9-и юни. В края на юни правят второ турне в Япония, осем концертни дати, след което прескачат за малко до Щатите през юли, където „Уайтснейк“ са като в сандвич между откриващите „Айрън Мейдън“ и закриващите „Джудас Прийст“. Важно е да се отбележи: вярно, че „Прийст“ и „Мейдън“ са много по-тежки от „Уайтснейк“, но групата има полза от това да се кали в битката. Така или иначе метълите са единствените, сред които групата може да предизвика интерес и няма нищо срамно в това те да са най-блусарската, най-мелодичната група на тази сцена - единствената, която не пее толкова за тъмници и дракони. Все някой трябва да го направи, нали? Така че защо не „Уайтснейк“. Както и да е, през следващите месеци групата има няколко разпилени изяви, включително „Monsters Of Rock“²⁷ в Донингтън (да, много подходящо на домашна почва), плюс, затваряйки годината, още една сериозна атака в Германия.

Може би няма да ме подкрепите, но смятам, че натрупаният гняв, който си подава главата във фрагментарния приемник на „Come An’ Get It“, а именно албумът „Saints & Sinners“, води началото си оттук. Но както и да е. Албумът „Come An’ Get It“ е забавна поп-конфекция и се представя достатъчно добре, както ни напомни Марсдън. Той е успешна стъпка за бандата англичани, чието влакче трака по релсите със завидна скорост, макар че тази железопътна система... ами, няма как да стигнеш по релси отвъд Атлантика.

Дали става твърде лесно да си „Уайтснейк“? Явно тази фраза се повтаря доста често по това време. Следващият албум се превръща в бреме, което носи достатъчно лоша енергия, за да накара Ковърдейл за пръв път да разтури всичко, но определено не и за последен.