Паяжината на Шарлот

Глава 14Доктор Дориан

Следващият ден бе събота. Фърн помагаше на майка си в миенето на съдовете от закуската. Мисис Арабъл си вършеше работата мълчаливо. Тя се надяваше, че Фърн ще отиде да играе с другите деца, вместо пак да побегне към фермата на Зукерман и да прекара цялото време там, седнала на столчето.

— Шарлот е най-добрият разказвач на приказки, който някога съм срещала — каза Фърн, докато бършеше с кърпата една купа.

— Фърн! — каза майка й строго. — Не бива да си измисляш такива неща. Ти знаеш, че паяците не могат да разказват приказки. Паяците не могат да говорят!

— Шарлот може — отвърна Фърн. — Тя не говори силно, но говори.

— Каква приказка разказа? — попита мисис Арабъл.

— Ами, тя ми разказа — започна Фърн, — за една нейна братовчедка, която хванала риба в паяжината си. Не мислиш ли, че е доста забавно?

— Фърн, мило мое дете, как може риба да се заплете в паяжината на някой паяк. Това вече си го измисляш — каза мисис Арабъл.

— О, случило се е наистина. И още как! — отговори Фърн. — Шарлот никога не лъже. Тази нейна братовчедка направила паяжина над едно поточе. Докато тя си висяла при паяжината, една малка рибка подскочила във въздуха и се оплела в мрежата. Та, тази рибка се закачила само с едната си перка, опашката й бясно се мятала и блестяла на слънчевите лъчи. Не можеш ли просто да се опиташ да си представиш паяжината, страшно надвиснала над потока, опъната от тежестта на рибката? Братовчедката на Шарлот се суетяла около нея, спускала се навътре, бягала навън, опашката на рибката я блъскала свирепо по главата. Танцувала навън, навътре, хвърляйки нишките си около рибката. Борела се неуморно, мятала…

— Фърн! — скара се майка й. — Престани да си измисляш тези дивотии.

— Не си измислям нищо — каза Фърн. — Само ти казвам какви са фактите.

— И какво станало накрая? — попита майка й, чието любопитство започна да надделява.

— Братовчедката на Шарлот спечелила битката. Тя успяла да увие здраво рибата и, чак когато вече ставала за ядене, я изяла. Паяците трябва да ядат, както и всички ние.

— Да, предполагам, че им се налага — каза разсеяно мисис Арабъл, като че мислеше за нещо друго.

— Шарлот има и една друга братовчедка, която можела да лети с балон. Тя обичала да стои на главата си и произвеждала голямо количество нишки, които образували балон, а после се пускала и се оставяла балона да я носи нагоре, нагоре с топлия вятър. Мамо, никога ли не ти се е искало да можеш да направиш такова нещо?

— Сега като се замисля, да, би ми се искало — отвърна мисис Арабъл. — Но, Фърн, мила моя, много ми се ще да излизаш навън и да се виждаш с някои от приятелчетата си, вместо все да седиш във фермата на чичо си Хоумър. Прекарваш прекалено много време там. Не е добре да бъдеш толкова дълго сама.

— Сама ли? — каза Фърн. — Сама? Моите най-добри приятели са във фермата. Това е място за много контакти. Там не е никак самотно.

След малко Фърн изчезна надолу по пътеката към къщата на Зукерман. Майка й започна да бърше праха във всекидневната. Докато работеше, не спираше да мисли за Фърн. Не изглеждаше естествено за едно малко момиченце толкова да се интересува от животни. Накрая тя реши да се отбие при доктор Дориан, да поиска съвет от него или поне да чуе мнението му. Качи се в колата и подкара към кабинета му в селото.

Доктор Дориан имаше гъста брада. Той се зарадва да види мисис Арабъл и й предложи удобен стол.

— Става дума за Фърн — обясни тя. — Прекарва почти изцяло времето си във фермата на Зукерман. Не ми изглежда нормално. Сяда на едно малко трикрако столче в ъгъла, до кочината и гледа животните с часове. Тя просто седи и слуша.

Доктор Дориан се облегна назад в стола си и затвори очи.

— Това е толкова хубаво! — каза той. — Трябва да е много тихо и спокойно там. Хоумър има и овце, нали?

— Да — каза мисис Арабъл. — Но всичко започна с това прасе. Разрешихме на Фърн да го отгледа, като го храни с биберон. Нарича го Уилбър. Хоумър купи прасето и откакто то напусна дома ни, тя е винаги там, близо до него.

— Слушал съм доста за това прасе — каза докторът и отвори очи. — Казват, че е нещо изключително.

— Чу ли за думите, които се появиха в паяжината? — попита доста нервно мисис Арабъл.

— Да — отвърна лекарят.

— Е, разбираш ли го това?

— Да разбирам кое? — каза докторът.

— Разбираш ли как може да се появи нещо написано в паяжина?

— О, не, не го разбирам — каза доктор Дориан. — Но като се заговорихме за това, не разбирам как паякът се е научил да плете така поначало. Когато думите се появиха в паяжината, всички казваха, че това е чудо, но никой не отбеляза факта, че тази паяжина сама по себе си е чудо.

— Че какво чудно има в една паяжина? Не разбирам защо казваш, че една паяжина е чудо, като паяжината си е само паяжина и нищо повече — каза мисис Арабъл.

— Опитвала ли си някога да изплетеш паяжина? — попита доктор Дориан.

Мисис Арабъл се понамести сконфузено в стола.

— Не, но мога да изплета чорап и да избродирам каренце — отвърна тя.

— Разбира се, че можеш! — продължи лекарят. — Но някой те е научил, показал ти е, нали така?

— Майка ми ме научи.

— Е, кой тогава е научил паяка? Един малък паяк може да плете без никакви предварителни инструкции. Не мислиш ли, че това си е чудо?

— Предполагам, че е така — каза мисис Арабъл. — Не бях се замисляла от тази гледна точка. Все пак не разбирам как тези думи се появиха в мрежата. Не го разбирам, а аз определено не харесвам неща, които не мога да разбера.

— С всички нас е така — въздъхна докторът. — Аз съм лекар. Лекарите следва да разбират всичко. Но аз не разбирам всичко и нямам никакво намерение да си позволя това да ме тревожи.

Мисис Арабъл изглеждаше доста неспокойна и нервна:

— Фърн казва, че животните говорят помежду си. Докторе, вярваш ли, че животните говорят?

— Досега не съм чул някое животно да ми казва нещо — отвърна той. — Това обаче не доказва нищо. Напълно е възможно някое животно да ме е заговорило по най-вежлив начин и аз да не съм го чул, понеже не съм обърнал достатъчно внимание. Децата обръщат повече внимание от възрастните. Ако Фърн казва, че животните във фермата говорят, аз съм доста склонен да вярвам, че това е така. Може би, ако хората говореха по-малко, животните биха говорили повече. Хората бърборят безобразно много. Повярвай ми.

— Поне малко се успокоих за Фърн — каза мисис Арабъл. — Значи не мислиш, че има за какво да се притеснявам?

— Добре ли изглежда?

— О, да.

— Апетитът й как е?

— О, винаги е гладна.

— Добре ли спи през нощта?

— Да.

— Тогава няма за какво да се тревожиш.

— Мислиш ли, че някога ще започне да мисли за нещо друго освен за прасета, овце, гъски, агнета и паяци?

— На колко години е сега?

— На осем.

— Е, мисля, че тя винаги ще обича животните — каза доктор Дориан. — Но се съмнявам, че ще прекара целия си живот във фермата на Зукерман. А познава ли момчета, има ли приятели момчета?

— Тя познава Хенри Фъзи — оживено каза мисис Арабъл.

Доктор Дориан затвори отново очи и потъна в размисъл.

— Хенри Фъзи, значи — измърмори той. — Хм, забележително. Не мисля, че има за какво да се тревожиш. Остави Фърн да общува с приятелите си във фермата колкото си иска. Тук бих вметнал, че паяците и прасетата са точно толкова интересна компания, колкото и Хенри Фъзи. Предполагам, че ще дойде ден, в който е възможно Хенри да каже нещо, ей така, между другото, което да привлече вниманието й. Удивително е как децата се променят с всяка изминала година. Как е Ейвъри? — попита той и отвори очи отново.

— О, Ейвъри е добре, както винаги — засмя се мисис Арабъл. — Разбира се, редовно си пъха ръцете в отровния бръшлян, жилят го оси и пчели, носи у дома жаби и змии и чупи всичко, до което се докосне. Добре е.

— Това е хубаво — каза докторът.

Мисис Арабъл каза „довиждане“ и благодари за съвета. Изпита огромно облекчение.