Паяжината на Шарлот

Глава 4Самота

На следващия ден бе дъждовно и мрачно. Дъжд валеше по покрива на хамбара и се спускаше на струи от стряхата. Течеше и в двора на фермата и водата бягаше на криволичещи поточета надолу към пътеката, където растяха магарешки бодли и щир. Дъжд плискаше и блъскаше по кухненския прозорец на къщата на Зукерманови и се лееше от водосточните тръби. Дъжд падаше и по гърбовете на овцете докато пасяха на моравата. Когато овцете се умориха да стоят на дъжда, тръгнаха бавно по пътеката и влязоха в кошарата си.

Времето обърка плановете на Уилбър. Беше запланувал днес да излезе и да изкопае нова дупка в дворчето си. Имаше и други планове. Нещо като:

Закуска в шест и трийсет. Обезмаслено мляко, корички от хляб, каша от пшеничени трици, парченца от понички, пшеничени кексчета с няколко капки сироп от клен полепнал по тях, обелки от картофи, остатъци от пудинг с ванилов крем и стафиди и парченца от пшеничена закуска „Шредид Уийт“. Закуската трябваше да свърши в седем.

От седем до осем Уилбър бе планирал да поговори с Темпълтън, плъха, който живееше под кочината му. Разговорите с Темпълтън не бяха най-приятното занимание на света, но все пак общуваше с някого.

От осем до девет Уилбър смяташе да дремне на слънце.

От девет до единайсет — да изкопае дупка или ров и евентуално да намери нещо вкусно за ядене, заровено из пръстта.

От единайсет до дванайсет бе предвидил да застане неподвижно, да гледа мухите по дъските и да наблюдава пчелите, кацнали по детелините и лястовиците в небето.

Дванайсет часа: време за обяд. Каша от пшеничени трици, топла вода, обелки от ябълки, стар качамак и изрезки от кората на кашкавал. Обядът трябваше да приключи в един часа.

От един до два Уилбър бе предвидил да спи.

От два до три — да чеше сърбящите го части по тялото, като използва оградата като чесало.

От три до четири по план трябваше да седи напълно неподвижно, да помисли по въпроса какво е да си жив и да чака Фърн.

В четири щеше да дойде вечерята. Обезмаслено мляко, остатъци от сандвича на Ейвъри от кутията му за обяд, люспи от сливи, късче от това, залък от онова, пържени картофи, мармалад, малко повече от това, още повече от онова, парче печена ябълка, остатък от кекс.

Уилбър бе заспал с мисълта за своя план. Събуди се в шест, видя дъжда и му се стори, че това вече бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Бях скроил такъв строен, перфектен план, а то да вземе да вали — каза си той.

Известно време остана вътре, тъжен и безрадостен. После се приближи до вратата и погледна навън. Капки дъжд го чукнаха по зурлата. Дворчето му бе студено и мокро. В копанката имаше един инч дъждовна вода. Темпълтън не се виждаше никъде.

— Тук ли си, Темпълтън? — извика Уилбър.

Никакъв отговор. Изведнъж Уилбър се почувства самотен, без нито един приятел на света.

— Дните са така еднакви — простена той. — Аз съм твърде малък и нямам нито един приятел във фермата. Ще вали цяла сутрин и цял следобед и Фърн няма да дойде в такова лошо време. О, честно казано, това е ужасно!

Уилбър заплака за втори път, и то само в рамките на последните два дни.

В шест и трийсет чу подрънкването на кофата с храната. Ларви стоеше навън под дъжда и бъркаше закуската.

— Хайде, прасе! — каза той.

Уилбър не се помръдна. Ларви изсипа храната му, остърга дъното и стените на ведрото и си тръгна. Обаче забеляза, че нещо с прасето не е наред.

Уилбър не искаше храна. Той искаше любов. Искаше приятел, някой, който би си играл с него. Той сподели това с гъската, която стоеше тихичко в ъгъла на кошарата на овцете.

— Ще дойдеш ли при мен да си поиграем? — попита той.

— Извинявай, извинявай, извинявай — изкряка гъската, — ама съм седнала да си мътя яйчицата. Осем са на брой. Трябва да ги пазя приятно затоплени — отоплени-отоплени. Трябва да стоя тук. Не съм някоя развей-развейпрах бъбри-бъбрица. Не играя, когато има яйца за мътене. Очаквам да ми се родят гъсета.

— Е, не съм и помислял, че очакваш да ти се родят кълвачи — каза леко заядливо и с горчивина Уилбър.

След това опита с едно от агънцата.

— Би ли си поиграло с мен, моля? — попита той.

— Със сигурност не — каза агнето. — Първо на първо, не мога да вляза в кочината ти, тъй като не съм достатъчно голямо и не мога да прескоча през оградата. Второ на второ, не се интересувам от прасета. Прасетата за мен са по-малко от нищо.

— Какво значи това по-малко от нищо? — отговори Уилбър. — Не мисля, че има нещо по-малко от нищото. Нищо — това е краят на нищото. Не можеш да стигнеш по-надолу от това. Това е и краят и на нещото. Как може да има нещо по-малко от нищото? Ако имаше нещо, по-малко от нищото, тогава нищото нямаше да е нищо — щеше да е нещо, макар и много, много малко нещо. Но ако нещо е нищо, тогава няма нищо по-малко от това, което е нищото.

— О, я млъквай! — каза агнето. — Иди си играй сам. Аз не играя с прасета.

Уилбър тъжно легна и се заслуша в дъжда. След малко видя плъха да слиза по една полегата дъска, която ползваше за стълба.

— Ще си играеш ли с мен, Темпълтън? — попита Уилбър.

— Да играя? — отвърна Темпълтън, мърдайки мустаците си. — Да играя? Аз почти не знам какво значи тая дума.

— Ами това означава да се забавляваш, да правиш лудории, да бягаш, да скачаш и да се веселиш — обясни Уилбър.

— Никога не правя такива неща, ако мога да го избегна, разбира се — отвърна кисело плъхът. — Предпочитам да прекарвам времето си в ядене, гризане, шпиониране и криене. Аз съм лакомник, но не си падам по веселбите. Точно сега съм на път да изям закуската ти, понеже ти нямаше достатъчно разум да си я изядеш навреме.

И плъхът се изниза тихомълком покрай стената и изчезна в един негов си, частен тунел, който бе прокопал между вратата и копанката на Уилбър. Темпълтън бе лукав и сръчен плъх и обичаше да прави нещата си сам. Тунелът бе пример за неговата вещина и хитрост. Чрез него той можеше да минава от хамбара до скривалището си под копанята на Уилбър без да се налага да излиза на открито. Той имаше тунели и проходи из цялата ферма на Зукерман и можеше да стига от едно място до друго без изобщо да бъде забелязван. Обикновено спеше през деня и излизаше навън само след залез.

Уилбър го наблюдаваше как изчезва в тунела и след секунди видя острата муцуна на плъха да се подава под дървената му копаня. Темпълтън внимателно се набра до горния й ръб. Това вече беше малко повече отколкото Уилбър можеше да понесе: в този безрадостен, дъждовен ден да гледа как закуската му бива изядена от някой друг. Той знаеше, че Темпълтън прогизва навън под проливния дъжд, но дори това не го успокои. Без нито един приятел, отхвърлен от всички и гладен, той се хвърли върху купчината тор и зарида.

По-късно следобед Ларви отиде до къщата на Зукерман и му каза:

— Мисля, че на прасето му има нещо. Не е докоснало храната си.

— Дай му две лъжици серен прах и малко меласа — каза мистър Зукерман.

Уилбър не можеше да повярва, че такова нещо можеше да му се случи, когато Ларви го хвана и насила набута лекарството в гърлото му. Това със сигурност беше най-отвратителният ден в живота му. Не знаеше дали бе в състояние и колко дълго можеше да изтърпи тази ужасна самота.

Мрак падна навсякъде, над всичко. Скоро се виждаха само сенки и единственият шум идваше от овцете, които преживяха. От време на време издрънкваше веригата на някоя от кравите горе. Представете си изненадата на Уилбър, когато в мрака се чу тихо гласче — гласче, каквото не бе чувал никога преди. Беше доста тъничко, но приятно.

— Искаш ли приятел, Уилбър? — каза то. — Аз ще бъда твой приятел. Наблюдавах те цял ден и те харесвам.

— Но аз не мога да те видя — каза Уилбър и скочи на крака. — Къде си? И кой си ти?

— Аз съм точно тук, горе — каза гласчето. — Заспивай сега. Ще ме видиш утре сутринта.