Паяжината на Шарлот

Глава 20Часът на триумфа

Внимание! Извънредно съобщение! — гръмна високоговорителят. — Организаторите на панаира с огромно удоволствие ви представят мистър Хоумър Л. Зукерман и неговото славно прасе. Камионът, който превозва това изключително животно се приближава в този момент към трибуната. Учтиво ви умоляваме да направите път, за да може камионът да премине. След няколко минути прасето ще бъде разтоварено в ринга пред трибуната на журито и ще му бъде връчена специална награда. Моля, публиката да се разпръсне и да даде път на камиона. Благодарим ви!

Като чу съобщението, Уилбър се разтрепери. Беше щастлив, но и силно замаян. Камионът се движеше много бавно. Хората го бяха обградили и мистър Арабъл трябваше да кара много внимателно, за да не прегази някого. Най-сетне успя да стигне до трибуната на съдиите. Ейвъри скочи и спусна задния капак.

— Ужасно съм притеснен — прошепна мистър Зукерман. — Стотици хора ни гледат.

— Я по-ведро! — отвърна мисис Арабъл. — Толкова е забавно.

— Разтоварете прасето, моля! — нареждаше високоговорителят.

— Сега всички заедно, момчета! — каза мистър Зукерман.

Няколко мъже от публиката се приближиха да им помогнат да вдигнат колибата. Ейвъри бе най-активният помагач от всички.

— Прибери си ризата в панталоните и си вдигни гащите, че ти се е разпасал коланът! — викна мисис Зукерман към мъжа си.

— Не виждаш ли, че имам работа? — отвърна й ядосано мистър Зукерман.

— Вижте! — викна Фърн. — Ето го и Хенри!

— Не викай, Фърн! — каза майка й. — И не сочи с пръст!

— Може ли малко пари! — замоли Фърн. — Хенри ме покани да се возим на колелото още веднъж, но не мисля, че са му останали пари. Снощи май му свършиха.

Мисис Арабъл отвори чантата си:

— Ето. Това са четирийсет цента. Внимавай да не се загубиш! И бъди на обичайното място за среща — пред кочината на Уилбър, много скоро.

Фърн се втурна, промушвайки се като пате из тълпата, докато търсеше Хенри.

„В момента прасето на Зукерман излиза от бараката — бумтяха високоговорителите. — Следва важно съобщение.“

Темпълтън се сви в ъгъла под сламата.

— Какви са тези глупости! — мърмореше плъхът. — Много шум за нищо!

На тавана в кочината, Шарлот си почиваше, тиха и самотна. Двата й предни крака бяха обвили сакчето с яйца. Тя чуваше всичко, което се съобщаваше по високоговорителя. Думите й даваха кураж. Това бе часът на нейния триумф.

Докато изкарваха Уилбър от колибата му, публиката ръкопляскаше и ликуваше с радостни възгласи. Мистър Зукерман свали шапка и се поклони. Ларви извади кърпичка от задния си джоб и подсуши врата си от потта. Ейвъри коленичи до Уилбър и започна да го гали. Мисис Зукерман и мисис Арабъл стояха изправени в каросерията.

„Дами и господа!“ — прозвуча гласът през високоговорителя. — „Връчваме наградата на изключителното прасе на мистър Зукерман. Славата на това прасе достигна най-отдалечените краища на света, привличайки в нашия велик щат много и ценни за нас туристи. Мнозина от нас никога няма да забравят онзи неповторим ден в началото на лятото, когато мистериозно се появиха думите, вписани в паяжината във фермата на мистър Зукерман, и, които накараха всички ни да обърнем внимание на факта, че това прасе е съвсем необикновено. Това чудо така и не намери своето обяснение, макар че много учени посетиха фермата и задълбочено изследваха и наблюдаваха този феномен. Според последните анализи, ние стигнахме до заключението, че в случая имаме работа със свръхестествени сили и всички ние трябва да сме горди и благодарни. Според думите в паяжината, дами и господа, «ТОВА Е ПРАСЕТО!».“

Уилбър се изчерви. Той стоеше напълно неподвижно и се опитваше да изглежда по най-добрия възможен начин.

„Това великолепно животно — продължи говорителят — е наистина удивително. Погледнете го, дами и господа! Забележете гладката му бяла кожа без нито едно петънце, здравия розов блясък на ушите и зурлата му.“

— Това е от суроватката — прошепна мисис Арабъл на мисис Зукерман.

„Забележете как сияе това животно! И сега си спомнете деня, в който се появиха думите «Сияйно прасе!» в паяжината. Как се появи този мистериозен надпис? Не, не е от паяка — в това можем да сме сигурни. Паяците са много умни и могат ловко да плетат паяжините си, но те не могат да пишат.“

— Аха, не могат ли? Дали не могат? — промърмори Шарлот на себе си.

„Дами и господа, не бих желал да отнемам повече от вашето ценно време. От името на управата на панаира, имам честта да наградя със специална награда от двайсет и пет долара мистър Зукерман и, заедно с това, да връча ръчно изработен, специално гравиран бронзов медал в знак на нашата благодарност за приноса на това прасе, на това сияйно, удивително, скромно прасе за привличането на толкова много туристи на нашия панаир.“

По време на цялата тая хвалебствена реч, Уилбър се чувстваше все по-замаян. Когато чу, че тълпата започва пак да вика възторжено и да ръкопляска, изведнъж му прилоша. Краката му се огънаха, умът му се изпразни, причерня му пред очите и той падна на земята в безсъзнание.

„Какво става? — попита гласът от високоговорителя. — Какво става, Зукерман? Какво му е на прасето ти?“

Ейвъри бе коленичил до главата на Уилбър и го галеше. Мистър Зукерман правеше някакви танцови стъпки около него и му вееше с шапката си като с ветрило.

— Добре е — викна Зукерман. — Така става понякога. Той е толкова скромен, че не може да понесе тези хвалебствия.

— Е, да, ама не можем да дадем награда на мъртво прасе — каза говорителят. — Такова нещо не е правено никога.

— Той не е умрял — викна Зукерман. — Просто припадна. Лесно се смущава. Бягай за вода, Ларви!

Ларви скочи от ринга и хукна за вода.

Темпълтън показа лекичко главата си над сламата. Той забеляза, че краят на опашката на Уилбър е съвсем близо до него. Темпълтън се изкиска и си каза: „Е, това вече ще го направя с удоволствие!“. И, смеейки се, взе опашката на прасето в устата си и я захапа с цялата сила на острите си зъби. Болката вдигна Уилбър на крака на секундата.

— Ох! — изпищя той.

— Ураааа! — ликуваше тълпата. — Стана, прасето стана! Страшна работа си, Зукерман! Това се казва прасе!

Всички бяха щастливи. Най-доволен бе мистър Зукерман. Той си отдъхна с облекчение. Никой не бе забелязал Темпълтън. Плъхът бе свършил отлично работата си.

Един от съдиите се качи на подиума с наградите в ръка. Той връчи на мистър Зукерман две банкноти по десет долара и една от пет. След това завърза медал около врата на Уилбър и, докато той се изчервяваше, двамата мъже си стиснаха ръце. Ейвъри също протегна ръка и съдията се ръкува и с него. Публиката ликуваше възторжено, а един фотограф направи снимка на Уилбър.

Чувство на безмерно щастие заля Зукерманови и Арабълови. Това бе най-великият момент от живота на мистър Зукерман. Беше такова удоволствие да получиш награда пред толкова много хора!

Докато бутаха Уилбър обратно в колибата му, Ларви тичаше с кофа вода из навалицата. Очите му изглеждаха безумни. Без грам колебание той метна водата върху Уилбър, но в бързината не уцели и тя се плисна върху мистър Зукерман и Ейвъри и ги измокри до кости.

— За бога, Ларви! — разбуча се мистър Зукерман, който стана вир-вода. — Какво ти става? Луд ли си? Не виждаш ли, че прасето е добре?

— Ти искаше вода — каза смирено Ларви.

— Да, ама не исках баня — отвърна мистър Зукерман.

Тълпата избухна в смях и мистър Зукерман в крайна сметка трябваше да се засмее с нея. И, разбира се, Ейвъри нямаше как да устои на гъдела да се изперчи колко е мокър и на мига влезе в роля, преструвайки се, че взема душ — подскачаше наляво-надясно, триеше подмишниците си с въображаем сапун и правеше маймунджилъци. Накрая се изсуши с въображаема кърпа.

— Спри, Ейвъри! — викна майка му. — Стига си се перчил!

Но това се хареса на публиката. Ейвъри не чуваше нищо друго, освен аплодисментите. Хареса му да бъде клоун в средата на ринга, до голямата трибуна и всички да го гледат. Когато видя, че на дъното на кофата бе останала малко вода, той я вдигна, изсипа остатъка върху себе си и пак подхвана с маймунджилъците. Децата в публиката пищяха от възторг.

Най-после всичко се успокои. Натовариха Уилбър в камиона. Ейвъри бе измъкнат от ринга и сложен на седалката да съхне. Камионът, каран от мистър Арабъл, запълзя обратно към кочината на Уилбър. Панталоните на Ейвъри оставиха мокро петно върху седалката.